Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (4)

Глава четвърта

Джо Гаулън стигна в Тайнкасъл много преди Дейвид Фенуик. С откраднатите от Мърчисън две лири в сребърни монети, той направо отиде в града. И щом веднъж се добра до там, Джо започна непрекъснато да напредва.

За една седмица двете лири приятно се стопиха, но Джо бе приет на работа в леярницата на Милингтън. Заплатата му бе определена на 25 шилинга седмично — цяло богатство в сравнение с мината.

А нещо по-важно — Джо се настани на квартира при мисис Сънли. Нейната дъщеря Джени, работничка при Слатери, най-видния салон за дамски шапки в Тайнкасъл беше най-близката цел на квартиранта.

Леярницата на Милингтън, разположена в края на поляната срещу Плат стрийт, имаше около двеста работници и макар да бе малко предприятие, не беше лишено от внушителност. Главните произведения на леярницата бяха принадлежности за каменовъглените мини — железни вагонетки, трансмисии, минни подпори и тежки ковани болтове, обаче конкуренцията на пазара беше силна и предприятието се крепеше повече благодарение на своите връзки със стари фирми, отколкото от предприемчивост.

Милингтъновци си имаха свои традиции и една от тях беше „Социалния клуб“.

* * *

„Социалния клуб“ на Милингтъновци, основан към 1870 година от великия старец Уесли Милингтън, се грижеше с най-голяма благотворителност за работниците и за техните семейства. А най-бляскавото събитие в календара на „Социалния клуб“ бяха танцовите забави, известни още от незапомнени времена като танцовите забави на „Социал-клубът“. Тия забави винаги става в тъй наречената Ергенска зала.

Тая вечер, петък, 23 март беше същинска нощ за веселие и щастие. Въпреки това, Джо се прибра от работа потънал в твърде мрачни размишления, макар и да бе вече станал един от първите любимци на клуба и затова, разбира се, щеше да отиде на танцовата забава.

Всички в леярницата, като почнеш от Портърфилд, надзирателя, та чак до самия мистър Стенли Милингтън — всички хора с що-годе значение — изглежда обичаха Джо, с изключение на Джени.

Джени! Джо си мислеше за нея, като крачеше по моста Хай Левъл Бридж. Тя щеше да отиде с него на забавата; разбира се, че ще отиде. До къде бе напреднал Джо с Джени през тези осем месеца? Беше я извеждал доста често — Джени обичаше да излиза — харчеше пари подир нея. Но какво бе постигнал в замяна на това? Няколко целувки, няколко бегли целувчици, давани му неохотно, няколко още по-бегли прегръдки, винаги отблъсквани от нея. Всичко това само още повече бе раздухало неговия апетит.

Само като си помислеше какво е търпял досега, Джо чувстваше как неговото желание нетърпимо се разпалва. Когато се изкачи по стълбите на дом №117-А на Скотсууд стрийт, той си каза, че тая вечер ще докара работата до добър край, или ще разбере причината за неуспеха си.

Когато отиде във вътрешната стая, Джо разбра по часовника, че е закъснял. Джени се бе изкачила вече горе да се облече.

Джо се обръсна, изми се, облече се внимателно в най-хубавия си син костюм, завърза си една нова зелена вратовръзка, завърза красиво връзките на хубаво излъсканите си жълти обувки. Даже и тъй закъснял, той бе готов преди Джени и зачака нетърпеливо в приемната. Но когато Джени дойде, тя го накара да изтръпне; дъхът му се пресече, душа не му остана: облечена в тъмносиня рокля, с бели сатенени обувки, с бял плетен шал — най-новата мода по това време — метнат върху косите й.

— Бога ми, Джени, ти си същинска фея.

Тя прие неговия комплимент като нещо напълно заслужено, което се разбира от само себе си. Но когато съгледа неговите жълти обувки, долната й устна увисна.

— Джо, трябваше да си вземеш лачени обувки — каза тя сърдито, — казах ти още преди една седмица.

— Ах, всички носят такива обувки в „Социал-клуба“. Аз ги питах.

— Не ставай глупав! Аз като че ли не зная. Ще ме направиш смешна с тия си жълти обувки. Поръча ли файтон?

— Файтон ли? — Долната челюст на Джо увисна. — Ще отидем с трамвай.

Нейните очи се сковаха от яд.

— Тъй ли било то! Значи ти мене за такава ме мислиш! Значи не заслужавам файтон!

* * *

Всъщност „Социалния клуб“ не беше лошо нещо — една интимна, непринудена забава, по-скоро като някакво годишно събрание на едно голямо, щастливо семейство от средната класа.

Джени хвърли поглед към всички присъстващи. Тя изведнъж забеляза оскъдния бюфет, залепените по стените програми, евтините и безвкусни тоалети — светлочервени, сини и зелени — смешния костюм на стария Майк Маккена, почетният церемониалмайстор на забавата; видя също, че мнозина считат ръкавиците и пантофите като нещо не непременно необходимо. Джени видя всичко това с един-едничък продължителен поглед. Сетне тя навири хубавото си носле.

— Просто се задушавам — изсъска тя на Джо, — като ги гледам.

— Но… няма ли да танцуваме? — зина той.

Тя отметна глава назад равнодушно.

— О, мисля, че може да използваме салона. Билетите са платени, нали?

И тъй те танцуваха, но тя се държеше надалеч от него; доста надалеч се държа тя от всичкото това ръкуване, тропане и радостни крясъци наоколо.

И все пак, Джени беше малко избързала със своето заключение. Едва бе изрекла своята сърдита преценка, вратите се отвориха и влезе мистър Стенли. Нашият мистър Стенли. Велик момент. Мистър Стенли влезе в салона с любезна усмивка на лице, спретнат и докаран в своя твърде модерен вечерен тоалет, заедно със своята годеница.

— Тази е Лаура Тод с него — прошепна Джени със затаен дъх. — Сгодиха се миналия август, имаше ги в „Куриер“.

Джо се загледа в лицето на Джени, пламнало от любопитство. Нейният жаден интерес към висшето общество на Тайнкасъл го смути доста много. Но сега Джени се разнежи извънредно много към него.

— Защо не танцуваме, Джо? — прошепна тя и стана да се повърти сластно в неговите прегръдки покрай Милингтън и Тод.

С напредването на забавата веселата усмивка на Джени, цъфнала върху нейното лице при влизането на нашия мистър Стенли и Лаура Тод, започна да придобива определена насока. Джени говореше от желание да бъде забелязана от мис Тод и просто умираше от нетърпение нашият мистър Стенли да я покани да танцува. Обаче нищо, нищичко не се случваше, твърде лоша работа. Вместо това, Джек Линч, един железар от леярницата започна да се заглежда в Джени, следваше я на всяка стъпка и търсеше случай да я покани за един танц.

При последния танц преди вечеря Джек оправи вратовръзката си и се приближи свенливо до Джени.

— Елате, госпожице — каза той с широка усмивка. — Вие и аз ще им покажем как се танцува.

Джени отметна глава назад и впи поглед в отсрещния край на салона. Джо, седнал до нея, каза:

— Заминавай, Джек. Мис Сънли танцува с мене.

Джек се олюля на краката си:

— Но аз я каня да танцува с мен. — Той протегна ръка в движение на груба галантност. Джек ни най-малко нямаше каквото и да е лошо намерение, обаче залитна и грамадната му лапа падна случайно върху рамото на Джени.

Джени изписка драматично. Джо скочи пламнал от ярост и стовари ловко юмрука си точно под брадата на Джек. Железарят се простря с цялата си дължина на пода. Танцът изведнъж замря.

— Какво става тук? — Мистър Стенли си проби път през навалицата и дойде до мястото, където Джо беше застанал с галантно изпъчени гърди и с ръка около талията на бледата, изплашена Джени. — Какво има? Какво стана?

Сърцето на мъжествения Джо падна в обувките му, обаче той отговори с достойнство.

— Пиян е, мистър Милингтън, пиян като дръвник. Пиян е и закачи моята приятелка, мистър Стенли. Аз само я защитих.

Стенли огледа и двамата — стройния младеж и оскърбената хубавица; сетне хвърли смръщен поглед към простряния на пода пияница.

— Пиян ли? — викна той. — Лошо, действително много лошо. Аз не мога да позволя такова нещо! Махайте го от тук. И утре да се яви при мен в канцеларията. Може да си получи билета.

Джек Линч, нахалникът, бе изнесен от салона. На следния ден го уволниха. Обаче сега Стенли се обърна към Джо и Джени:

— Така е добре! — кимна той успокоително. — Вие сте Джо Гаулън, нали? Запознайте ме с вашата дама, Джо. Как сте, мис Сънли? Ако обичате да танцувате, моля ви за един танц с мене. Джо, да ви запозная с моята годеница. Ако обичате, потанцувайте с нея.

И тъй Джени литна от възторг в прегръдките на мистър Стенли, а Джо се завъртя тежко из салона с мис Тод. Нейните очи го гледаха весело и с известен интерес.

— Великолепен удар — каза тя с весело свиване на устните — неин навик.

Джо призна, че ударът бил нещо първостепенно, но се чувстваше смутен и болезнено неловко.

— Аз тъй обичам — произнесе се тя по едно време, — един кавалер трябва да се защитава по мъжки. — Тя отново се засмя. — Само че вие недейте си дава вид, сякаш току-що сте постъпили в ордена на Добрите Самаряни.

Стенли, мис Тод, Джени и Джо вечеряха заедно. Джени беше на седмото небе. За нея всичко беше възторг, възторг… всичко, всеки миг. А на всичкото отгоре, когато забавата свърши, Джо великодушно повика файтон.

Джени просто хвърчеше от възторг и вълнение, когато се качваше в зеления, покрит с петна файтон, вмирисан на мишки, погребения, сватби и влажни обори. Тя се облегна назад и потъна във възглавниците.

— О, Джо — бликна нейният възторг, — толкова великолепно беше… Аз не знаех, че толкова добре се познаваш с мистър Милингтън. Защо не ми каза? На мене и през ум не ми минаваше. Той е толкова мил. И тя, разбира се. Не е красива, имам предвид, малко смачкана в лицето, но много модерно се носи.

Сега, като остана сам с Джени във файтона, Джо усети как копнежът му по нея изведнъж пламна и го хвърли в треска. От месеци насам тя се бе държала на разстояние от него. Целият в огън от желание, той се размърда и започна внимателно да се приближава към нея, както се бе отпуснала в единия ъгъл на файтона; скоро Джо пъхна ръка около нейното кръстче.

Джо чувстваше, че Джени е развълнувана, възбудена, че го оставя да си позволява малки волности, както никога досега. Блаженство започна да се разлива по цялото му тяло. Изпълнен от пламенен копнеж, той продължаваше внимателно да напредва и да става все по-смел.

Изведнъж Джени извика остро:

— Недей, Джо, недей! Трябва да се държиш прилично!

— Ах, защо се сърдиш, мила — замоли се той.

— Не, Джо, не! Не е прилично.

— Не е прилично, Джени — прошепна той смирено. — Нали се обичаме?

— Но, Джо… не може тука, Джо!

— Ах, Джени!

Тя продължаваше да се противи.

— Виж, Джо, почти сме стигнали вече, виж, Плъмър стрийт. Вече сме почти у дома. Пусни ме, Джо, пусни ме!

В кухнята, осветявана от пламъците на огъня, Джени застана пред него. Въпреки своето оскърбено девство, тя не прояви желание да отиде да си легне. Вълнението от всички тъй необикновени случки през време на забавата все още продължаваха да поддържат нейното опиянение; нейното тържество в „Социалния клуб“ все още я държеше в своя унес. Тя се изправи свенливо пред него. Джо с голямо усилие овладя своя яд и бясното си желание да я сграби в прегръдките си. Вместо това той каза жаловито:

— Ти не ми даваш никаква възможност да те обичам, Джени. Ела да поседнем на канапето. Нито една думичка не можахме да си поговорим тази нощ.

Полувъзбудена, полууплашена, девойката се колебаеше; толкова скучно ще бъде да каже лека нощ и да отиде да си легне! Джо е тъй хубав тая вечер: пък като повика файтона той се държа действително великолепно. Тя се закиска отново:

— Добре, щом искаш да си поговорим… нямам нищо против. — Тя се запъти към канапето.

На канапето Джо я притисна здраво в прегръдките си; толкова по-лесно можа да го направи, след като го бе направил веднъж във файтона. Тя се опита, но само неохотно, да се освободи от прегръдките му.

— Недей, Джо, недей. Трябва да се държим прилично. — Тя продължаваше да повтаря тези думи, без да знае сама какво казва.

— Ах, Джени, ти трябва… Ти знаеш, че съм луд по тебе. Нали знаеш, че се обичаме!

Омаяна, но и изплашена… обземана ту от желание да се противи, ту да се отдаде… загубена сред страх, болка и едно съвършено ново за нея чувство, можа само толкова да прошепне:

— Но, Джо… боли, Джо…

Колкото се отнася до него, той разбра, че най-сетне ще я има; разбра с чувство на стихийно блаженство, че това е най-сетне Джени, истинската Джени…

Огънят беше на изгасване. Върху скарата не беше останала жар. Сега, след като всичко бе минало, и нейното хленчене отдавна се бе свършило, Джени прошепна:

— Прегърни ме по-силно, Джо… по-силно, Джо, мили Джо…