Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (40)

Глава четиридесета

Обстоятелството, че Джо Гаулън бе замислил и името на Джени в изборите, накара Дейвид да направи едно отчаяно усилие. На 26 октомври той обходи града със стария камион, който го бе отвел към първия му успех.

Дейвид през целия ден остана навън; само през малкото си свободно време успяваше да хапне някой и друг залък. Той говори, докато гласът му почти прегракна. В единадесет часа, след едно последно събрание пред Института, той се хвърли в леглото съвършено изтощен. На следния ден щеше да бъде гласуването.

Първите сведения говореха за усилено гласуване. Дейвид остана целия предобед вкъщи.

Той бе положил всички усилия, до крайния предел на силите си, сега не можеше нищо повече да даде. Той съзнателно се отказва да гадае резултата или да обсъжда присъдата, която неговите собствени хора щяха да произнесат върху него. Все пак, в дълбочината на душата му, надеждата и страха се бореха.

Слискейл винаги си беше сигурен мандат за лейбъристите, една крепост на миньорите. Хората знаеха, че Дейвид е работил и се е борил за тях. Че законът пропадна, вината не бе негова. Те сигурно щяха да му дадат възможност и в бъдеще да работи и да се бори за тях.

Той не подценяваше Гаулън, нито стратегическите му предимства като собственик на „Нептун“. Той си даваше сметка, че безсъвестните похвати на Джо бяха безспорно разцепили солидарността на миньорите, бяха хвърлили съмнения и подозрения върху неговото добро име. Като си спомняше отвратителния намек за Джени, който му бе напакостил повече от всички други клевети на Джо, сърцето на Дейвид се сви. Пред очите му бързо се мерна като видение Джени, легнала в гроба.

Стихийно съжаление и надежда го обзеха тогава; неговото старо семейно чувство се възвърна по-силно, по-крепко. Той се замоли от все сърце да спечели; да надделее доброто, а не злото в човека. Бяха го обвинили, че проповядвал революция — революция в душата на човека, едно спасение на човека от подлостта, от жестокостта и егоизма, връщане към предаността и благородството, на които човешкото сърце е способно. Без това, всичко друго е празно.

Към шест часа Дейвид излезе да отиде при Хари Огъл. Докато се движеше бавно по Каупен стрийт забеляза да идва насреща му един човек откъм Фрийхолд стрийт: Артур Барас. Когато се наближиха, Дейвид продължи да гледа право напред, защото предполагаше, че Артур няма да иска да го познае, обаче Артур се спря.

— Ходих да гласувам за тебе — каза той доста рязко. Гласът му беше сух, почти груб, страните му хлътнали, почти набръчкани. Миризма на алкохол се носеше от него.

— Благодаря, Артур — отвърна Дейвид.

Мълчание.

— Днес бях долу в мината, но когато излязох, изведнъж ми дойде на ум…

Очите на Дейвид се премрежиха и се изпълниха със съжаление.

— Защо не? — каза Артур. — Аз не съм нищо сега, нито червен, нито син. — После той добави с внезапна горчивина: — И какво ли значение има, във всеки случай?

Ново мълчание. Току-що изказаните думи сякаш измъчваха Артур. Той вдигна нерадостните си очи и погледна Дейвид безпомощно.

— Смешно, нали? — каза той. — Да завърша тъй… — Със сухо кимване той се обърна и продължи пътя си надолу по улицата.

Дейвид закрачи отново към къщата на Огъл, трогнат и дълбоко смутен от тая среща; макар толкова малко да бе казано, всичко бе засегнато. Срещата му се стори като едно предупреждение: колко страшно може да бъде поражението. Идеалите на Артур бяха разбити, той се бе отдръпнал от живота; всяка частица на неговото същество крещеше: Страдах достатъчно! Не искам повече да страдам! Сражението е свършено, пламъкът е изгаснал. Дейвид въздъхна и влезе в къщата на Хари Огъл.

* * *

Дейвид прекара вечерта с Хари. Макар умът и на двамата да беше насочен към предстоящия изход, те приказваха много малко за изборите. Хари обаче, нежен и замислен както винаги, предсказа победа… всичко друго е немислимо. След вечеря поиграха на карти, до към единайсет часа.

Но окото на Дейвид се връщаше все на часовника. Сега, когато толкова малко време оставаше, на самия финал го обхвана нетърпимо напрежение. Той два пъти подхвърли, че е време да си върви, като пресмяташе, че преброяването в общинския дом трябва да е вече към своя край. Но Огъл, имайки предвид очевидно нетърпението на Дейвид, настоя той да остане още малко: Резултатът няма да стане известен по-рано от два часа. Дотогава тук има хубав огън, стол…

И той, Дейвид се съгласяваше, потискаше своето нетърпение, напрежението си, безпокойството. Но най-после, точно след един час, той стана.

Нощта бе вече утихнала, имаше ясна месечина. Когато наближи към общинския дом, Дейвид остана изненадан от многобройната тълпа по улиците. Той доста трудно можа да си пробие път към стъпалата на общинската сграда, но най-после успя да влезе и да се срещне с Уилсън в коридора. Вътре в заседателната зала броенето продължаваше. Уилсън се обърна тайнствено към Дейвид и му направи място до себе си. И той имаше изморен вид.

— До половин час ще знаем резултата.

Коридорите се пълнеха с хора. По едно време отвън се чу автомобилен мотор. Минутка след това Гаулън влезе, начело на своите партизани — Снаг, негов агент, Рамедж, Коноли, Босток, няколко от неговите сподвижници от Тайнкасъл. В чест на това заключително шествие, Джо носеше един балтон с астраганова яка. Балтонът беше разкопчан и разкриваше неговия официален вечерен костюм. Лицето му беше пълно, излеко зачервено. Беше вечерял до късно със своите хора, след вечерята бе имало старо уиски и пури.

Джо мина изтежко през коридора, тълпата му стори път, после той се спря пред съвещателната зала, с гръб към Дейвид, и веднага бе заобиколен от своите партизани и пазачи. Групата незабавно се впусна в разговор и висок смях.

Десетина минути по-късно, старият Рътър, секретар на общинския съвет и ръководител на преброяването, излезе от стаята с някакъв лист в ръка. Всички млъкнаха. Когато Дейвид видя усмивката върху неговото лице, сърцето му трепна, сетне заглъхна. Все още усмихнат, Рътър затърси с очи сред тълпата, после си придаде още по-голяма важност и извика имената на двамата кандидати.

Веднага групата на Джо си проби път през двойната врата след Рътър. В същия миг стана и Уилсън.

— Хайде — каза той на Дейвид и гласът му издаде безпокойство.

Дейвид стана и мина заедно с другите през вратата. Нямаше никакъв ред, ни следа от приличие, само един изблик на напрегната, неудържима възбуда.

— Моля, господа, моля! — повтаряше Рътър, — позволете на кандидатите да минат.

Дейвид се изкачи по известната му желязна стълба, през малката стая на комитета и най-сетне излезе на балкона. Свежият нощен въздух го лъхна приятно след горещината и светлината вътре в сградата. Долу огромна тълпа изпълваше улицата пред общинския дом. Бледата месечина се носеше високо над кулите на „Нептун“ и хвърляше бледи сребристи отблясъци върху морето. Нетърпелив шепот се надигаше от тълпата.

Балконът беше препълнен. Дейвид бе изтласкан напред, до крайния ъгъл. До него, откъснат от Гаулън в натиска на тълпата, бе застанал Рамедж. Пълният месар се взираше в Дейвид; големите му ръце потръпваха. От възбуда и омраза, дълбоките му очи светеха под неговите гъсти сиви вежди. По лицето му беше изписано ясно бясното му желание да види Дейвид победен.

Рътър беше по средата на балкона, изправен пред стихналата тълпа, с листчето в ръка. Последва един миг на убийствена тишина, изпълнена с напрежение и мъчително нетърпение.

Никога в живота си Дейвид не помнеше друг по-болезнен, по-мъчителен миг. Сърцето му заби бясно. После, пискливият глас на Рътър се разнесе:

— Мистър Джозеф Гаулън — 8 852.

— Мистър Дейвид Фенуик — 7 490.

Силен вик се надигна. Рамедж го бе подхванал — Ура! Ура! Рамедж ревеше като бик, махаше с ръце като луд от радост. Вик след вик разкъсваха въздуха. Партизаните на Джо се притискаха около него на балкона, отрупваха го с поздравления. Дейвид се хвана за студените железни перила и се опита да се овладее, да си придаде сила. Бит, бит, бит! Той вдигна очи и видя Рамедж наведен към него: устните му се гърчеха в бясна радост.

— Бит си, дявол да те вземе! — ревеше Рамедж. — Изгуби! Всичко изгуби!

— Не всичко — отговори Дейвид тихо.

* * *

Нови викове ура, настойчиви викове за Джо. Той беше застанал сега точно по средата на балкона, срещу перилата, и се опиваше от ласкателствата на тълпата. Джо се издигаше високо над тях, една грамадна масивна фигура, черна срещу лунната светлина, невероятно уголемена. Долу бледите лица на народа се простираха пред него. Те бяха негови… всички бяха негови, принадлежаха на него, оръдия на неговите сметки, на неговите цели. Земята е негова, и небето е негово! Един далечен шум долетя… един нощен полет на неговите самолети „Ръшфорд“.

Той е цар, той е божествен; безгранична е неговата власт. Той едва сега започна. Той ще продължи. Напред, все по-напред! Нагоре, все по-нагоре! Глупаците долу пред неговите нозе ще му помогнат. Той ще се изкачи до висините, ще смаже света само със своите голи ръце, ще разцепи небесата със своите светкавици. Мирът и войната се отзовават на неговия позив. Парите принадлежат на него. Пари, пари, пари… и робите на парите. Той разпери двете си ръце нагоре към небето, в една поза на висше лицемерие, и започна:

— Драги мои приятели.