Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (18)

Глава осемнадесета

Само едно нещо още не достигаше на Джо Гаулън и затъмняваше блясъка на неговото щастие като директор на фабриката — Лаура Милингтън.

Винаги, когато си спомнеше за Лаура, а това ставаше често, неговото чело се набръчкваше в озадачение и недоволство.

Той не можеше, просто не можеше да разбере. Той беше убеден, че по някакъв загадъчен начин дължи на нея, на Лаура, сегашното си положение.

Но лошото бе там, че Лаура си оставаше тъй упорито недостъпна. Срещаха се често, но винаги в присъствието на Стенли. Джо искаше да бъде насаме с нея и бе готов на всичко, за да осъществи това си намерение, но все не се осмеляваше да направи първата стъпка.

Джо не се чувстваше уверен. Страхуваше се да не направи някоя непоправима грешка, да не изгуби бляскавото си положение и още по-бляскавото си бъдеще. Той просто не се решаваше да предприеме нищо.

Нощем той стоеше буден в стаята си, мислеше за нея, пожелаваше я, виждаше нейния образ, чудеше се какво ли прави тя в тоя момент… дали се къпе или си прави прическа, дали си обува дългите копринени чорапи…

Дойде месец юни, но това положение на нещата все още продължаваше. Тогава, на 16 юни, Стенли поднесе на Джо своята втора поразителна изненада. Часът беше дванадесет и четвърт. Милингтън, след като бе отсъствал целия предобед, дойде в кабинета на Джо, седна и каза тържествено:

— Джо, във Франция се развиват сега велики събития, а аз не участвам в тях.

Джо не го разбра.

— Аз мисля, ти трябва да знаеш — продължи Стенли, и гласът му стана писклив, почти истеричен, — аз реших да постъпя в армията.

Мълчанието подейства на Джо като електрически удар. Изненадата беше тъй силна, че Джо изгуби власт над нервите си. Той пребледня и смънка:

— Но вие не можете да отидете. Какво ще стане с фабриката?

— Ще поприказваме за това по-късно — каза Стенли, махна нервно с ръка и каза бързо: — Ти не можеш да ме разубедиш.

Джо пое дъх разтреперан и се опита да събере разпокъсаните си мисли. Той все още не можеше да повярва… толкова голямо му се виждаше това щастие.

— Вие изпълнявате тук дълга си към отечеството. Те по никакъв начин няма да ви пуснат да отидете.

— Те са длъжни да ме пуснат — изкрещя Стенли. — Фабриката върви сега от само себе си. Договорите са стереотипни. Сметките са в ръцете на Доби, а пък и ти… ти си запознат с всичко, Джо.

Джо сведе бързо очи.

— Да — прошепна той, — тъй е.

Стенли скочи и започна да се разхожда насам-натам из стаята.

— Аз не съм човек с интелектуални наклонности, така е, но ще ти кажа, че съм в повишено настроение, откогато реших да се отзова на позива на отечеството. Духът на свети Георги за Англия все още е жив, знаеш ли? Той не е мъртъв, по никакъв начин не е мъртъв! Ние се борим за правдата. Кой доблестен човек може да стои тук и да търпи тия нападения с аероплани и подводници, това избиване на невинни жени, бомбардиране на болници, избиване и на бебетата даже… о, бога ми, само като го чете човек във вестниците, и кръвта му закипява.

* * *

Дните минаваха, последните приготовления бяха привършени. После дойде и денят за заминаването на Стенли за Алдършот. Той бе решил да отпътува до Карнтън и оттам да вземе бързия влак, вместо да потегли с бавния местен влак от Ароу. Като знак на особено благоволение, Стенли бе помолил Джо да дойде заедно с Лаура, за да го изпрати на гарата.

Джо и Лаура останаха на перона, докато и последния вагон се скри. Джо до последния миг размахваше кърпичката си усърдно, но Лаура никак не я размаха. Тя беше малко по-бледа от обикновено, очите й бяха подозрително влажни. Джо го забеляза. Върнаха се в автомобила без да говорят.

Джо караше бавно, отчасти защото проливния дъжд замъгляваше стъклото отпред, но главно защото искаше да продължи пътуването. Макар неговото държане да бе вежливо, почтително, той едва се сдържаше от радост при мисълта за новото си положение: Стенли заминава бог знае накъде и с всяка нова минута се отдалечава все повече, а Лаура е тук с него, в колата.

Той внимателно хвърли поглед към нея. Млада жена, седнала чак на другия край на седалката, загледана право пред себе си. Той чувстваше, че тя цялата е напрегната, в положение на отбрана. Джо разбра, че трябва да бъде извънредно внимателен… никакъв натиск с коляно, колкото и нежно… съвършено друга тактика… седмици, може би месеци… той трябва да действа бавно, извънредно предпазливо. Предусещаше по някакъв странен начин, че тя почти го мрази.

— Ако обичате, карайте малко по-бързо — каза тя. — Трябва в шест часа да бъда в магазина.

— О, разбира се, мисис Милингтън. — Той натисна с крак педала и даде газ. Машината се втурна с по-голяма скорост, но от това водата започна да пръска още по-силно и замъгли съвсем стъклото отпред. Движеха се по съвършено открита местност, вятърът беше извънредно силен. Колата, само с един тънък гюрук отгоре против слънце, без странични стъкла, беше изложена на пълната стихия на проливния дъжд.

— О — извика Джо, — дъждът ви мокри страшно много.

Лаура вдигна яката на палтото си.

— Добре съм.

— Съвсем не сте добре. Вижте! Измокрили сте се. Ще се измокрите до кости. Ще спрем само за една минута. Трябва да се скрием някъде. Същински потоп е.

Дъждът действително се изливаше като из ведро и Лаура, без дъждобран, започна да се мокри твърде много. Очевидно до няколко минути тя щеше да се накваси до кости. Въпреки това тя не се обади и не каза нищо. Джо, обаче, щом съгледа една стара църква вляво зави рязко колата към нея и спря със силно скърцане на спирачките.

— Бързо! — подкани той Лаура. — Ще влезем тук. Ужасно е. — Хвана я за ръката, принуди я да слезе от колата със своята неочаквана постъпка; после потича заедно с нея по тясната пътечка, до ниската врата на църквата. Вратата беше отворена. — Тук вътре! — извика Джо. — Ако не влезете, ще се простудите до смърт. Ужасно е, ужасно!

Двамата влязоха вътре. Намериха се в една мъничка стая; тя им се стори топла след ледения вятър навън. Помещението беше полутъмно; усещаше се мирис на свещи и тамян.

Джо изведнъж забеляза, че Лаура трепери, застанала до една от пейките, със стиснати една в друга ръце.

— Боже мой — каза той в своя тъй хубав тон на самоупрекване. — Как не забелязах! Жакетът ви е съвършено мокър. Позволете да ви помогна да го свалите.

— Не. Добре съм. — Тя отбягна да го погледне в очите, но захапа силно устните си.

Той долови смътно, че в нейната душа се води някаква прикрита, тайнствена борба.

— Но вие трябва да го съблечете, мисис Милингтън — каза той с все същия тон на съжаление, на успокоителна доброта и попипа с ръка вътрешната страна на жакета.

— Не, не — смънка тя. — Добре съм, казвам ви, добре съм. Не искам да стоя тук. Не трябваше да идваме тук. Дъждът…

Гласът на Лаура прегракна. Тя бързо съблече сама жакета, започна да диша бързо; той виждаше неспокойното издигане и спускане на гърдите й под бялата копринена блуза, мокра на места и залепнала за кожата. Нейното самообладание бе изчезнало. Очите й блуждаеха изплашено. Тя отново потрепери. Тогава Джо изведнъж разбра. Задушителна горещина се разля по цялото му тяло и той пристъпи към нея.

— Лаура — каза той задъхан, — Лаура…

— Не, не. Искам да си отида, искам… — преди тя да довърши думите си, неговите ръце я обгърнаха. Двамата се прегърнаха с бесен порив, устните им затърсиха жадно устните на другия.