Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (24)

Глава двадесет и четвърта

В събота, 17 декември, шест часа вечерта, славният мир отбеляза края на войната и върна Дейвид отново в родния му град. В същия миг, когато влакът навлезе в централната гара на Тайнкасъл, Дейвид скочи на перона, развълнуван от очакването да види Джени и техния син — Роберт.

Бебчето бе кръстено на името на баща му, убит в катастрофата в мина „Нептун“.

Само едно лице го приветства на перона — Сали, по-малката сестра на Джени. Той си я спомняше като ученичка. Сега имаше вид на израснала, но странно разстроена млада жена.

— Здравей, Сали! Къде е цялото семейство? — усмихна се Дейвид.

Под влиянието на неговото сърдечно приветствие и тя се усмихна, но с голямо усилие. Сали каза:

— Исках да говоря с тебе, Дейвид.

— Добре, добре, но не може ли да говорим като стигнем у вас?

— Не е удобно — промълви тя.

— Каквото и да е, сигурно търпи отлагане, нали? — каза Дейвид, все още щастлив. — Знаеш ли, цели девет месеца минаха от последния ми отпуск? Умирам да видя Джени и бебчето. Как е малкият… Роберт, момчето ми?

Сали отново вдигна очи, черните си очи, с внезапна решителност.

— Дейвид, Джени съвсем не беше виновна.

— Какво?…

— Причината не е защото тя работеше във военната работилница или нещо подобно. — Тя се спря. — Ти знаеш, бебето въобще не беше твърде силно. Дейвид, искам да разбереш, че грешката не е в Джени.

Той не можа да каже нито дума. Разбра, че макар да бе очаквал с такова нетърпение да види малкият Роберт, няма вече да го види.

Когато тя му заразправя с глух глас как е станало — Роберт заболял през август от възпаление на червата, само два дни лежал, Джени просто не смеела да му съобщи… той я изслуша безмълвно, само стискаше зъби.

— Няма да й се караш, нали? — замисли се тя. — Джени ме помоли…

— Не, нищо няма да й кажа. — Те излязоха от гарата и тръгнаха по Скотсууд Род. Пред №117 Сали се спря.

— Няма да вляза сега, Дейвид. Имам друга работа.

Дейвид си наложи едно по-малко мрачно изражение на лицето и влезе вкъщи.

Джени беше сама в дневната, сгушена върху старата кушетка, по чорапи; съвършено отчаяна, тя машинално милваше пръстите на краката си, обути в копринени чорапи. Тази тъй позната гледка засегна мили спомени в душата на Дейвид. Още на вратата той извика:

— Джени!

Тя погледна нагоре с отворена уста и миг след това протегна към него развълнувана и двете си ръце.

— О, Дейвид — извика тя. — Най-сетне!

Дейвид бавно отиде при нея. С трескаво движение, сякаш в припадък, Джени го прегърна с две ръце, зарови лице в неговото палто и се разрида.

— Не ме гледай тъй, Дейвид, ох, не ми се сърди, Дейвид, миличък. Нищо не можех да направя, действително нищо не можех да направя. То си припкаше из къщи, горкото ми пиленце; аз отивах на работа, не ми мина през ум да повикам доктор, сетне сладичкото му личице изведнъж повехна, не можеше вече да ме познава и тогава… ох, Дейвид, колко страдах, когато ангелите го взеха, ох, мили, ох, мили ми Дейвид…

В мъчителни ридания, Джени започна да му обяснява преживяните от нея мъки и несъзнателно разкри подробностите по смъртта на нежеланото от нея дете. Той я слушаше с неподвижно лице, безмълвно. После тя изведнъж писна:

— Сърцето ми щеше да се скъса, ако не беше се върнал, Дейвид. Ох, толкова хубаво е! Ти не знаеш как… ох, миличък, ох, миличък… толкова месеци… нали разбираш, Дейвид, моля ти се… не, никак не съм виновна. Нямам сили да понасям мъката си, толкова страдах! — Джени преглътна с усилие. — Но сега е добре, щом ти се върна… храброто ми мъжленце се върна от войната. Ох, не можех да спя, не можех да ям…

Дейвид я утеши, доколкото можа. После както тя ридаеше на кушетката, както описваше мъките си, страданията си по смъртта на Роберт, с какво мъчително нетърпение очаквала завръщането на Дейвид… по едно време една възглавница се плъзна по пода и разкри една голяма кутия с шоколад, наполовина изпразнена и едно илюстровано списание с леко съдържание. Без да прекъсва да я успокоява, той полека постави възглавницата на мястото й.

Тя най-после вдигна глава и се усмихна през сълзи.

— Ти се радваш, че се върна, нали? Кажи, че се радваш, Дейвид?

— Да, чудесно е да се върне човек, Джени. — Той се спря. — Войната се свърши, ние ще се заловим сега веднага за работа, ще започнем отново. Хари Нъджент ми даде писмо до Хедън, от бюрото на Миньорската федерация в Тайнкасъл. Там почти сигурно ще има за мене работа. — В равнодушния му досега глас прозвуча пламенно нетърпение. — Там ще бъде най-сетне. То ще бъде най-после истинска работа.

— Но, Дейвид…

— О, знам, парите ще бъдат малко — прекъсна я той. — Две лири на седмица, ако имам щастие. Но те ще ни стигат да свързваме двата края. Ти ще тръгнеш утре за Слискейл, мила Джени, ще подредиш къщата, пък аз през това време ще уредя работата с Хедън.

— Но, Дейвид — обади се тя пак отчаяно. — Две лири седмично, а пък аз… аз печелих по четири.

Той я изгледа продължително.

— Парите нямат никакво значение, Джени. Аз не съм гладен за пари. Този път борбата е безпощадна…

— Но аз няма да мога… — замоли се тя и заигра по стар навик с краищата на неговото палто. — Но може ли да остана още известно време на работа, Дейвид. Толкова хубави пари изкарвам?

Устните на мъжа се свиха, веждите му се смръщиха:

— Джени, мила — каза той тихо, — ние трябва да се разберем веднъж завинаги…

— О, нали се разбираме, Дейвид — прошепна тя. Гласът й внезапно отслабна; тя отново притисна лицето си в неговото палто. — Ти нали знаеш колко много те обичам!

— И аз те обичам, Джени — каза той бавно. — И тъй, утре прибираме багажа си и заминаваме за Слискейл, в нашата къща.

— Добре, Дейвид.

Дейвид впи поглед право пред себе си, загледан в бъдещето.

— Тоя път ни предстои истинска работа. Хари Нъджент ми е приятел. Започвам да работя във Федерацията и ще участвам в заседанията на общинския съвет! Ако успея…

Джени не можа да разколебае неговото решение. На следната сутрин тя потегли с влака в девет и четиридесет и пет за Слискейл, за тяхната стара къща, а Дейвид в това време отиде да се срещне с Хедън от Федерацията.

Бюрото на Федерацията се намираше на Ръд стрийт, съвсем близо до самата централна гара; две скромни стаи. Във външната стая един мъж с посивели коси и синкава кожа на лицето и ръцете, както на всички въглекопачи, беше седнал пред един голям шкаф и подреждаше някакви картони. На вратата на малката вътрешна стая пишеше: „Вход забранен“.

На пода нямаше никакъв линолеум, никакъв килим, само голи, мръсни дъски. И по стените нямаше нищо друго, освен две таблици, една карта на околията и един надпис: „Не плюйте по пода“.

Когато Том Хедън излезе от вътрешната стая, той извади късата си лула от устата и макар да се бе запътил да се изплюе в празното огнище, той тутакси доказа, че надписът да не се плюе по пода се отнася само за външни хора.

— Значи вие сте Фенуик — каза той. — Помня ви отпреди войната, виждах ви през време на анкетата. Помня и баща ви. — Хедън се ръкува набързо и отклони с ръка препоръчителното писмо от Нъджент. — Хари Нъджент ми писа лично — добави той кисело. — Не ми го давайте, освен ако има пари в него.

Влязоха в малката стая. Разговаряха. „Вярно е, — каза Хедън, — изгубил своя чиновник във войната… взели го във войската, когато излязъл законът за задължителната военна повинност, убили го в едно сражение в гората Сампрьо. Хедън ще направи опит с Дейвид, за да услужи на Хари Нъджент. Сега зависи от Дейвид… той трябва да се залови живо за работа, ще се занимава с оплакванията, членските вноски и кореспонденцията. Освен това, заплатата е само тридесет и пет шилинга на седмица.“

— Трябва да се запознаете с моя начин на работа — изсумтя Хедън.

— Започнете тогава в понеделник — добави той и завърши разговора с една ужасна шега: — Хайде, тръгвайте! Не оставяйте автомобила си да ви чака много-много отвън, че може шофьорът да си подаде оставката.

* * *

Дейвид взе поредния влак за Слискейл и във влака обмисли обстойно и сериозно своя план за работа. Първата стъпка отбелязана в неговия план, беше вече направена.

Тая първа стъпка не беше бляскава, само едно тихо и скромно начало. Тя не може да се оправдае с нищо друго, освен с необходимостта — не необходимост за пари, а необходимост в името на една идея, на една цел. Неговата цел беше ясно определена. Той бе решил в душата си да не се задоволява с никакви полумерки — всичко или нищо.