Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (22)

Глава двадесет и втора

На 24 април 1918 година наказанието на Артур изтече, и в 9 часа сутринта на тая дата, облечен пак в своите собствени дрехи, той излезе от затвора.

На последната трамвайна спирка Артур взе трамвая за Тайнкасъл и в трамвая се замисли, с поглед забит в пода. Докато се намираше в затвора, той не можеше да мисли за нищо друго, освен за външния свят. Сега, на свобода, той не можеше да мисли за нищо друго, освен за затвора. Сбогуването с директора и със свещеника на затвора все още кънтеше в ушите му: „Вярвам, че това ви е направило мъж“.

В Тайнкасъл Артур се разходи безцелно — без да намери сили да позвъни на пътната врата на Тод, без да смее да вземе влака за Слискейл и да се завърне у дома.

Към три часа следобед неговата слабост отново го обзе и той се принуди да седне. Артур се запъти към Таун Мур, в края на Колидж Роу и се отправи към една от пейките под липите. Когато прекосяваше улицата и едва влачеше краката си, Артур насмалко щеше да се сблъска в Лаура Милингтън.

— О, Артур! — викна тя изумена от изненада.

Неговите очи останаха наведени надолу.

— Да, аз съм — прошепна той с мъка.

Тя го загледа изпитателно. Изражението на лицето й се измени, тя остана поразена от мъката, изписана по лицето му.

— Ходи ли да се видиш с баща ми?

Той поклати безмълвно глава, с очи, все още встрани. Неговото безнадеждно положение я прободе отново като с нож. Дълбоко трогната, тя се приближи до него и го хвана под ръка.

— Ти трябва да дойдеш у нас — каза тя. — Аз отивам там. Ти имаш вид на болен.

— Не — промълви той и се задърпа назад като дете, — те не ме искат.

— Не, не, ти трябва да дойдеш — настоя тя.

И също като дете той отстъпи и се остави тя да го поведе към къщи. Артур чувстваше с ужас в душата си, че всеки миг може да се разплаче.

Тя извади един ключ от чантата си, отключи вратата и те влязоха във вътрешната дневна стая, тъй добре известна на Артур. Когато видя обръснатата му глава, Лаура не можа да сдържи своя вик на съжаление. Тя го улови за раменете и го накара да седне на един стол до огъня. После, без да казва нищо на Мини, слугинята, тя сама донесе един поднос с чай и топли препечени хлебчета с масло. Лаура го следеше със загриженост, докато той изпи чая и изяде две от хлебчетата.

— Изяж ги всичките — каза тя нежно.

Той се подчини. Неговото вътрешно чувство му подсказа, че нито Хети, нито баща й са вкъщи. Той вдигна глава и за пръв път погледна Лаура в очите.

— Да не се е случило нещо, Лаура? Защо си сама тука? — запита той.

Тоя път дълбоко, болезнено чувство се показа в нейните очи.

— Нищо не се е случило. — Тя се наведе и разбърка огъня. — Тая седмица живея при баща си. Изнасяме багажа от къщата ни в Хилтоп.

— Изнасяте багажа ли?

Тя кимна, сетне добави тихо:

— Стенли отиде в Борнмаут, в един почивен дом. Ти сигурно не знаеш, че той бе заровен от един снаряд на фронта. Аз ще отида при него, когато си свърша тука работата.

Артур я погледна безнадеждно; неговият мозък отказа да работи. После, пред страха, че тя може сега да иска той да си отиде, Артур каза:

— Сега и без това съм дошъл, мисля… мисля, може да почакам да се видя с Хети.

— Хети я няма вече тука — каза Лаура.

— Как?

— Няма я — поклати тя глава. — Хети живее сега долу, във Фарнбър, знаеш ли… — Кратко мълчание. — Знаеш ли, Артур, там живее сега Дик Първс.

— Но как?… — Гласът му прегракна, нещо се скъса в сърцето му.

— Ти не знаеш — каза Лаура с все същия глух глас. — Тя се ожени за него през януари. — Лаура се загледа в друга посока, но сложи ръка върху неговото рамо. — Всичко стана много набързо, когато му дадоха орден за храброст.

* * *

Артур лежа две седмици болен в къщата на Тод, без да може да стане от леглото. Лекарят, доведен от Лаура, даде едно твърде тревожно заключение — болестта може да е злокачествена анемия. По-скоро Лаура, отколкото д-р Доби, изправи Артур на крака. В нейните грижи към него имаше нещо рядко, някаква пламенна всеотдайност. Може би това за нея да е представлявало едно изкупление: може да се е заловила за тоя случай както давещият се лови за сламка, в нейното пламенно желание да докаже, че и тя в своята душа носи нещо добро. По тая причина всяка стъпка на Артур към оздравяване и всяка негова думичка на признателност я караха да се чувства щастлива. Докато лекуваше неговите рани, тя лекуваше и своята собствена.

Щом силите на Артур се възвърнаха, той можа да се замисли за баща си, за Слискейл, за връщане у дома. „Ще трябва да се завърне — замисли се той, — неговото мъжество му го налага.“ Макар и да беше свенлив и да имаше навик да отлага, в действията му имаше и една сериозна напрегнатост; това му придаваше сила. Освен това, затворът го бе калил; той се чувстваше оскърбен, съзнаваше, че спрямо него е извършена неправда, и това го тласкаше към действие.

Една вечер към края на третата седмица, той и Лаура играеха безик, както често правеха след вечеря. Артур прибра по едно време своите карти и каза без предупреждение:

— Трябва скоро да се върна в Слискейл, Лаура.

Нищо друго не бе казано след това, но щом като бе обявил веднъж своето намерение, Артур изпадна в изкушението да отлага датата на своето завръщане. Но сутринта на 16 май, когато слезе на закуска, една хроника в „Куриер“ му обърна вниманието — само шест реда, загубени сред куп сензационни военни известия. Но за Артур тая мъничка хроника изглеждаше твърде важна. Той седна с очи, впити в тия шест редчета.

— Какво има? — запита Лаура щом забеляза неговото развълнувано лице.

Последва мълчание, после Артур каза:

— Пробили новия път до „Парадайс“. Преди три дни излезли на старите галерии. Намерили труповете на десет мъже; утре ще бъде направен огледът.

Цялата сила на катастрофата отново изпъкна пред очите му като вълна, оттеглила се, само за да се върне с още по-голяма сила. Неговият мозък се сви под натиска на новото чувство.

Младежът каза бавно, с очи втренчени във вестника:

— Даже довели някои от роднините им от Франция… да установят самоличността на жертвите. Трябва и аз да се върна. Ще отида днес… тая сутрин.

Местният влак в десет и петнадесет беше почти празен и Артур пътува сам в едно третокласно купе. В единадесет и половина той слезе на перона в Слискейл. И друг един пътник тъкмо в тоя момент слизаше от последния вагон на влака; когато и двамата се запътиха към изхода на гарата, да предадат билетите си, Артур видя, че тоя пътник е Дейвид Фенуик.

Дейвид веднага позна Артур, но не се издаде, нито направи опит да го отбегне. Те се срещнаха и минаха заедно през тесния изход към улицата.

— Сигурно си дошъл от фронта за огледа — каза Артур тихо. Той чувстваше, че трябва да заговори.

Дейвид кимна мълчаливо и закрачи по Фрийхолд стрийт със своята избеляла униформа. Артур тръгна редом с него. Слаб дъжд откъм морето ги пресрещна на ъгъла. Двамата заедно започнаха да се изкачват по Каупен стрийт.

Артур хвърли един бърз поглед крадешком към Дейвид, смутен от неговото мълчание и от строгата сериозност на лицето му. Но Дейвид веднага заговори, като си наложи да бъде спокоен и естествен:

— Нямаше ме два дни — каза той спокойно. — Жена ми живее в Тайнкасъл, при родителите си. И малкото ми момченце е там.

— Да — прошепна Артур. Той разбра сега защо Дейвид е дошъл с тоя влак, но не можа да намери какво повече да каже.

Отново се възцари мълчание, докато стигнат до Инкерман Терас. Там пред тяхната стара къща Дейвид изведнъж се спря и като потисна скритото озлобение в гласа си, каза:

— Ела за една минутка, ще дойдеш, нали? Имам нещо да ти покажа.

Овладян от някакво непознато вълнение, напрегнато и неудържимо, Артур последва Дейвид по разрушение паваж, и влязоха в №23. Влязоха в стаята откъм пътя. Завесите бяха спуснати, обаче в слабата светлина Артур можа да различи два ковчега, поставени върху дъски, насред стаята. С тежки стъпки той се отправи към първия ковчег и срещна мъртвите очи на Роберт Фенуик.

Трупът на Роберт бе престоял под земята четири години. Лицето му беше напълно изпито, само една кожа беше останала, прилепнала плътно върху косите. Артур закри очите си.

Дейвид заговори отново, все още с усилие, за да прикрие озлоблението в гласа си.

— Намерих това нещо — каза той — върху трупа на баща си. Никой друг не го е виждал.

Артур бавно свали ръка. Той впи очи в листа в ръцете на Дейвид, сетне с внезапно движение го взе от него, поднесе го към очите си. Листът беше писмото на Роберт. Артур го прочете и за един миг му се стори, че ще се строполи мъртъв на земята.

— Какво виждаш — каза Дейвид със странно пресилен глас, — това писмо най-после изяснява всичко.

Артур продължаваше да се взира в писмото. Лицето му бе станало мъртвешко сиво; той имаше вид, като че ли ще падне.

— Нямам намерение да го представям никъде — каза Дейвид с безпрекословен тон. — Смятам, че ти имаш право да знаеш това.

Артур откъсна погледа си от листа и погледна в далечината, през Дейвид. После, с прегракнал глас, Артур каза:

— Можеш да ми оставиш това писмо. Аз ще съобщя за него на баща си.