Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (20)

Глава двадесета

Пазачът Колинс отведе Артур в килия 273, на третия етаж.

Артур влезе в килия 273 — два метра на четири и извънредно висока.

Стените бяха тухлени, боядисани в долната си част с жълто-кафява боя, а в горната — варосани. Високо над пода се виждаше едно мъничко прозорче с дебела желязна решетка, толкова мъничко, че едва ли можеше да се нарече прозорец. През него много малко светлина проникваше дори и в слънчеви дни. Една закрита електрическа крушка с външно запалване, разливаше слаба светлина в килията.

Леглото представляваше една дъска два метра на седемдесет и пет сантиметра, с одеяло, без сламеник. Над леглото имаше полица с порцеланова чаша и една чиния с лъжица и нож. Над полицата се виждаха окачени плоча и молив, а под плочата — сякаш да подкани към четене — една малка библия.

След като огледа килията, Артур се обърна и видя, че пазача Колинс още стои на вратата, като че ли иска да чуе мнението на затворника за килията. Горната му устна беше дръпната малко назад, а главата му издадена напред. Щом видя, че Артур няма какво да каже, Колинс се обърна и излезе безмълвно. Вратата се хлопна — тежка врата с малка дупка за надничане през нея. Артур седна върху дъската — сега негово легло. „Намирам се в затвора — мина му през ум. — Тук е затворническа килия, намирам се в затворническа килия. Не съм вече Артур Барас, сега съм само номер 115.“

В седем часа поднесоха вечеря. Извънредна вечеря, за новодошли — една паница супа, рядка като вода. Макар и да му се повдигаше, Артур направи усилие и изяде супата.

„Защо съм тука? — замисли се той. — Не защото съм извършил убийство, а защото отказвам да го направя.“

Както седеше, внезапно се дочу един особен звук, подобен на виене, който го накара да се стресне. Виенето идваше отдолу, от най-долния етаж на затвора, от карцера — животинско виене, нечовешко, необуздано.

Артур напрегна слух. Виенето се проточи, стана пискливо. После изведнъж спря. Последвалата тишина му се стори зловеща, защото Артур неволно се замисли по какъв начин е било спряно виенето.

Затворникът започна да крачи из килията. Той зачака виенето да започне отново, но то не се повтори. Ненадейно се чу звънец, лампата угасна.

В пет часа и половина сутринта, още в тъмни зори, звънецът пак удари. Артур стана, изми се, облече се, сгъна одеялото, почисти килията. Току-що бе привършил, ключът щракна. Пазачът хвърли няколко торби в килията и каза „Закърпи ги!“, сетне тръшна вратата.

Артур вдигна торбите от земята — груби торби от сив коноп. Той не знаеше как се кърпи и ги хвърли пак на пода; седна на леглото и остана така до седем часа, когато донесоха закуската — супа и парче черен хляб.

След закуската пазачът промъкна през вратата четвъртитата си глава. Той изгледа продължително незакърпените торби, но каза само: „Излез на разходка“.

Разходката ставаше в двора на затвора. Дворът беше един голям квадрат, покрит с асфалт, с необикновено високи зидове околовръст и една издигната платформа в единия ъгъл. От платформата един пазач наблюдаваше затворниците, докато се движат в кръг. Той наблюдаваше устните им дали разговарят помежду си и от време на време се провикваше: „Никакво говорене“.

Артур се задвижи в кръг заедно с останалите затворници. В бледата утринна светлина кръгът затворници изглеждаше съвършено непонятен за разума, смешен, като кръг на умопобъркани хора. Лицата на затворниците бяха мрачни, замислени, намръщени, отчаяни. Телата им бяха превити, както във всеки затвор; ръцете им висяха нечовешки.

В девет часа отидоха в работилницата — продълговато помещение с голи стени и се заловиха да кърпят торби. На Артур дадоха нови торби. Пазачът Биби, надзирател на работилницата, даде на Артур торбите, но видя неговата несръчност; като му подаде плата за кръпки, той се наведе и му обясни: „Гледай тука, глупчо, тъй се шие“. Той промъкна голямата игла през прегънатия дебел плат и му показа бащински как да шие. Накрая добави с добродушна ирония: „Ако закърпиш повечко торби, ще получиш довечера какао. Чуваш ли, глупчо? Една хубава паница горещо какао!“.

В дванадесет часа звънецът пак удари. Затворниците престанаха да кърпят и се върнаха в килиите си, за обяд. Ключът щракна в килията на Артур. Обядът се състоеше от супа, хляб и гранясал маргарин.

След обяда пазачът Колинс надникна през дупката и каза: „Не си дошъл тука да седиш. Закърпвай тия торби!“.

Артур започна да изкърпва торбите. Ръцете му се израниха от натискането на дебелата игла през плата; на палеца му излезе една пришка. Той продължаваше да работи машинално, без да съзнава какво върши, защо го върши. Действията му бяха станали вече машинални; той продължи да бута иглата едно след друго, без да мисли, без да съзнава.

Ключът още веднъж щракна. Колинс дойде с вечеря — вода във вид на супа и парче хляб. Щом влезе в килията, той погледна към торбите, погледна към Артур, сетне късата му горна устна се дръпна още по-назад и разкри зъбите му.

— Само толкова ли си изкърпил? Тука потриване не минава.

— Не съм свикнал — отговори Артур.

— Тогава бързай да свикнеш. — Макар и да говореше уж все тъй спокойно, тоя път Колинс приближи кривата си глава малко по-близо до Артур. — Да не мислиш, че си се откопчил от армията, за да лежиш тука на гърба си! Ставай да кърпиш, докато чуеш звънеца!

Артур стана и се залови да кърпи торбите, докато чу звънеца. Той чу звънеца в осем часа. Когато звънецът удари, долният етаж се изпълни с голям шум и Артур разбра, че има пред себе си цяла една нощ… съвсем самотна нощ.

В девет часа лампата изгасна. След като полежа около една минута в тъмното без да мисли, Артур се отпусна назад, както си беше облечен, опъна се върху дъската като зашеметен и заспа.

Но не спа дълго. Скоро след полунощ Артур се събуди от ново виене. Тоя път виенето продължи неспирно, до забрава, диво, съвършено животинско. Артур скочи от леглото си в тъмното. Сънят му бе възвърнал съзнанието за своето собствено аз. Той възвърна своето съзнание, ужасно, болезнено силно… не можеше вече да търпи нито виенето, нито тъмницата, нито самотата. На свой ред и Артур отвори уста и започна да крещи:

— Спрете го, спрете го, за бога, спрете го! — и той започна да блъска по вратата на килията със стиснати юмруци.

Той започна да вика ида крещи бясно; скоро чу и други да крещят и да блъскат. От тъмните катакомби на етажа се понесоха викове и удари по вратите. Обаче никой не обърна внимание и шумът постепенно затихна в нощта.

Щракането на ключа отвори нов ден. Артур скочи щом чу ключа, застана в средата на килията и се изправи пред пазача Колинс.

— Не можах да спя тая нощ от това виене. Не можах да спя.

— Какъв скандал! — закиска се пазачът.

— Какво е това виене? Какво е то?

— Недей приказва, казвам ти. Един наш гостенин е полудял, щом искаш да знаеш, тука е под наблюдение. Млъквай. Недей приказва! — И пазачът Колинс си излезе.

Артур притисна челото си с ръце и се опита с всички сили да се овладее. Чувстваше се смъртно болен. Не можеше да яде храната, донесена му от пазача в обичайната пръстена паница.

Внезапно ключът щракна. Пазачът Колинс влезе, погледна към Артур и сви устни. После каза:

— Защо не си изял закуската?

Артур го изгледа тъпо.

— Не мога.

— Знаеш ли какво ще стане? — Колинс го изгледа с изблещени очи. — Ще те хранят насилствено, ако ти сам не си ядеш храната. Ще ти пъхнат един маркуч в гърлото и ще ти наливат с него супата в стомаха. Правил съм го и пак ще го правя.

— Съжалявам — каза Артур с очи, наведени към пода. — Ако я изям, ще повърна.

— Вземай паницата! — заповяда Колинс.

Артур се наведе и взе паницата. Пазачът Колинс го наблюдаваше какво прави. Още от начало той бе намразил Артур, като го видя такъв охранен, учен човек, облечен в скъпи дрехи. Но имаше и още една причина да го мрази. Колинс му обясни другата причина бавно:

— Гледах те какво правиш, Гевезанчо. Аз не обичам гевезета. Още като дойде тук и ми влезе в окото. Аз имам един син в окопите, разбираш ли? Ясно ли ти е!? Разбра ли защо ще трябва да изядеш тая закуска. Изяж си закуската, Гевезанчо!

Артур започна да яде бавно. Той изгълта половината от водния буламач, сетне каза с измъчен глас: „Не мога“. Още не довършил, повдигна му се, и той повърна върху обувките на пазача.

Колинс пожълтя като восък. Той си помисли, че Артур нарочно се опита да повърне върху неговите обувки. В яда си той забрави премерения си садизъм и, без да му мисли много, стовари един силен юмрук в лицето на Артур.

Артур побеля като вар. И облещи измъчените си очи срещу Колинс.

— Нямате право да ме удряте! — каза той и задиша с мъка. — Ще се оплача.

— Ще се оплачеш ли? — Пазачът Колинс се ухили злобно и дръпна горната си устна нагоре. — Тогава оплачи се и за ето това. — Той замахна с всичка сила и повали Артур с един юмрук на земята.

Артур падна върху циментовия под на килията и остана неподвижен. Пазачът Колинс избърса обувките си в палтото на Артур, после с все още свита нагоре горна устна, излезе от килията. Ключът щракна.