Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Stars Look Down, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Ясников, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Арчибалд Кронин. Звездите светят отгоре
ИК „Ребус“, София, 1996
История
- — Добавяне
Глава тридесета
Една мъглива вечер, през ранната есен, след всеобщите законодателни избори, които доведоха до втория лейбъристки кабинет на мистър Рамзей Макдоналд, Дейвид и Нъджент излязоха от камарата и се спряха за малко на разговор.
Дейвид тоя път увеличи своето мнозинство с още две хиляди гласа. „Най-после! — помисли си той, когато сесията бе открита на 2 юли 1929 година, — най-после!“
Бяха изминали вече десет седмици, откакто лейбъристките министри бяха положили клетва. Джим Дъджън, с бричове и накривена шапка бе позирал извънредно любезно на фоторепортерите.
Министър-председателят по време на бързата обиколка из Съединените щати бе изпратил до конгреса на лейбъристката партия една телеграма: „Трябва да издигнем каменовъглената индустрия от упадъка, в който дългогодишни колебания и сляпа политика са я тласкали“.
Обаче сега по лицето на Дейвид се виждаше едно изражение твърде различно от едно тъй многозначително начало.
— Ще видим ли тая година закона за национализацията? — запита той Нъджент. — Това искам аз да зная.
Нъджент пристегна шалчето около врата си и отвърна:
— Да, към декември, ако е вярно това, което ми казаха.
Дейвид заби поглед в неизвестността на мъглата, която олицетворяваше някак си неговото настроение.
— Да, ще трябва да изчакаме, да видим какъв ще бъде текстът — каза той с въздишка. — Но на мен едно ми прави впечатление. Ние толкова много се мъчим да изглеждаме конституционалисти и да зачитаме стария ред, че никой от нас не намира време да вземе каквато и да е инициатива.
— Не става въпрос за време — отговори Нъджент бавно. — Прави ми впечатление, че правителството иска от нас да помним, че сме на служба, но не и на власт.
При тия негови думи Бебингтън излезе от преддверието зад тях.
— Ужасна вечер — забеляза той тихо. — Искате ли да ви поразходя към Уест Енд?
Дейвид поклати глава, без да говори, а Нъджент отговори:
— Не, благодаря.
Бебингтън се усмихна и се качи в колата си.
— Много чудно ми се вижда… — забеляза Дейвид със странен глас. — Тази кола на Бебингтън…
Хари Нъджент погледна крадешком към Дейвид; очите му гледаха с лека ирония изпод изпъкналите кости на веждите му.
— Може да са му я дали за неговите услуги към държавата — подхвърли той.
— Но сериозно, Хари — настоя Дейвид, без да се усмихва, — Бебингтън вечно се оплаква, че нямал частни приходи. А пък сега тази кола и шофьорът…
— Има ли смисъл да си сериозен? — Устните на Нъджент се разкривиха в необикновен сарказъм. — Ако искаш да знаеш истината, нашият приятел Бебингтън току-що стана член от управителния съвет на мините „Амалгамейтед Колижрийз“.
Съвсем неочаквано, на 11 декември законопроектът бе внесен в камарата. Докладван от председателя на Търговския комитет, подкрепен от министрите на правосъдието и на мините, законопроектът за пръв път бе представен в парламента официално. В камарата нямаше особено много депутати, нито пък се очакваше да се случи нещо по-важно. Цялата работа мина без драматичност, даже набързо. Дейвид слушаше и опасенията му ставаха все по-силни. Той не можа да разбере напълно значението на законопроекта; все пак, даже и сега още отначало, направи му впечатление, че приложението на закона е твърде ограничено.
Той стана бързо от мястото си, отиде в хола и протестира пред неколцина от членовете на комисията. Същевременно поиска и препис от законопроекта. Той даже упрекна Бебингтън, загдето тъй много бърза с прокарването на законопроекта. Същата нощ получи пълния текст. Едва тогава можа да схване значението на новата мярка. Неговото впечатление беше неописуемо. Той не само бе поразен. Той бе ужасен.
* * *
Дейвид стоя до късно през нощта, замислен; опита се да начертае своята линия на поведение. Обзе го решителност. Той разбра какво може да направи, какво трябва да направи.
На следния ден Дейвид отиде отрано в заседанието на парламентарната комисия на лейбъристката партия. Председателстваше Джим Дъджън. Той хвърли поглед върху книжата в своята папка, огледа масата със своя поглед на бухал, сетне зачете бързо:
— Дневният ред на камарата тая седмица предвижда разисквания върху безработицата, разисквания върху жилищната криза и на второ четене, законопроекта за каменовъглените мини.
Дейвид скочи на крака.
— Господин председателю — викна той, — може ли да запитам по дневния ред дали тоя законопроект изразява политиката на лейбъристката партия?
— Вярно, вярно! — обадиха се няколко депутати от лявото крило на комисията.
Дъджън ни най-малко не бе смутен. Той изгледа Дейвид любезно от главата до петите.
— Имате ли някакво основание да смятате, че той не изразява политиката на партията?
Дейвид се помъчи да запази спокойствие, но не можа да сдържи язвителния сарказъм в своя глас.
— Струва ми се, че тоя законопроект, в сегашния си вид е доста неуместен. Ние сме изпратени в тая камара да се борим за национализация. Ние се задължихме в един подписан манифест да облекчим трагичното положение в каменовъглените области и да реорганизираме индустрията от горе до долу върху национална основа. А как смятаме да го извършим? С един законопроект, който се гаври с даденото от нас обещание.
Настъпи мълчание. Дъджън потърка брадата си замислено и изгледа Дейвид иззад дебелата рогова рамка на очилата си.
— Вие едно нещо забравяте. Ние сме на служба тука, но не и на власт. Правителството е длъжно да прави компромиси.
— Компромиси ли! Това не е никакъв компромис. Законопроектът е съставен изцяло от притежателите на мините. Запазват системата на контингентите, изхвърлят предложените минимални надници, само залъгват с разпределението на районите…
— Един момент моля — прекъсна го Дъджън меко. — Аз гледам практически на нещата. Обичам да бъда изчерпателен. Какви точно са вашите възражения?
— Моите възражения ли! — Дейвид избухна. — Вие знаете, че тоя законопроект не дава никакво основно разрешение на нашите мъчнотии. Когато сравните нашите обещания с предложенията сега на правителството, става явно, че цялата работа е една гавра.
— Но даже и така да е, как смятате вие, че би трябвало да бъде? — протестира Дъджън. — Не забравяйте своето положение.
— Точно това помня аз — заяви Дейвид, побледнял като восък от възмущение. — Аз искам само толкова… тоя законопроект да бъде изменен тъй, че да изразява нашите обещания и да задоволи съвестта на всички членове на партията. Тогава да го внесем в камарата. Ако ни бият, ще се върнем при народа със своя законопроект, но хората ще знаят, че сме се борили за тях. Не можем да имаме по-добър случай от тоя — да останем верни на себе си.
Отново се чу: „Вярно, вярно!“. От далечния край на стаята, обаче, общо взето около масата се понесе шепот на недоволство.
— Вие не разбирате ли — заяви любезно Дъджън, — че ние трябва да докажем на страната нашето умение да управляваме? От всички страни се чуват великолепни отзиви за начина, по който се справяме с управлението.
— Недейте се самозалъгва — отвърна Дейвид огорчен. — Осмиват ни. Четете вестниците на консерваторите! Ако ние изневерим на народа по тоя законопроект, тогава ще имаме само презрение от негова страна!
— Ред, ред! — изпъшка укоризнено Дъджън. — Не желаем оскърбления в редовете на партията. — Той премигна към Дейвид с добродушно отчаяние. — Нали се разбрахме по въпроса, че сме принудени да действаме бавно?
За пръв път се обади и Нъджент.
— Фенуик е прав — заяви той бавно. — По принцип не може да има спор по това, че трябва да се борим.
— Вие виждате — продължи Дъджън спокойно, — ние всички признаваме, че трябва да стане една пълна преоценка на човешкия труд. Ние сме принудени да действаме предпазливо, да спазваме конституцията. По дяволите, аз толкова обичам народа, че не мога да извърша нищо против английската конституция.
— Вие предпочитате нищо да не вършите. — Дейвид пламна от гняв. — Предпочитате да седите тука и да теглите министерски заплати, докато хиляди и хиляди миньори умират от глад със своето обезщетение за безработица.
При тия негови думи се чу силно роптаене и викове:
— Ред! Ред! Вземете си думите назад!
— Аз не мога да извърша политическо самоубийство за никого! — промълви Дъджън със зачервено лице.
— Такова ли е становището на комисията? — запита Дейвид и изгледа всички напрегнато. — Какво смятате да правите? Да удържите думата си или да я потъпчете?
— Аз имам намерение да докажа на хората, че не съм луд — каза Бебингтън хладно. — Предлагам да минем към следната точка на дневния ред, господин председателю. — Неговите думи бяха подхванати и от другите.
— Аз ви моля да разгледате отново текста на законопроекта — намеси се Дейвид с отчаян глас. — Аз не мога да повярвам, че отказвате да го измените. Оставете тогава за друг път въпроса за национализацията. Моля ви да вмъкнете поне една клауза за минималните надници.
Няколко гласове се обадиха:
— Следната точка на дневния ред, господин председателю.
— Аз не ви говоря за теории — извика Дейвид. — Аз ви говоря за мъже и жени.
— Вие ще имате случай сам да го измените, когато му дойде времето — отвърна Дъджън накратко. После заяви високо: — Слагам въпроса на гласуване. Който е за минаване към дневния ред…
Силен вик от страна на неговите поддръжници:
— Да се мине към дневния ред.
И комисията мина към следната точка от дневния ред.