Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (21)

Глава двадесет и първа

На 16 април 1917 година Стенли Милингтън се завърна в Тайнкасъл. Четири мъчителни седмици бе прекарала Лаура в Собридж, в Уорункшайр, където Стенли бе на лекуване в специалната болница за нервни болести, придобити във войната.

Джо отиде на гарата да посрещне Стенли, преизпълнен от най-добри чувства и приятелска обич, както между двама добри другари.

Но когато влакът спря на гарата и виждайки Стенли, усмивката на Джо угасна.

— Здравей, Стенли — извика той с потиснат възторг.

Стенли се остави Джо да се ръкува с него.

— Зарови ме един снаряд — каза той.

Джо хвърли поглед към лицето на Лаура. Жената отбягна неговия поглед, хвана Стенли под ръка и го поведе към изхода. На път към изхода от гарата Стенли пак каза на Джо поверително:

— Зарови ме един снаряд.

Качиха се в колата. По целия път от централната гара до Хилтоп Джо се надяваше, че Стенли няма вече да го каже.

Обаче Стенли пак го каза. За трети път Стенли каза:

— Зарови ме един снаряд.

С поглед встрани, макар и да правеше усилие да не гледа встрани, Джо каза:

— Така е, Стенли, заровил те е един снаряд.

Стенли не каза нищо. Той седна на края на задната седалка, като истукан. През цялото време погледът му беше втренчен напред, в далечината. Лицето му беше безкръвно, всичката му пълнота се бе стопила. Държеше се с две ръце за двете врати на колата. Мистър Стенли, нашия мистър Стенли се държеше здраво за колата.

* * *

Когато свърши обяда си, за да покаже, че не е забравил наставленията, Стенли пак каза на Джо:

— След като се нахраня, трябва да лежа; тъй ни учиха в болницата, освен другото. Като стана, трябва пък да плета.

Джо зина от изумление… „Не е смешно — помисли си той, — ох, бога ми, не е смешно.“ Със силно смутен глас той каза:

— Да плетеш?

Лаура направи едно болезнено движение, като да се намеси. Обаче мистър Стенли продължи да разправя. Той изглеждаше по-щастлив, когато обясняваше:

— Плетенето помага на мозъка ми. В болницата ме научиха да плета, след като ме зарови снарядът.

Джо бързо отмести очите си от лицето на Стенли. Тогава Стенли почти се разплака.

— Не мога — започна той да хленчи. — Не мога…

Лаура се намеси с глух глас и се наведе напред.

— Какво има, мили?

Лицето на Стенли започна да трепери под неговата скована маска.

— Не мога да сложа похлупака на кутията с горчица. — Той се опитваше да намести похлупака на горчицата, но не можеше. Стенли започна цял да се тресе, защото не можеше да похлупи кутията с горчица.

Джо скочи.

— Дайте на мене — каза той. — Дайте аз да я похлупя.

Той измести лъжичката тъй, че похлупакът да може да се намести, после взе своята кърпа и избърса накапаното по бедрата на Стенли и си седна мястото.

Лаура като че ли не можеше повече да търпи и изведнъж стана. С разтреперан глас тя се извини и се оттегли.

Джо отведе Стенли горе да си легне. Когато слезе долу в хола, Лаура го чакаше до стълбите, със зачервени, подпухнали очи. Тя застана пред него, изгледа го решително и захапа долната си устна; едно добре известно движение на Джо.

— Искам само едно нещо да ти кажа. — Лаура говореше с мъка, гърдите й се спускаха и се повдигаха бързо. — Моля те да не идваш вече в тая къща.

— Не говори така, Лаура — запротестира той кротко.

— Ти имаш такива неприятности със Стан, че имаш нужда от помощ, помощ, която аз мога да ти оказвам.

— Ти помощ ли го наричаш!

— Защо не? — опита се да спори с нея с утешителни думи. — Няма човек, по-отчаян от мене, няма в цял свят по-загрижен човек от мен за този нещастник. Ние трябва да говорим с него по работа. — Той поклати глава. — Със Стенли е свършено, колкото се отнася до фронта, но аз мисля за фабриката…

— Да, мислиш!… — каза тя злобно.

— Имам всичкото желание да мисля. — Той разпери ръце с вид на оскърбен човек. — Ох, дявол да го вземе, Лаура, имай малко доверие в мене. Аз искам да помогна и на двама ви. Аз искам да заведа Стенли във фабриката, да го заинтересувам пак към работата, да му помагам, доколкото мога.

— Ако не те познавах, бих могла да ти повярвам.

— Но аз действително го желая. Най-сетне ние трябва да си помагаме двамата в това нещастие. Вярвай в Бога, Лаура, ще направя всичко по силите си.

Последва мълчание. Лаура впи подутите си очи в лицето на Джо. Дишането й стана по-ускорено, мъчително.

— Не ти вярвам нито думичка — каза тя задъхана. — И те мразя за постъпката ти… почти колкото мразя и самата себе си! — Тя обърна гръб и излезе бързо от хола.

* * *

Въпреки всичко Джо дойде на следната сутрин, към единадесет часа, защото бе обещал да заведе Стенли във фабриката. Лаура я нямаше вкъщи, но Стенли беше станал и седеше облечен, готов, на края на един стол в хола. Двамата мъже се качиха в автомобила и отидоха мълчаливо във фабриката, направо в леярното отделение. Джо бе нагласил всичко от по-рано. Бяха окачили всички национални знамена. Бяха опнали и едно голямо платно с надпис „Добре дошъл!“ — Джо го беше намерил в един стар шкаф. Когато Стенли влезе във фабриката заедно с Джо, всички работници спряха работа и посрещнаха своя господар със силно ура.

Във фабриката работеха сега много жени. Джо ги намираше за много по-евтини и по-бързи в работата. Тия жени сега викаха ура с всички сили. Стенли гледаше, като че ли не знаеше какво да прави пред тия жени, като че ли не е от тоя свят. Джо тихо му подсказа:

— Кажете нещо, Стенли, кажете каквото обичате. — И той направи знак с ръка на работниците да млъкнат.

Мистър Стенли се обърна към жените и каза:

— Аз бях заровен от един снаряд. После бях в болницата.

Последва ново ура и под прикритието на шума, Джо бързо прошепна:

— Кажете, че се радвате, че производството се увеличава и че се надявате да продължат работата си със същото усърдие.

Мистър Стенли повтори със силен глас:

— Радвам се, че производството се е увеличило и се надявам, че ще продължите да работите със същото усърдие.

Настъпи мълчание, после жените изпяха — много трогателно, защото жени пееха — химна на краля. Беше много трогателно, в очите на Джо се появиха сълзи.

Джо и Стенли тръгнаха по коридора, към канцеларията, но не можаха да отидат твърде далеч. Към средата на коридора се виждаше изправен един огромен снаряд. Снарядът не беше изработен от Джо, макар той да имаше много силно желание да работи такива снаряди. Снарядът беше подарен на Джо от Джон Рътли, стария Рътли от Яроу, който заседаваше заедно с Джо в комитета за мунициите. Рътли имаше огромни заводи и произвеждаше огромни снаряди, а Джо се гордееше извънредно много с тоя 42.5 см. снаряд, защото му напомняше за твърде много неща, едно от които — съвсем не най-маловажното — че Джон Рътли е, тъй да се каже, приятел на Джо.

Тоя именно снаряд спря Стенли. Той се загледа в грамадния лъскав снаряд с тъпи изумени очи.

Джо погали нежно снаряда с ръка.

— Същинска красавица, нали? Кръстих го Кети.

Мистър Стенли не можа да мине покрай снаряда. Той втренчи очи в него. Точно такъв беше снарядът, който го бе заровил на фронта. Стенли се изплаши и затрепери пред тоя снаряд.

— Искам да си отида вкъщи. — Гласът му стана много особен. Стенли започна да се дърпа изплашено назад.

„Боже мой — помисли Джо, — ето, пак го хвана.“ Той улови Стенли за ръката и се опита да го преведе покрай снаряда, обаче Стенли не можа да мине покрай снаряда. Кожата по челото му започна да се гърчи, в неговите очи изведнъж се появи всичкият страх, потискан досега. Той се задъха:

— Остави ме да си вървя. Искам да се върна вкъщи.

— Няма нищо, мистър Стенли — каза Джо. — Бъдете спокоен, нищо няма. Снарядът няма да ви ухапе, той даже не е напълнен. Бъдете разумни, Стенли.

Обаче Стенли не можеше да бъде разумен. Всичкият бляскав разум на Стенли беше прогонен от него от един такъв снаряд във Франция. Цялото лице на Стенли започна да се гърчи, да се гърчи бързо; страхът в очите му представляваше страшна гледка.

— Трябва да се връщам вкъщи. — Стенли вече почти нямаше сили да издума тия думи. Под привидната мъртвешка маска на лицето му се четяха невероятни душевни терзания и възбуда. — Аз бях заровен от един снаряд. После лежах в една болница!