Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (17)

Глава седемнадесета

На втория неделен ден през септември 1915 година автомобилът на Хети се спря пред къщата на Барас. Застанал на прозореца на трапезарията, с ръце пъхнати в джобовете на панталоните си, Артур Барас видя, когато Хети слезе от автомобила и се запъти, прелестна в своята униформа, към входната врата.

Артур знаеше, че Хети днес ще дойде у тях. Не беше възможно да не знае за нейното идване. Леля Кари беше споменала, майка му беше споменала, а в събота на обяд Барас наведе очи на масата и каза с необикновена важност:

— Хети ще дойде утре на чай. Взела е отпуск специално за тоя случай.

Артур не бе отвърнал нищо. Те да не го мислят за глупак? В тая дума специално се криеше нещо и зловещо, и смешно.

* * *

През последните осем месеца Хети често бе идвала на гости в дома на Барас. Хети беше една от първите доброволки в Организацията на милосърдните сестри и сега бе получила офицерски чин в щаба на организацията, в Тайнкасъл. Но на днешния ден Хети си бе взела отпуск.

Тя влезе в стаята и щом видя Артур, застанал пред прозореца, усмихна се весело и му протегна двете си ръце с радостен трепет.

— Ти си ме очаквал — каза тя. — Колко мило от твоя страна, Артур.

Хети беше извънредно весела, но именно тъй бе очаквал да я види. Той не се усмихна, а само отвърна сухо:

— Да, очаквах те.

— Говориш така, сякаш не се радваш на моето идване. Но аз зная, че нямаш желанието да бъдеше нелюбезен към мен. Казвай сега, какво да правим? Да излезем ли на разходка?

Артур се изчерви леко и обърна очи встрани, но миг след това каза:

— Добре тогава. Да излезем на разходка.

Младежът стана, взе си шапката и палтото; излязоха на разходка. Тръгнаха по обичайния път, макар че от няколко месеца насам не бяха минавали по него — през Слюс Дийн. Закрачиха мълчаливо. Когато стигнаха до края на алеята, седнаха върху ствола на един дъб, изкоренен от едно разместване на земния пласт. Кулите на „Нептун“ се очертаваха черни срещу ясния фон на небето и морето. Артур се загледа в кулите, издигнати над шахтите на бащината му мина.

— Артур — извика Хети, — защо си се загледал тъй към мината?

— Не знам — каза той с огорчение. — Работата върви много добре. Каменните въглища се продават по петдесет шилинга тона.

— Не е тази причината — каза тя, тласкана от своето любопитство. — Искам да ми кажеш, Артур. Толкова особен си станал напоследък, съвсем не приличаш на себе си. Кажи ми, мили, мога ли да ти помогна с нещо.

Той се обърна към Хети; топлота прозираше през неговото огорчение. Той почувства силен порив да й каже, да сподели с нея страшната мъка, която го потискаше и смазваше самата му душа.

Той каза с тих глас:

— Не мога да забравя катастрофата в „Нептун“.

Тя остана поразена, но го прикри, само отговори, както би отговорила на едно разтревожено дете:

— В какво отношение, мой мили Артур?

— Аз вярвам, че катастрофата можеше да бъде предотвратена.

Тя се загледа в неговото тъжно лице, отчаяна, но със съзнанието, че трябва да разбули докрай тая мъчителна загадка.

— Действително, нещо те измъчва, мили Артур. Да можеше да ми го кажеш!

Той я изгледа и каза бавно:

— Аз смятам, че животът на всички тия хора, които загинаха в мината, бе подложен на най-опасен риск и то съвсем безотговорно, Хети. — Той веднага се спря. „Каква полза да й казва — помисли си той. — Тя никога няма да го разбере.“

Все пак, тя схващаше смътно, че болезнено терзание изгаря неговата душа. Улови ръката му и започна да я гали, после каза нежно:

— Даже и така да е, Артур, не виждаш ли, че е най-добре да го забравиш? Толкова много време мина вече. И то само стотина души. Какво представляват те в сравнение с хилядите и хиляди храбри момчета, избивани във войната?

— Няма никаква разлика — каза той и я помилва по челото.

— Войниците на фронта ги избиват също тъй, както и мъжете в мината — безцелно, ужасно. Катастрофата и войната са за мене едно и също нещо. Те за мене се сляха в едно ужасно масово клане.

Хети взе положението в свои ръце.

— Много се радвам, Артур, че ми каза — каза тя живо. — Ти си се тревожил до разболяване, и то за нищо. Аз виждах напоследък, че си станал някак особен, но никак не ми минаваше през ум каква може да е причината. Аз си мислех… по-право, не знаех какво да си мисля.

Той я изгледа мрачно.

— Какво си мислеше ти?

— О — тя се поколеба, — аз си мислех, че ти може би… че не желаеш да отидеш на война.

— Действително, не желая — каза той.

— Но аз исках да кажа, драги Артур — може би те е страх да отидеш.

— Може да ме е и страх — каза той глухо. — Може да съм страхлив, без да го осъзнавам.

— Глупости — каза тя решително и помилва ръката му. — Ти си разстроил нервите си ужасно. И най-храбрите хора могат да развият такава невроза, дори депресия. Слушай сега какво ще ти кажа, моето мило глупавичко момченце. Помниш ли, Артур, оня път, когато ти искаше в Тайнкасъл да се сгодим, а пък аз ти казах, че и двамата сме още много млади?

— Да — каза той бавно. — Спомням си тоя ден. Няма да го забравя тъй скоро.

Тя вдигна към него своите очи с черни зеници и замилва ръката му.

— О… ако ти си във войската, мили Артур, положението ще бъде съвсем друго.

Артур стисна зъби. Най-после дойде… дойде това, от което най-много се бе страхувал… беше дошло под отвратителния предлог за нежност.

Тя се доближи до него и прошепна:

— Ти знаеш, че те обичам, Артур. Още от малка. Защо да не постъпиш в армията и сложим край на всички тия глупави недоразумения. Ти ще бъдеш много по-щастлив в армията, сигурна съм. И двамата ще бъдем много по-щастливи. Ще прекараме великолепно.

Артур продължаваше да мълчи, но когато тя вдигна лицето си, леко зачервено, с неговите гладки руси коси, спуснати тъй миловидно около него, той отговори сухо:

— Не се съмнявам, че ще бъде великолепно. За нещастие аз реших да не постъпвам в армията.

— Ах, не, Артур! — извика тя. — Не мога да повярвам.

— Точно тъй е.

Първото въздействие от неговите думи върху нея беше отчаяние. Тя каза бързо:

— Но, слушай, Артур. Моля те, изслушай ме. Ти няма да имаш право да избираш. Няма да бъде тъй лесно, както си представяш. Ще прокарат в скоро време закон за събиране на набори. И аз не вярвам да те освободят от военна служба. Твоят баща ще трябва да се произнесе дали следва да бъдеш взет във войската.

— Баща ми да прави каквото си ще — отговори той с тих, но огорчен глас. — Виждам, че си говорила с него по моя въпрос.

— Ох, моля ти се — замоли се тя. — Направи го заради мене, моля те, моля те.

— Не мога — каза той с безпрекословна решителност.

Нейното лице пламна в огън от срам. Тогава тя каза със съвършено различен глас.

— Аз вярвам, ще разбереш, че за мене е ужасно… да бъда фактически сгодена за един мъж, щом той отказва да извърши единственото почтено нещо, което се иска от него.

— Съжалявам, Хети — каза той глухо, — но ти не виждаш ли…

— Мълчи — прекъсна го тя гневно, — никога досега не съм бивала така оскърбявана в живота си, никога! Невъзможно е… невъзможно е… Не може да продължи тъй, разбира се. Не мога вече да имам нищо общо с тебе.

— Добре — каза той едва чуто.

Сега нейното желание да го нарани стана почти тъй силно, както допреди малко желанието й да отстъпва пред него. Тя захапа устните си с ярост.

— Аз мога само едно заключение да си направя… който и да е на моето място, само едно заключение може да си направи. Ти се страхуваш, това си е. — Тя се спря за миг, после запрати думите право в лицето му. — Ти си един страхливец, отвратителен страхливец!

Върнаха се вкъщи, без да продумат нито дума повече. Той отвори пред нея входните врати, но щом влязоха вкъщи той се оттегли право в своята стая, а девойката остави в хола. Тя се обърна и влезе в трапезарията.

Барас седеше там самичък.

— Е, Хети — викна той. — Нещо ново?

По целия път до дома Хети бе изтраяла, но тоя добродушен израз в лицето на Барас изведнъж сломи нейните сили. Девойката избухна в плач.

— Боже мой, боже мой — зарида тя. — Страшно съм разстроена.

Барас отиде при нея. Той погледна надолу към нея и в изблик на съжаление сложи ръката си около нейните тънки, съблазнителни рамене.

— Какво има, горката ми Хети, какво има? — запита я той бащински.

Сломена от скръб, тя не отговори нищо, само се притисна в него, сякаш търсейки закрила в буря. Той я взе в прегръдките си, започна да я утешава. Хети изпита странното чувство, че той я закриля, закриля я от Артур; стори й се, че неговата жизненост и сила преминават и върху нея. Тя затвори очи и се изостави на това ново чувство, че се намира под неговата закрила.