Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (15)

Глава петнадесета

Беше към пет часа и макар още светло навън улиците бяха тихи, когато Дейвид се върна по Лам стрийт и се прибра у дома. В тясното преддверие той се спря и хвърли поглед върху малката табличка — Джени в своето винаги живо чувство за етикеция, поставяше върху нея неговата поща. Върху табличката имаше едно писмо. Дейвид го взе и мрачното му лице се разведри.

Той отиде в кухнята, седна там край огъня и започна да се събува; с една ръка развързваше връзките на обувките си, същевременно четеше писмото в другата.

Джени му донесе чехли. Нещо необикновено от нейна страна, обаче тя напоследък бе станала твърде необикновена, вечно разтревожена и безпокойна, почти свенлива, угаждаше му в най-малките дреболии, сякаш потисната от неговата мрачна мълчаливост.

Дейвид благодари на Джени с поглед. Той долавяше мириса на вино, на вино порто в нейния дъх, но не каза нищо; беше говорил тъй често по тоя въпрос и му бе вече омръзнало. Тя пиела — тъй казваше Джени, — много малко, само по една чашка, когато се чувствала отпаднала, отчаяна. Позорът — според както тя се изрази — от неговото уволнение от училище, естествено, я предразполагало към бутилката.

Дейвид отвори писмото и го прочете бавно, внимателно; после го сложи върху коляното си и се загледа в огъня. Лицето му беше сковано, безстрастно, сериозно. През тия шест месеца от злополуката в мината насам, той сякаш бе възмъжал с десет години.

Джени започна да се движи из кухнята и се правеше на твърде заета, но от време на време хвърляше бегъл поглед към него, като че ли любопитна да узнае какво пише в писмото.

— Нещо важно ли е? — запита най-после. Тя не можа повече да се стърпи, думите се изплъзнаха от устата й.

— От Нъджент е — отговори той.

— Аз мислех, че е за работа; омръзна ми вече да ходиш без работа.

Той се изправи и я погледна.

— В известно отношение пак е за работа, Джени. Отговор на едно мое писмо до Хари Нъджент от миналата седмица. Той постъпва в санитарните части, отива във Франция като носач на носилки, и аз реших, че ни ми остава нищо друго, освен и аз да постъпя.

Джени трепна… новината оказа върху нея необикновено силно въздействие. Лицето й изцяло позеленя, заприлича на призрак; цялото й тяло се сви. Тя го загледа изплашена. За миг на Дейвид му се стори, че жена му ще изгуби съзнание; напоследък тя имаше някакви странни припадъци. Той скочи и отиде при нея.

— Недей се тревожи, Джени — каза той. — Няма никаква причина да се плашиш.

— Но защо трябва да постъпваш? — издума тя със своя разтреперан глас. — Защо ще оставиш тоя Нъджент да те мъкне подир себе си? Ти не вярваш във войната, защо тогава искаш да отидеш?

— Мъчно е да ти обясня, Джени. Ти знаеш какво ти казах… след катастрофата… откогато ме уволниха от училище… аз преподавам всякакви предмети. Сега ще скъсам с всичко и ще вляза във федерацията. Но докато трае тая война, почти няма възможност да направя тук това, което съм си поставил за цел. Трябва да се махна оттук за известно време. Освен това и Хари Нъджент отива. Нищо друго не ми остава.

— Ох, недей, Дейвид — завайка се тя. — Ти не можеш да отидеш.

— Но, Джени…

— Ти не можеш да ме оставиш сега. — Тя беше почти извън себе си, нейните думи бяха бързи, като вихрушка. — Ти си мой мъж, не можеш да ме оставиш. Не виждаш ли, че аз… че ние ще имаме бебе…

Настана пълно мълчание. Нейното съобщение го порази, той нито за миг не бе подозирал такова нещо. После тя започна да плаче и той я обгърна с две ръце.

Тя се сгуши и започна да ридае, притисна се в него. Кръвта се върна в нейното лице; тя сякаш почувства облекчение, щом му каза. Джени добави:

— Ти няма да ме оставиш сега, Дейвид, нали, или поне, докато нашето бебче не се роди?

Имаше нещо почти жаловито в нейното нетърпеливо бързане да подели бебето с него, но той не го забеляза.

— Разбира се, Джени, няма да те оставя.

— Обещай ми!

— Обещавам ти.

Той улови брадичката й нежно с пръсти и повдигна разплаканото й лице към себе си. Като я погледна в очите, Дейвид каза:

— Няма да мисля вече за постъпване в армията, докато ти не се оправиш, Джени. — Той се спря и я погледна право в очите. Тя отново почувства смътен страх. Сетне той добави: — Но и ти трябва да ми обещаеш, че ще престанеш с това пиене, с това проклето порто, Джени.

— О, да, Дейвид, обещавам ти — завайка се тя пак. — Аз наистина ти обещавам, кълна ти се, ще се поправя. Ти си най-добрия съпруг на света, Дейвид, пък аз съм една глупачка, лоша… Но, ох, Дейвид…

Той я притисна и започна да я утешава; неговата нежност се съживи и засили. След пълния мрак в своята душа той почувства един лъч на надежда. Пред очите му се мерна картината на един нов живот, как възкръсва от смъртта… едно синче… негово и на Джени… в своята слепота той се почувства щастлив.

Изведнъж звънецът иззвъня. Джени изтича да види кой е и се върна след минутка, задъхана и развълнувана.

— Мистър Артур Барас — съобщи тя. — Иска да се срещне с тебе.

Настъпи мълчание. Тази среща сякаш не му се виждаше тъй важна. Дейвид стана от стола и се запъти бавно към вратата.

Артур се разхождаше из приемната, очевидно в състояние на силна нервна възбуда и когато Дейвид влезе в стаята, той явно се сепна. Изгледа Дейвид за миг със своите големи, помътнели очи и бързо го пресрещна.

— Съжалявам много, че ви правя главоболие — каза той, — но бях просто принуден да дойда при вас. — С рязко движение той се отпусна в един стол и закри лицето си с ръце. — Аз зная какво чувствате вие, и ни най-малко не ви упреквам. Не бих ви упрекнал даже и ако бяхте отказали да ме приемете. Но аз бях принуден да дойда; в такова състояние съм, че трябваше непременно да се срещна с вас. Аз винаги съм ви обичал и съм се надявал на вас, Дейвид. Аз мисля, че само вие можете да ми помогнете.

Дейвид седна тихо на масата, срещу Артур. Различието между двамата беше особено трогателно: единият разкъсван от болезнено вълнение, другият — с твърдо самообладание, със сила и сдържаност, изписани по лицето му.

— Какво искате от мене? — запита Дейвид.

Артур откри изведнъж очите си и ги впи с отчаяна напрегнатост в Дейвид.

— Истината, това искам аз. Нямам покой, не мога да спя, не мога да бъда спокоен, докато не я узная. Искам да зная, виновен ли е моят баща за катастрофата. Вие трябва да ми помогнете.

Дейвид отбягна неговия поглед, поразен от странното чувство на съжаление, породено за кой ли път от присъствието на Артур.

— Какво мога да сторя аз? — запита той с тих глас. — Аз казах пред анкетната комисия всичко, каквото има да казвам. Не пожелаха да ме изслушат.

— Може да подновят анкетата.

— Каква полза ще има?

Едно възклицание се изтръгна от гърдите на Артур, един звук сподавен в огорчение, нещо средно между смях и ридание.

— Истината! — викна Артур буйно. — Най-обикновената почтеност и правда. Помислете си за загиналите, затрупани ненадейно, за страшната им смърт. Помислете си за страданията на техните жени и деца. Ох, боже мой! Нямам сили да си помисля за това. Ако моят баща е виновен, ужасно жестоко е като си помисли човек, че може да бъде потулено и забравено.

Дейвид стана и отиде до прозореца. Той искаше да даде възможност на Артур да се окопити. После каза:

— И аз отначало имах същите чувства като вас. И по-лоши, може би… омраза… страшна омраза. Но се опитах да се овладея. Не е лесно. Човешката природа е създадена да храни такива жестоки чувства. Когато някой хвърли върху вас бомба, първото ви желание е да я грабнете и да хвърлите назад върху него. Говорих по всичко това с Нъджент, когато беше тука. Много хубаво щеше да бъде да можехте да се срещнете с него, Артур; той е най-мъдрия човек, какъвто съм срещал в живота си. Но да хвърли човек бомбата назад, никаква полза няма. Много по-добре е да не обръщате внимание на човека, който я е хвърлил, а да съсредоточите усилията си в организацията, която е направила бомбата. Няма полза да се търси лично наказание в тая катастрофа в „Нептун“, когато вината е в цялата стопанска система зад катастрофата. Разбирате ли какво искам да кажа, Артур? Няма полза да се откърти само един клон, когато болестта е в самите корени на дървото.

— Значи ли това, че нищо няма да направите? — запита Артур отчаяно. Думите сякаш се затегнаха в гърлото му. — Нищо? Абсолютно нищо?

Дейвид поклати глава; лицето му остана неподвижно и тъжно.

— Аз ще се опитам да направя нещо — каза той бавно. — Само веднъж да се отървем от войната. Не мога да ви кажа кога, не мога да ви кажа и как. Но, вярвайте ми, ще се опитам да направя нещо.

Настана продължително мълчание. Артур прекара ръка по очите си с нервно, изплашено движение. Пот бе избила по челото му. Той стана да си върви.

— Значи няма да ми помогнете? — каза той със сподавен глас.

— Откажете се от тая мисъл, Артур — каза той с искрено съчувствие. — Не се оставяйте да се втълпи в главата ви. Ще навредите най-много на себе си. Забравете я.

Артур се изчерви силно, неговото слабо младежко лице придоби разколебан, изплашен вид.

— Не мога — каза той със същия измъчен глас. — Не мога да я забравя.