Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (9)

Глава девета

Дърветата на булеварда стояха неподвижни под непрестанния дъжд. Опушените им клони бяха целите във вода; смътни, тъжни, увиснали, като жени наредени от двете страни на булеварда във вечерния здрач, да оплакват мъртвеца. Дейвид, обаче, крачеше бързо по мократа улица и не обръщаше внимание на плачещите дървета.

Дейвид отиваше в къщата на Барас. Два пъти в седмицата той отиваше там, да дава частни уроци на Артур, да го подготви за един от неговите изпити по минно инженерство.

Тази вечер, обаче, в неговия ум се въртеше нещо повече от елементарна тригонометрия.

Дейвид вървеше с наведена глава. Изражението на лицето му беше съсредоточено и неподвижно, потиснат от вълнение, той влезе в двора на Барас, позвъни и зачака. Вратата се отвори почти мигновено, обаче не от слугинята Ана, а от Хилда Барас. Щом го видя, девойката се изчерви неочаквано.

— Рано идвате! — извика тя и изведнъж се окопити. — Много рано. — Артур е при татко в неговия кабинет.

— Дойдох рано, защото искам да говоря с баща ви.

— С татко? — Въпреки своя навик да се присмива, тя се загледа внимателно в лицето му. — Много сте сериозен.

Той почувства сарказма в нейния глас, но не отговори. Тъй или инак, той гледаше със симпатия на Хилда; нейната безогледна грубост е поне откровена. Последва мълчание. Макар и да бе очевидно любопитна да узнае какво намерение има мъжът, тя не настоя повече, а само забеляза равнодушно:

— В кабинета на татко са, както ви казах.

— Може ли да отида горе?

Тя сви рамене, без да отговори.

Той застана за миг замислен, преди да се изкачи по стълбите. Сетне почука и влезе в кабинета.

Когато Дейвид влезе, Артур му се усмихна дружелюбно, както обикновено, обаче приветствието на Барас бе по-малко сърдечно. Той заобиколи край своето кожено кресло и се загледа в лицето на Дейвид със студено любопитство.

— Е? — каза той рязко. — Какво има?

Дейвид изгледа единия, изгледа и другия, сви устни.

— Исках да говоря нещо с вас — каза той на бащата.

— Какво имате да ми казвате? — каза той. Като забеляза погледа на Дейвид към Артур, той добави нетърпеливо: — Казвайте. Ако е нещо за Артур, по-добре да си го чуе.

Дейвид пое въздух решително. Под почти враждебния поглед на Барас и под влиянието на неговата силна личност, неговите думи, приготвени така грижливо, му се сториха сега дръзки и абсурдни. Но той бе решил да говори на Барас; нищо не можеше да го отклони от неговото решение.

— Искам да ви кажа нещо за новите работи в „Парадайс“ — издума той набързо, преди още Барас да може да го прекъсне. — Знам, че нямам право да говоря по тоя въпрос. Аз сега вече не работя в „Нептун“, обаче баща ми и двамата ми братя са там. Вие познавате баща ми, мистър Барас, той работи от тридесет години в мината, не е човек да дига аларма. Но откак сте сключили новия договор и започнахме да пробивате преградата, той е разтревожен до смърт, че водата може да пробие.

В стаята настъпи мълчание. Барас продължи да измерва Дейвид със своя студен, изпитателен поглед.

— Щом баща ти не харесва „Парадайс“, може да напусне. Той имаше същите тия глупави мисли и преди седем години. Той е вечен подстрекател.

Дейвид почувства как кръвта му кипва, но направи усилие да говори спокойно.

— Не е само баща ми. Доста много от хората са на същото мнение. Те казват, че се приближавате много близо до галериите на стария „Нептун“, пък те трябва да са пълни догоре с вода.

— Тогава те знаят много добре какво трябва да правят — каза Барас хладно. — Могат да напуснат.

— Там е работата, че не могат. Принудени са да мислят за своя хляб. Почти всеки от тях си има жена и деца, трябва да ги издържат.

Лицето на Барас се намръщи едва забележимо.

— Нека да отидат тогава при оня Хедън. Тъкмо за това е той, нали? За това му плащат, да разследва оплакванията на работниците. Тая работа не се отнася до мене.

Тягостно напрежение увисна във въздуха и Артур започна да гледа с все по-голямо безпокойство ту баща си, ту Дейвид. Артур мразеше караниците; всяка сцена, дори и най-малката, го изпълваше с остро отчаяние. Дейвид не вдигаше очите си от Барас. Той бе пребледнял, обаче изражението на лицето му си оставаше решително и сдържано.

— Аз ви моля само да изслушате безпристрастно каквото тия хора имат да ви кажат.

Барас се изсмя късо.

— Наистина ли — каза той хапливо, — вие очаквате аз да седя тук и да се оставя моите работници да ме учат как да си върша работата?

— Нищо ли няма да направите?

— Не, разбира се!

Дейвид стисна зъби и потисна бурята от негодувание в душата си, само каза с тих глас:

— Много добре, мистър Барас. Щом като вие погрешно тълкувате моите думи, аз не мога нищо друго да кажа. Без съмнение, нямало е смисъл да казвам въобще каквото и да е. — Той застана за миг, сякаш се надяваше Барас да каже нещо, после се обърна и напусна стаята.

Артур не го последва незабавно. Мълчанието продължи доста време. После свенливо, с очи впити в пода, Артур каза:

— Аз смятам, че по принцип е прав, татко. Дейвид Фенуик е добро момче.

Барас не отговори.

Артур се изчерви, но продължи с отчаян глас:

— Не смяташ ли, че той има основание? Неговите думи се запечатаха в ума ми. Днес фактически в „Парадайс“ стана нещо особено. Водата надви на помпата в Скъпър днес следобед.

— Е?

— Значи много вода се е насъбрала в Суели.

— Тъй ли? — Барас взе своята писалка и започна да разглежда нейния писец.

Артур се спря. Сведението сякаш нямаше никакво значение за неговия баща. Барас продължаваше да седи важно в своя стол, студен и полуразсеян. Артур продължи нерешително.

— Струва ми се, доста много вода е нахлула в Скъпър Флятс. Действително, изглежда един блок от каменни въглища, подкопан отдолу, е бил издигнат нагоре в Дайк, като че ли има огромен натиск зад него. Аз мислех, че това може да те заинтересува, татко.

— Да ме интересува? — повтори Барас, сякаш си припомня нещо. — О, да! — После продължи язвително: — Разбира се, много съм ти признателен, Артур. Не се съмнявам, че си изпреварил Армстронг с цели шестнадесет часа, много е радостно това.

Артур погледна отчаяно и обидено; очите му се задвижиха по краските на килима.

— Ако имахме плановете на галериите от стария „Нептун“, татко, тогава щяхме да знаем положително. На мен ми се струва най-страшно това, че не са държали планове тогава, татко. Просто да полудее човек.

Неподвижното изражение на съдник все още не беше изчезнало от лицето на Барас. Той не можеше да се надсмива, само в гласа му се четеше хладен упрек:

— Малко си закъснял със своето обвинение, Артур. Да беше се родил преди осемдесет години, щеше да направиш, не се съмнявам, революция в индустрията.

Последва ново мълчание. Барас се загледа в недовършеното писмо на масата пред него. После забеляза, че Артур все още стои на вратата. Той изгледа момчето изпитателно, както изпитателно бе разглеждал писмото преди това и суровостта постепенно се стопи по лицето му; то придоби весел вид, почти като никога. Бащата каза:

— Твоята заинтересованост към „Нептун“ много ме радва. Радвам се, че имаш някои идеи относно нейното ръководство. До няколко години, не се съмнявам, ще управляваш мината… и мене! — Да можеше да се изсмее истински, Барас сигурно би се изсмял сега. — Дотогава ти препоръчвам да се занимаваш само с по-прости неща и да оставим сложните работи на мира. Върви да намериш оня Фенуик и да натикаш малко тригонометрия в глупавата си глава.

Когато Артур си излезе виновен и посрамен, Барас се залови отново със своето писмо, в което потвърждаваше сключването на договора. Докъде беше стигнал? Какво е това изречение? О, да, спомни си. Със своя ясен, стегнат почерк той продължи: Колкото се отнася до мене…