Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (8)

Глава осма

Джо прекарваше великолепно. Шипхед му се харесваше — приятен град, с хубави питейни заведения, два хубави салона с билярд, един танцувален салон и редовно всяка събота вечер боксов мач.

Харесваше му промяната, офиса, бюрото му — една-единствена стая срещу хотела Фаунтен, с телефон, два стола, подложка за краката му, каса за пари, календар за надбягванията, стените облепени с изрезки за всички от Джек Джонсън до Веста Виктория.

Джо харесваше и новия си светлокафяв костюм, новата си верижка за часовника, поставена между двата горни джоба на жилетката. Харесваше и ноктите на ръцете си. Джо ги почистваше и ги заглаждаше с джобното си ножче, докато седеше облегнат на стола с крака върху бюрото… харесваше и приятелката си… хубавата малка чиновничка на касата в новата картинна изложба.

А от всичко най-много харесваше Джо новата си работа. Работата му бе лека като играчка — никакви други задължения, освен да събира бележки и пари, да телефонира бележките на Дик Джоби в Тайнкасъл и да пази парите до събота вечер, когато Дик идваше сам да ги прибере.

Дик го бе намерил като най-подходящия човек за тая работа. И беше ли направил грешка? Джо се усмихна весело. Той премести клечката за зъби в другата си ръка, бръкна във вътрешния джоб на палтото си и измъкна една тънка влогова книжка. Джо и тая книжка харесваше. В книжката, върху страничката с червени линии се четеше — двеста и две лири, десет шилинга и шест пенса има да взема мистър Джо Гаулън, Браун стрийт 7, Шипхед. Тази книжка бе голямото доказателство за успеха на Джо в живота.

Телефонът иззвъня. Джо вдигна слушалката.

— Ало! Да, мистър Кар, да. Разбира се. Два и тридесет — десет шилинга на Слайдър; срещу всички желаещи — на Блекбърд в четири часа. Прието, мистър Кар.

Кар, химикът на Банк стрийт, той е, замисли се Джо. Смешно нещо, залагат хора, за които никога няма да повярваш, че ще дойдат да залагат. И печелят също. Печелят по цели пачки понякога. Доста лесно може да познаеш кои печелят. Които губят, и те се познават. Например Трейси, младия Трейси, който дойде миналия месец в Шипхед, човек роден да губи, и туй то.

Младият Трейси е жертвичка на всички. Освен това, Трейси има пари за всички коне; близо двеста пъти заложи през този месец и загуби всичко; беше губил всеки път, без изключение. Само че младият Трейси беше престанал да бъде Жертвичка на всички, сега е Жертвичка на Джо, като нищо, мина му през ум на Джо.

Унесен тъй в мисли, Джо се успокои, сложи клечката за зъби в джоба на жилетката си, запали ловко една цигара и се залови за работа.

Най-напред Джо извади всички бележки от сутринта, разгледа ги с око на познавач, прецени ги внимателно, претегли на ум за и против, преди да ги сложи на масата. В края на краищата пред него имаше две купчини бележки. Една голяма купчина с вероятни печалби, а от другата страна — само три бележки, и трите, освен ако някое чудо не стане, сигурни загуби. Трейси, например, залага три лири най-големия му облог — на Хайдранджия, един стар кон с дървени крака, който хич не си даваше зор да спечели. Джо се усмихна леко на глупостта на Трейси и накъса бележката му на малки късчета. На другите две бележки биха написани Фулбрук и Суит Орб. Джо и тях скъса. Все още усмихнат, той погледна към часовника: един и половина, вече няма кой да идва. Той весело вдигна слушалката, скара се малко на телефонистката, взе линия до Тайнкасъл, едно разстояние от няколко мили по жицата.

— Ало, кой там, Дик Джоби!? Тук е Джо, Дик! Не сме зле днес. Ха! Ха! Вярно е, Дик. Готов ли си? Добре! Почваме тогава, Дик… — Джо започна да чете не скъсаните бележки. Прочете ги отчетливо, ясно, доста звучно. Свърши с четеното. — Да, толкова са, Дик. Какво? Дали съм сигурен? Можеш да бъдеш уверен, че съм сигурен, Дик. Правил ли съм някога грешка? Да, няма други, толкова са, Дик. Да. Довиждане. Довиждане до събота!

Джо сложи весело слушалката, стана, нагласи шапката си на една страна, заключи бюрото и излезе. Той прекоси шумната улица, влезе във Фаунтен, отиде на бара, кимна на една страна, на друга, навсякъде. Всичко го познаваха… него… Джо Гаулън… агент по обзалаганията… Биг Джо Гаулън.

В пет часа Джо се завърна в бюрото.

На връщане той си купи едно специално издание и прегледа списъка на надбягванията със самоуверено спокойно око. Както се очакваше, Хайдранджия никъде не се срещаше между победителите. Фулбрук го имаше четвърти в една група от шест участници. И Суит Орб бягал.

Щом седна на работната си маса, Джо прегледа сметките през деня, вдигна телефона и позвъни до Тайнкасъл.

— Ало! Там ли е Дик Джоби? Ало… какво? Мистър Джоби излязъл рано… о, тогава ще го потърся утре сутринта.

Значи тъй, Дик излязъл рано. Нищо чудно, помисли си Джо, Дик не може да е имал много приятен ден. Той стана, засвири с уста, оправи весело вратовръзката си, но… тъкмо в тоя момент вратата се отвори и Дик Джоби влезе в стаята.

— О, здравей, Дик, каква приятна изненада… аз не те очаквах…

— Затваряй си устата, Гаулън, и сядай долу! — Дик Джоби посочи стола спокойно и самоуверено.

Долната челюст на Джо увисна.

— Но, Дик, приятелю… — В тоя миг лицето на Джо стана зелено. Зад Дик Джоби в стаята влезе младия Трейси, а зад Трейси — един извънредно широкоплещест мъж със зачервено лице, с извънредно широки рамене и сурови, жестоки очи. Мъжът с широките рамене затвори вратата след себе си и се облегна внимателно на нея. Младият Трейси нямаше вид на глупак, както обикновено; той извади цигара, запали я и впи очи безпощадно в Джо.

— Гаулън — каза Джоби, — ти си един мръсен, подъл мошеник.

— Какво?! — Джо се изправи и направи отчаян опит да се спаси с блъф. — Просто съвпадение, Дик. Какви ги приказваш? Аз току-що ти звъних в Тайнкасъл, исках да ти кажа, че съм забравил да ти съобщя за Хайдранджия. Неговият облог… — Той посочи към Трейси с все по-голямо възмущение. — Вярвай в Бога, Дик, бях го забравил и ти позвъних още щом си спомних за него.

— Не си хаби приказките, Гаулън. Ти не си ме лъгал само днес. От един месец насам Трейси е залагал при тебе. Изгубил е досега тридесет и пет лири, а пък аз не съм видял от тях нито стотинка.

— Какво? — изрева Джо. — Той ли казва това, той, тоя мръсен лъжец! Не го вярвай, Дик. Мръсна лъжа е. Моята дума е…

— Стига си дрънкал, Гаулън — обади се Джоби за трети път, почти нехайно. — Трейси е мой човек. Той работи от един месец насам с всички мои клонове, както правеше и с теб. Ти за какъв ме смяташ? Да не мислиш, че не проверявам всичко? Всичко, глупако! Аз знаех, че ме крадеш. Имаше си добра работа и добро бъдеще. Но сега се свърши вече, счупи си главата, мръсен мошеник такъв!

Свършено е с мене, мина през ум на Джо. Обзе го ярост. Той се разкряска:

— Внимавай кого наричаш мошеник. Мога да те дам под съд за това… Аз… — Той се задави от гняв. Би могъл с един юмрук да повали Джоби на земята, но бяха трима. Дявол да го вземе, трима души. Сетне Джо изтръпна, ледени тръпки го побиха.

Джоби се дръпна настрана с движение на отвращение и каза:

— Джим, претърси го!

Джим се отмести от вратата, пристъпи напред с твърди стъпки и с впити в Джо очи, като че ли имаше намерение през стена да минава. „О, боже мой! — помисли си Джо, — ще ме омеси като тесто.“ Внезапно го обзе ярост. Той се сви назад и изведнъж замахна с всички сили. Ударът попадна в брадата на Джим, но срещна сякаш стомана. Джим наведе главата си, подобно на бик, и се нахвърли с всички сили върху Джо.

Три минути подът на бюрото се тресеше под тежките стъпки на двамата мъже. Всички усилия на Джо бяха напразни, ръцете му удряха сякаш в каменен зид и той най-сетне се простря на пода с цялата си дължина. Джо се изтегна на пода без сили, Джим седна върху гърдите му. Няма полза… няма никаква полза… удрям сякаш в камък… Джо се принуди да кротува, докато Джим го претърсваше. Няколко банкноти от по пет лири и влоговата книжка бяха сложени на масата.

Когато Дик Джоби внимателно сложи банкнотите в джоба си и вдигна влоговата книжка, Джо стана от пода и започна да хленчи.

— Мистър Джоби, вярвай в Бога, мои пари са, сър, моите собствени спестявания…

Джоби погледна часовника си, вдигна телефона и повика директора на банката. Без да престава да хленчи, Джо го изслуша изумен.

— Много съжалявам, че съм принуден да ви безпокоя след работния час, господин директоре, но случаят е извънредно спешен. Мистър Гаулън иска да осребри един чек по една извънредно бърза работа. На телефона Джоби от Тайнкасъл, да, Дик Джоби… ще ми направите лично на мене голяма услуга, ако услужите на мистър Гаулън. Благодаря ви, сър. Да, сър, още сега. Извънредно много съм ви задължен.

— Няма да отида — изпищя Джо. — Господ да ме убие, ако отида.

— Давам ти една минута време да размислиш — каза мрачно Джоби. — Ако не отидеш, ще викам полицията.

Джо отиде в банката. Четиримата отидоха мълчаливо до банката, след това мълчаливо се върнаха в бюрото.

— Дай парите! — каза Джоби.

— За бога — захленчи Джо, — част от тия пари са мои.

— Дай ги! — каза Джоби.

Джим застана до него, готов.

„Ох, тоя пак ще скочи отгоре ми“, помисли си Джо. Той даде парите, всичките пари, в банкноти от по двадесет, от по пет и от по една лира, всичките си пари, миличките си парички, миличките му двеста лири, всичко на тоя свят…

— За бога, мистър Джоби — замоли се той отчаяно.

На път към вратата Дик Джоби се спря. Презрение се изписа по лицето му. Той извади една-едничка банкнота, една лира от парите в джоба си и я запрати на Джо.

— На ти — каза той. — Да си купиш шапка. — И заедно с Трейси и Джим, Джоби излезе от стаята.