Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (5)

Глава пета

Джо се бе изтегнал в приемната на улица Скотсууд Род. Господи, каква скучна къща! Каква дупка! И като си помисли… като си помисли, че три години и повече се е завирал все тука! Близо четири години всъщност! Още ли ще кисне тука?

В леярницата на Милингтън през тия четири години той бе напреднал доста добре. Да, доста добре… обаче доста добре не е достатъчно добре за Джо Гаулън. Той сега не е вече ученик, а самостоятелен леяр и си изкарва своите три лири редовно всяка седмица; а това на двадесет и две годишна възраст е нещо. Но какво повече от това? Нищо, дявол да го вземе! Той все още е работник, живее под наем… все още забъркан с тая Джени…

Джо се размърда нетърпеливо. Джени беше най-неприятната точка, бодливия трън в сегашното му недоволство. Джени е влюбена в него, залепнала е за него, излага го навсякъде… Дявол да го вземе! Та той да не е женен за Джени!

Вратата се отвори и Джени влезе. Джо вдигна глава навъсено:

— Е, най-сетне си готова.

— Готова съм — призна тя весело. — Харесваш ли ми новата шапка? — запита тя и наклони глава към него глезено. — Много хубавичка е, нали, мистър?

Въпреки лошото си настроение, Джо се принуди да признае, че Джени е хубава. Новата шапка, носена от нея тъй предизвикателно, подчертаваше нейната бледа хубост. Вече не девствена, беше се разхубавила. Девойката бе вече близо до най-пълния си разцвет в своята женственост.

— Ставай тогава! — засмя се тя. — Недей ме кара да те чакам, иначе ще закъснеем.

— Аз да те карам да чакаш!? — викна той укоризнено.

— Искам да спечеля малко пари — каза тя поверително на Джо и потупа ръчната си чанта, когато наближиха до конните надбягвания в Госфорт парк.

— Не си само ти — отвърна Джо грубо.

Двамата влязоха в редицата места по за два шилинга. Там беше приятно, пълно със зрители — тъкмо достатъчно хора, интересни за Джени, но не и претъпкано да й досаждат.

— Гледай, Джо, гледай — викна тя и стисна ръката на Джо. — Ето го лорд Кел! Нали е джентълмен.

Лорд Кел, доайен на английския спорт, милионер земевладелец от Севера, с червено лице и бакенбарди, с приятна усмивка на лице, беше застанал в разговор с едно дребно човече — Лю Лестър, неговия жокер.

Младежът изръмжа завистливо:

— Ако той смята, че Несфилд ще спечели, тогава е цял дръвник. — Сетне Джо се отдели, за да потърси Дик Джоби, ръководителя на местните обзалагания.

— Имате ли нещо, мистър Джоби, което да мога да съобщя на моето момиче? — каза той с подкупваща любезност.

Дик Джоби огледа Джо от главата до петите, тонът на Джо му се хареса; той беше гледал Джо как се боксира в салона Сент Джеймс; Джо му се виждаше приятно момче, а пък Дик имаше слабост към приятните момчета.

— Не бих я съветвал да записва нещо до последното надбягване, Джо.

— Добре, мистър Джоби. — Мълчание, изпълнено от вълнение. — Несфилд ваш любимец ли е?

Дик поклати глава.

— Загубена работа. Кажете на вашата млада дама да постави половин лира на Пинк Бъд.

Дик Джоби се усмихна, кимна с глава и бавно се отдалечи. С душа изпълнена от трепетно вълнение, Джо си проби път обратно до Джени.

— Нали е извънредно лошо това? — викна Джени съвършено отчаяна при четвъртото надбягване.

Тя бе дошла с желанието да спечели толкова много! Джени не беше вулгарна, тя беше щедра до безобразие и се отнасяше нехайно към парите си; но би било просто великолепно да спечели.

— Какво ще кажеш за Пинк Бъд в последното надбягване? — загатна Джо.

— Ах, не, Джо… Аз ще заложа на коня на лорд Кел, Несфилд — настоя Джени.

— Добре! — каза Джо и махна с ръка. — Както искаш. Аз ще заложа на Пинк Бъд.

Той взе всичките си пари, които имаше и смело ги заложи на Пинк Бъд. Приеха му облога едно срещу пет, но скоро облогът спадна на едно срещу три. Конете потеглиха. Джо застана пред перилата, залови се здраво за тях в своето напрежение, заследи с очи конете на завоя. По-бързо, по-бързо; Джо се изпоти, не смееше да диша. Задъхан, той седеше с очи впити в конете, когато те навлязоха в правата писта, пред самия финал; на финала Джо нададе рев на дива радост; Пинк Бъд пресече лентата с цели две дължини преднина. Още щом бяха оповестени номерата на победителите, Джо прибра печалбите си, натика четири банкноти от по пет лири във вътрешния си джоб, спусна четирите лири в джоба на жилетката си, закопча палтото си и като накриви шапка, върна се при Джени.

— Ох, Джо — Джени едва не се разплака, — защо аз не…

— Да, защо не ме послуша? — повтори той. — Трябваше да ме слушкаш. Аз спечелих цяла пачка банкноти. Аз през цялото време имах едно предчувствие за Пинк Бъд.

* * *

Върнаха се в Тайнкасъл малко след шест часа, минаха бавно по Нюгейт стрийт, навлязоха в Хаймаркет. Досегашното лошо настроение на Джо бе изчезнало, пометено от някакво шумно великодушие. Към Джени той започна да се отнася със снизходителна любезност, даже я остави да го хване под ръка.

Изведнъж, когато завиха по ъгъла на Нортъмбърланд стрийт, Джо изведнъж се закова на място и промълви:

— Чакай, не може да бъде! — Сетне той постави ръце пред устата си във вид на тръба и извика: — Дейвид! Ей, Дейвид Фенуик!

Дейвид се спря и се обърна; по лицето му бавно се разля усмивка, когато позна своя приятел.

— О, Джо… Ти ли си!

— Аз съм, аз — изрева Джо и се хвърли върху Дейвид с изблик на мъжка радост.

Всички се разсмяха. Джо махна с ръка с царствено достойнство и запозна Дейвид с девойката, както му е редът.

— Мис Сънли, Дейви. Моя приятелка. Господинът е Дейви, Джени, мой неразделен другар от преди години.

Дейвид погледна към Джени. Погледна я право в нейните ясни, големи очи. Сетне, в отговор на нейната усмивка и той се усмихна. Възхищение се изписа по неговото лице. Ръкуваха се много вежливо.

— Джени и аз отивахме да пийнем нещо — забеляза Джо и пое в свои ръце положението. — Но сега всички ще отидем заедно да пийнем. Искаш ли да пийнеш нещо, Дейви?

— И още как! — съгласи се Дейвид с възторг.

Без да отговори, Джо пъхна големия си пръст в извивката на жилетката и поведе компанията по Нортъмбърланд стрийт към Пърси Грил. Дейвид и Джени тръгнаха след него.

— Какво ще пиете? — запита Джо. — За мене уиски. За тебе, Джени? Чаша порто, е? За тебе, Дейви? Внимавай, момче, да не кажеш какао.

Дейвид се усмихна и заяви, че по това време предпочита бира.

Когато донесоха чашите, Джо поръча богат обяд; котлети, луканки, и пържени картофи. След това той се облегна назад и се загледа изпитателно в Дейвид. Сетне, в изблик на любопитство, той запита:

— Какво правиш тука, Дейви? Много си се изменил, виждам.

— Нямам много нещо за разправяне, Джо.

— Разправяй — каза Джо насърчително.

— О… — започна Дейвид.

Последните три години не били лесни за него, оставили своя отпечатък върху него и стопили завинаги младежката свежест на лицето му. Дошъл в колежа Бадли със стипендията си, шестдесет лири на година. Парите били съвършено недостатъчни, Дейвид често пъти се оплаквал. Веднъж носил един багаж от централната гара, за да изкара шест пенса да се нахрани.

Той продължи да разправя, разказа им всичко за себе си. Всички свои приключения и открития… Дружеството Фабиян… концерти… Бетовен… преподавал на децата от основното училище… идната година трябва да вземе дипломата си. Тогава… още по-нататък…

Дейвид внезапно се спря. Неговата тъй рядка усмивка се появи върху лицето му.

— О, боже господи! Толкова ли дълго съм приказвал? Вие искахте да ви разкажа своята тъжна, тъжна история… Това е единственото ми извинение, че тъй на дълго се разбъбрих!

Но на Джени неговия разказ бе направил страшно силно впечатление.

— О — обади се тя развълнувано, но свенливо. — Аз представа нямах, че можех да се срещна с толкова важен човек.

— Какво каза преди малко, Дейви — запита Джо, — за по-нататък, след учителстването?

Дейвид поклати глава умолително.

— Не е интересно, Джо, никак не е интересно.

— Но ние се интересуваме… Нали, Джени? — В гласа на Джо прозвуча истински възторг. — Продължавай, Дейви, разкажи ни докрай.

Дейвид хвърли поглед върху единия, после върху другия. Насърчен от сериозното внимание на Джо и от светналите очи на Джени, той се впусна да разправя наново.

— Ето какво. Като взема дипломата си, може да се наложи да стана учител за известно време. То ще бъде колкото да изкарвам прехраната си. Но аз всъщност искам да направя нещо за моите хора, за работниците в мините. Ти знаеш какви са условията за работа там… и какво плащат. Искам да им помогна, тия условия да се променят, да станат по-добри.

Джо си помисли, че приятелят му е побъркан, просто за оплакване. Но той каза много ласкаво:

— Карай, Дейви, тъкмо тъй трябва. Ти ще се издигнеш много, Дейви. Ти стоиш много по-горе от мене. Ти ще бъдеш в парламента, докато аз ще продължавам тук все още да изливам желязо.

— Недей приказва като магаре — каза Дейвид накъсо.

* * *

Тримата приятели станаха от масата, Джени се оттегли да се поспретне, Джо плати сметката с едно победоносно размахване на банкноти от по пет лири.

Навън, докато чакаха за Джени, Джо изведнъж престана да дъвчи клечката си зъби.

— Хубаво момиче е, Дейви.

— Действително, много е хубава. Възхищавам се на вкуса ти.

— На вкуса ми ли? — Джо се изсмя от сърце. — Няма абсолютно нищо между мене и Джени.

Дейвид се върна у дома в повишено настроение; сякаш по земята не стъпваше. Той взе „История на френската революция“ на Мине и запали лулата си.

Дейвид, изглежда, мислеше твърде много за Джо. Обаче по страниците на книгата на Мине не се мяркаше образът на Джо, а усмихнатото личице на Джени.