Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (27)

Глава двадесет и седма

Дейвид се чудеше защо Хедън тая сутрин толкова закъсня в бюрото. Самият той отиде там в осем и половина, както обикновено, и цялата сутрин бе работил усилено.

Хедън дойде в дванадесет и половина.

— Ти си много добросъвестно момче! — измърмори той.

Хедън погледна бързо към Дейвид, после погледна встрани със своя обичаен поглед, в който се четеше едновременно и недоволство, и преструвка. После наклони шапката си назад и се изплю силно към огнището.

— Какво има, Том? — запита Дейвид.

— Хайде свършвай вече — каза Хедън, — и ставай. Пристигнаха Хари Нъджент, Джим Дъджън и Господ Бог Всемогъщи, Бебингтън. Цял ден днес съм миткал из града с тях. Сега искат да те заведа да ядеш заедно с тях. Хайде ставай!

Дейвид се зарадва при мисълта да се срещне с Нъджент, но не проговори нищо с Хедън до края на Грейнджър стрийт, на път за хотел Норт-Истърн. Беше едва един без четвърт, съвсем рано още, когато стигнаха в хотела. Щом седнаха в хола, Хедън изпи няколко чаши уиски и погледна към Дейвид с мрачна веселост.

— Фактически, страшно много се радвам — каза той. — Само че нищо няма да излезе.

— Какво си приказваш Хедън?

— Нищо. О, ето и господата.

Хедън стана, когато Хари Нъджент, Дъджън и Клемънт Бебингтън влязоха. Дейвид стана на крака, ръкува се сърдечно с Хари и се запозна с Дъджън и Бебингтън. Дъджън му стисна ръка като стар приятел, обаче ръкуването на Бебингтън беше хладно, сдържано. Хедън доизпи своето уиски на една голяма глътка и всички минаха в ресторанта.

Продълговатата зала със светложълти стени беше почти препълнена, когато влязоха, обаче келнерът ги пресрещна и ги отведе до една запазена за тях маса. Той се поклони дълбоко на Бебингтън. Очевидно, познаваше го.

Клемънт Бебингтън напоследък доста често се набиваше в очите на публиката… висок, хладнокръвен, безукорно облечен, с изящен външен вид, неспокойно око, със салонна вежливост и неприятна усмивка, той притежаваше свойството да привлича като магнит вниманието на хората върху себе си.

Погледът му беше твърд, благонравен, като последица от неговата трескава амбиция, прикривана грижливо под маската на равнодушие и скука. По душа той беше аристократ, възпитаник на Уинчестър и Оксфорд; движеше се много из висшето общество в Лондон и всеки ден ходеше в Бертран да се фехтува за упражнение.

Дали е бил привлечен към кораба на лейбъристите по убеждение или по здравословни съображения, Бебингтън не обясняваше, но при последните избори той се бе борил в Чалуърт Бъро, една крепост на консерваторите, и бе спечелил мандата с голямо мнозинство. Още не беше станал член на управителния съвет, но окото му беше нататък. Дейвид се отврати от него още от пръв поглед.

Дъджън беше съвсем друг. Джим Дъджън, също като Нъджент, беше член от години на изпълнителния комитет на рудокопачите, дребен, набит и естествен, безгрижен към слава и суета, приятен събеседник, прочут разказвач и певец на весели песни; близо двадесет и пет години бе избиран почти без противник в Сегил.

Той всички хора наричаше с първите им имена. Неговите очила с широка рамка му придаваха вид на бухал, когато премигна на келнера и му посочи с ръце колко голям и колко дебел котлет да му донесе, заедно с една голяма халба бира.

— Много се радвам, че пак се видяхме — каза Нъджент на Дейвид със своята дружелюбна, успокоителна усмивка.

От Нъджент лъхаше голяма сърдечност; от неговия честен и прям характер се излъчваше подкупваща откровеност. Той не се опитваше като Бебингтън да бъде убедителен; неговите обноски бяха непринудени, държеше се напълно естествено.

Все пак днес Дейвид долови някаква цел, прикрита зад това насърчение на Нъджент. Той подусети също тъй, че Бебингтън и Дъджън говорят за него. Интересно!

— Не е лошо това място — каза Дъджън, докато дъвчеше. Хвърли отново поглед наоколо и потърка ръце.

— Харесват ви се огледалата, нали? — Неприятната усмивка на Бебингтън светна. — Като си напрегне човек малко внимателно врата, може да има удоволствието да види шестима Дъджъновци отведнъж.

— Прав си, Клем, прав си — съгласи се Дъджън и потърка ръце още по-весело. Макар и да можеше да се смее и да плаче от вълнение в момент на политическа криза, кожата на Джим беше нечувствителна към присмех и лични подигравки, също като на хипопотам.

Нъджент се обърна към Дейвид.

— Ти си ги раздрусал доста в Слискейл, както дочувам.

— Не знам такова нещо — отвърна Дейвид с усмивка.

— Не му вярвайте — намеси се изведнъж Хедън. — Не четохте ли вестниците? Той току-що прокара една наредба за наемните отношения, най-добрата в целия окръг. Стана причина да се открие един майчин дом; накара ги да раздават безплатно мляко на бедните деца. Там винаги си е имало рушветчии; местното самоуправление беше само една гавра. Но сега, като им седна един честен човек на главата на тия спекуланти, накара ги да треперят със страх божий в сърцето и да се записват в библейските дружества. — Щом свърши речта си, Хедън надигна чашата немилостиво.

Последва мълчание. Нъджент имаше доволен вид. Дъджън поля котлета си с бира и каза ухилено:

— Хубаво ще бъде да можем тъй да направим и с нашите приятели, Хари. Тогава ще можем да си оправим набързо сметките с Дъкам.

Когато споменаха за неотдавнашния законен проект, Дейвид се наведе през масата с жив интерес.

— Има ли вероятност скоро да мине национализацията?

Бебингтън и Нъджент размениха бързо поглед, а Дъджън прикри своята усмивка зад дебелите си очила. Той удари важно с пръст по масата и каза:

— Вие знаете какво предложи сър Джон Санки. Всички каменовъглени периметри и предприятия да бъдат откупени от държавата. Вие знаете какво каза Лойд Джордж в камарата на общините на 18 август: приятелството възприема политиката държавата да откупи всички каменовъглени залежи, върху които докладите на правителствената комисия са единодушни. Е! Какво повече искате? Не виждате ли, че е вече кажи го свършено! — И Джим Дъджън взе да се смее с видимо задоволство.

— Виждам — каза Дейвид тихо.

— Много смешно беше в комисията — засмя се Дъджън още по-весело. — Трябваше да го чуете Боб Смили как се разправяше с Нортъмбърландския херцог, и Франк как си правеше смях с маркиза Бют по произхода на техните права и имоти. Всичките им права произхождат от подписа на едно десетгодишно момче, Едуард VI. О, смяхме се до пукване.

— На мен не ми се вижда много смешно — каза Дейвид с огорчение. — Правителството се задължи пред комисията. Цялата работа ми се вижда едно голямо мошеничество.

— Точно тъй им каза и Хари в камарата на общините. Но, бога ми, няма никакво значение. Ей, келнер, донеси ми още един котлет.

Докато Дъджън приказваше, Нъджент разпитваше Дейвид:

— Ти все още ли си тъй разпален на тая тема за национализацията? — запита той.

Дейвид кимна, без да каже нищо. Сред тая компания никакъв друг отговор не би могъл да бъде по-убедителен.

Последва кратко мълчание. Нъджент тихо запита нещо Дъджън и той, с уста пълна с картофи, издаде някакъв силен гърлен звук; сетне Нъджент погледна към Бебингтън и получи и от него едно леко, непринудено кимване. Тогава Нъджент се обърна към Дейвид.

— Слушай, Дейвид — каза той важно. — Комитетът реши да слее три местни района тука и да създаде една съвършено нова област. В Главната квартира ще бъде новия институт в Еджли. Искаме да имаме един нов организационен секретар, който да не бъде само областен касиер, а и секретар на Сдружението на северните рудокопачи. Затова те поканихме тука на среща, да ти предложим тоя пост.

Дейвид изгледа Нъджент съвършено слисан, поразен от предложението и се изчерви силно.

— Но, Хедън… — Той се извърна изведнъж и погледна към Хедън, пред когото очевидно бяха предпочели него, и очите му се замъглиха.

— Хедън даде много добра препоръка за тебе — каза Нъджент тихо.

Очите на Хедън се срещнаха бегло с очите на Дейвид.

В неговия поглед се четеше душата на един обиден, но смел човек; след това Хедън издаде смело брадата си напред.

— Аз не съм съгласен да поемам тоя пост нито за пари, нито за слава. Те искат млад човек, не чу ли? Аз съм пуснал корени в Ръд стрийт и няма за нищо на света да я напусна. — Той сложи ръката си върху рамото на Дейвид.

Бебингтън погледна часовника си, изморен от тая сантименталност.

— Влакът тръгва в три — каза той.

Всички станаха и влязоха през страничната врата на гарата.

Край влака ги чакаше един фоторепортер. Щом го съгледа, Джим Дъджън сложи очилата си и загледа важно-важно. Той обичаше донемайкъде да се фотографира.

— Работата се засилва — каза той на Дейвид. — Втори път днес как ме хващат.

Като ги чу, Бебингтън се усмихна хладно и внимателно излезе по-напред от тях.

— Няма нищо чудно — каза той, — като имате предвид, че и двата пъти аз наредих тая работа.