Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (32)

Глава тридесет и втора

Събранието в Института се откри в шест часа. То бе кратко. Хедън нареди тъй, че то да излезе кратко. Политиката на Хедън беше много ясна: той не искаше никакви усложнения, абсолютно никакви усложнения. Неговата политика беше да сплаши Артур, да го остави двадесет и четири часа в неизвестност и тревога; после, на следния ден, да отиде при него, да започне преговори: възвръщане на Джек Уикс, обезщетение и още нещичко, за да излезе пазарлъкът още по-хубав.

Но преди всичко, политиката на Хедън беше да се прибере рано у дома си, да смени чорапите си — чорапите му бяха много мокри, защото краката му твърде много се потяха — да си обуе сухи чорапи и да седне да си изпие чая, после да се разположи в стола до огнището, с лула в уста.

Хедън не беше вече тъй млад както преди, амбициите му бяха вече мъртви. Омразата от неговите младини сега само тлееше. Неговата политика все още си беше енергична, но се командваше по-малко от неговата глава, отколкото от неговите крака.

Хедън ускори работите на събранието, сряза Джек Уикс, възприе изказаното накратко мнение на Хари Огъл, след това избърза да стигне навреме влака в шест четиридесет и пет за Тайнкасъл.

* * *

Когато Джек Уикс излезе от Института пет минути след Хедън, той очевидно съвсем не беше доволен. Заслиза бавно по стъпалата, с твърде оскърбен вид, и веднага бе заобиколен от голяма тълпа работници, любопитни да чуят от него подробности, а най-вече Джек Риди и неговите хора.

Хората на Джек Риди бяха само част от любопитните, но те, все пак, не бяха другите, а бяха малко по-други. Повечето от тях бяха млади мъже, не приказваха много, но всички имаха цигари в джоба си, макар и да бяха безработни. Техните лица си приличаха странно много едно на друго. Във всяко едно от тия лица се четеше грубост, като че ли неговият притежател не иска вече за нищо да знае. Лицето на Джек Риди беше също като тях — сякаш едно време е искал да знае, но че сега вече за нищо на света пет пари не дава. Като го гледаше човек, оставаше с впечатлението, че ако Джек Риди се засмее, лицето му ще се начупи.

— Какво стана? — запита Джек Риди, като си проби път сред навалицата.

Джек Уикс му каза.

Настъпи злобно мълчание.

— Помощта за безработица беше намалена в началото на месеца, както и обезщетението за уволнение.

Риди се загледа в лицето на Уикс с изцъклени очи. Имаше нещо зловещо в неговото внушително лице. Той запита със своя груб, предизвикателен глас:

— Какво смята да направи Хедън? Ще обяви ли стачка?

— И през ум не му минава. — Джек Уикс кипеше от възмущение. — Изгубил си е куража. Нищо не иска да направи.

— Нищо ли не иска да направи? — повтори Джек Риди почти сам на себе си. — Тогава ние трябва да направим нещо.

— Трябва да устроим нова демонстрация — каза Уд.

— Демонстрация ли? — каза Джек Риди свирепо и с това се изчерпа въпросът за демонстрацията.

Джек Риди се бе надявал страшно много, че след случая с Берт Уикс, Хедън ще обяви стачка. Една стачка означава масово действие, а масовото действие е единственият начин да се излезе на глава с управата. Няколко души вън от работа нищо не значи, но всички да напуснат работа — това вече значи нещо: значи да ударят „Нептун“ здраво, значи да им покажат своята сила, значи действие, действие! Обаче, сега, в края на краищата, няма да има никаква стачка!

Челото на Джек Риди се набръчка болезнено. Лицето му придоби вид на някакво странно нямо животно, изправено пред тежък мисловен проблем. Той изръмжа:

— От вашето събрание нищо не излезе. Трябва да устроим друго събрание. Трябва да направим нещо. Слушайте, момчета, масово събрание в осем. Разбирате ли? Разгласете навсякъде! В осем часа масовото събрание!

Джек Риди поведе хората си с накуцване към Салютейшън и влезе вътре. Той не си послужи с ръце, за да отвори врата на Салютейшън, а просто я изтласка с рамене и нахълта. И другите нахълтаха по същия начин.

Салонът на Салютейшън беше пълен. Берт Емър си беше зад тезгяха.

— Здравей, Берт — каза Джек Риди със зловеща дружелюбност. — Какво ще пиете, момчета?

Момчетата казаха кой какво ще пие и Берт напълни чашите. Никой не плати, и Берт се засмя, сякаш го заболя.

— Напълни пак, Берт! — каза Джек Риди.

Берт премигна и лицето му стана още по-жълто, обаче той пак напълни чашите. Търговията с алкохол е много чудновата търговия и за Берт Емър беше много по-добре да работи с Джек Риди и неговата дружина, много по-добре.

Берт посегна да си вземе назад стъклото с уиски, но преди да може да го докопа, Джек Риди задигна стъклото от тезгяха и отиде на една маса в ъгъла. Всички отидоха подире му и седнаха на масата.

На масата имаше няколко души, седнали преди тях, но те веднага станаха и отстъпиха местата си. Джек и неговата дружина седнаха и започнаха да разговарят.

Те продължиха да седят на масата и да разговарят, да разговарят и да пият, докато изпразниха стъклото. Колкото по-дълго стояха на масата, толкова повече хора се трупаха около тях, слушаха ги, приказваха, пиеха. Шумът стана ужасен, докато най-после изглеждаше като че ли всички наведнъж приказват и разискват яростно — уволнението на Берт, малодушието на Хедън, премахването на обезщетението за уволнение, надеждите им за новия закон за мините.

Само един човек не приказваше — Джек Риди. Джек седеше на масата, с неподвижни очи, втренчени пред него. Той не беше пиян, никакво количество не може да го напие, това беше най-лошото в него. Неговите устни бяха свити и прибрани; той стискаше зъби, като че ли се мъчеше да ухапе собственото си озлобление.

Животът беше докарал Джек Риди до това състояние на озлобление; в душата му имаше само мъка; измъчените му очи не виждаха нищо друго на света, освен мъка. Катастрофата в „Нептун“ бе направила Джек Риди такъв… и войната… и мирът… унижението и мизерията, нищожната помощ за безработица; болките, мъките и унижението, безпомощната мизерия; отчаянието на душата е по-лошо от глада.

И в тоя момент, както Джек седеше тъй на масата, вратата се отвори с трясък и в салона се втурна Хари Кинч. Хари беше внук на същия оня Уил Кинч, който се бе втурнал веднъж преди години в Салютейшън, когато Рамедж месарят бе отказал да му даде едно кокалче за неговата малка Алиса. Но сега имаше една разлика. Хари се интересуваше много повече за политиката от Уил. Хари държеше в ръка последния брой на „Аргус“. Той застана в един миг пред другите, сетне извика:

— Има го във вестника, момчета. Има го най-сетне! — Гласът му прегракна. — Продали са ни… Изиграли са ни!…

Всички очи се насочиха към Хари Кинч.

— Има го във вестника… новият закон… най-голямото мошеничество на света. Нищо не са ни дали, момчета. Нищичко… — Той отново се задъха.

Възцари се гробно мълчание. Те всички знаеха какво им бе обещано. Надеждите на всички в залата несъзнателно се бяха насочили към закона.

Джек Риди пръв се раздвижи.

— Дявол да го вземе! — каза той. — Дай да го видя тоя вестник. — Той грабна вестника и зачете.

Всички се наведоха над него, натискаха се, проточиха вратове, гледаха във вестника, където черно на бяло се виждаше по какъв начин е било извършено предателството срещу тях.

— Дявол да го вземе! — извика Джек отново. — Така е! — Тогава той изрева: — Отивам в Института. Който иска, да върви с нас!

Силни викове отговориха на неговите думи. Всички се втурнаха подир него. Цялата тълпа се втурна към изхода и навън в мрака; втурнаха се към Института, начело с Джек Риди.

Пред Института се бяха насъбрали много повече работници — повечето от младите работници в „Нептун“, съкратени от работа, всички съкратени още отначало. Всички бяха доведени сега до крайно отчаяние от вестта за новия закон… за окончателното погребване на техните надежди.

Джек изтича нагоре по стъпалата на Института и се обърна към мъжете в мрака. Изпитото уиски бе превърнало неговото озлобление в отрова; цялото му тяло гореше сега от тая отрова. Той чувстваше, че наближава неговия час, часът, за който бе страдал, за който се бе родил.

— Другари — извика той, — е, сега научихме новината. Изиграни сме. Подхлъзнаха ни с динена кора, както Хедън днес ни я подложи. Изиграха ни, както винаги са ни изигравали, въпреки всички свои обещания! — Той се задъха, пое силно въздух, със светнали от злоба очи. — Не искат нищо да направят за нас, да ни помогнат! Никой не иска да ни помогне. Никой! Чувате ли, никой! Ние трябва сами да си помогнем. Ако не си помогнем сами, никога няма да се измъкнем от калта. Как живеем ние? Какво получаваме? Един хляб дори не получаваме, момчета; няма гориво, няма дрехи, няма обувки за децата. За най-малкото нещо ни хващат за гушата да ни душат. Един сух хляб и малко маргарин, и то не стига да нахраним децата! Недейте ми разправя, че нямало пари. Страната е натъпкана с пари, банките пращят от пари, милиони и милиони. Недейте ми разправя, че нямало храна. Изхвърлят рибата в морето, горят кафето и житото, колят свинете и оставят месото да се вмирише, а пък ние тука умираме от глад. Ако това е добър обществен строй, момчета, господ с гръм да ме удари на място. — Гласът му се повиши: — Ние не можахме да го разберем, когато стана катастрофата в тая проклета мина „Нептун“ и изби стотина души. Не го разбрахме и през войната, когато избиха с милиони хора. Но сега, бога ми, разбираме го вече! Момчета, не можем да търпим повече! Трябва да направим нещо. Ако не направим нищо, тъй ще си измрем като кучета. — Гласът му се превърна в див, лудешки крясък: — Аз ще направя нещо, момчета, и който иска, да върви с мене. Ще започна още тая минутка. Ще отида да им покажа в тоя „Нептун“, където двамата ми братя умряха. Сега ще отида да й видя сметката на мината, момчета. Отивам да си разчистя сметките. Ще дойдете ли с мен, или няма да дойдете?