Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (39)

Глава тридесет и девета

Дейвид бе намерил жена си точно по времето, когато Рамзей Макдоналд обърна гръб на лейбъристите и образува своето национално правителство. След своето проваляне по закона за мините, Дейвид не бе посещавал камарата много редовно.

Джени и нейната болест го погълнаха. Политическата драма през есента на 1931 година мина край него незабелязано. Всеобщите избори го завариха почти неподготвен.

Обаче в осем часа и половина, след погребението на Джени, Дейвид стъпи на перона на гара Слискейл и бе посрещнат от Питър Уилсън, дребен адвокат, негов агент.

— Най-после — каза Уилсън, — тъкмо навреме идваш. — Беглата, добродушна усмивка на Уилсън беше разсеяна. Неговата малка остра брадичка потрепваше излеко… това в него винаги издаваше душевен смут. — Жалко, че пропусна вчерашното събрание; комитетът беше твърде разтревожен. Не знаем какво може да стане.

— Смятам, че ще има тежка борба — отговори Дейвид тихо.

— Може би извънредно тежка — заяви Уилсън. — Чу ли кого ще поставят срещу тебе? — Той се спря и затърси погледа на Дейвид смутено, изпитателно, после издума троснато: — Гаулън!

Сърцето на Дейвид сякаш спря да бие; тялото му се сви, студено като лед, като чу това име.

— Джо Гаулън! — повтори той глухо.

Настъпи мъчително мълчание. Уилсън се усмихна зловещо.

— Едва снощи стана известно. Той сега живее в къщата на Барас… като някой принц. Откак отвори „Нептун“, стана чорбаджията на града. Прибрал е вече повечето от консерваторите да лапат от неговата ръка. Много настояват за него и от Тайнкасъл. Да, той вече е посочен за кандидат. Всичко е нагласено и наредено.

Дейвид бе обзет от тежко изумление, размесено с уплаха… той не можеше да повярва… не, това е дивотия някаква. Той запита машинално:

— Сериозно ли говориш?

— Никога в живота си не съм бил по-сериозен.

Дейвид рязко се обърна. Единственото, което можа да каже бе, че Джо не бива да влезе в камарата. „Боже Господи — мина му през ума, както крачеше срещу острия морски вятър. — Боже Господи, ако само едно нещо още ми е останало на тоя свят да извърша, дай ми сила да бия Джо Гаулън в тия избори!“

* * *

На следния ден, 16 октомври, стана официалното определяне на кандидата. А в единадесет часа преди обед, още в самото начало на предизборната борба, Дейвид се срещна с Джо. Срещата им стана пред общинския дом. Дейвид, придружаван от Уилс, се изкачваше по стъпалата да представи книжата си. В тоя момент Джо, придружаван от Рамедж, Коноли и Реверънд Инок, всички все членове на неговия щаб, заедно с известен брой други привърженици, изскочи от вратата и заслиза по стъпалата.

Щом видя Дейвид, Джо се спря театрално и застана пред него с мъжко достойнство, две стъпала по-горе от Дейвид… хубав, снажен, с изпъчени внушително гърди, с разкопчано палто, с голяма китка сини цветя на гърдите. Изпъчен в своята недодялана грандомания, той подаде на Дейвид месестата си ръка; същевременно се усмихна… със своята сърдечна, приятелска усмивка.

— Добра среща, Фенуик — извика той. — По-добре рано, отколкото късно, а? Аз вярвам, че борбата ни ще бъде чиста и почтена. Тъй ще бъде от моя страна. Честна борба и никакви облагодетелствания. И, дай боже да спечели по-достойният.

Одобрителен шепот се разнесе сред привържениците на Джо. В това време Дейвид почувства, че студени тръпки го побиха и вътрешно му се повдигна да повърне.

— Имай предвид — продължи Джо, — че няма да има никакви ръкавици, никакви ръкавици; борба с голи юмруци докрай. Аз се боря за Конституцията, Фенуик, за английската Конституция. Да не направиш някоя грешка в това отношение, обръщам ти внимание. Въпреки това, ще се борим почтено. С английското джентълменство, знаеш ли, това искам аз. Английско джентълменство.

Нови одобрения от страна на привържениците на Джо, които все повече се трупаха около него. Във възторга на момента, неколцина си пробиха път да му стиснат ръката. Дейвид се извърна със студено отвращение. Без да им каже нито дума, той влезе в общинския дом. Обаче, Джо, без да се смущава от нелюбезността на своя противник, продължи да се ръкува. Джо не е горделив! Готов е, готов е да се ръкува с всекиго, стига да е почтен човек… и англичанин, спортист. Застанал на стъпалата пред общинския дом, Джо реши да изрази тия свои чувства пред насъбраните пред него:

— Аз се гордея и съм готов да стисна ръката на всеки почтен човек. — Пауза на дълбоко вълнение. — Стига и той да ми стисне ръката. Само да не идват болшевиките да ми стискат ръката. Не, бога ми, не ща да ги видя! — Джо изпъчи гърдите си напред войнствено. Чувстваше се жизнерадостен, могъщ, изпитваше блаженство при тая мисъл. — Искам от вас, момчета, да знаете, че аз съм против болшевиките и червените, и всички други скандалджии тути кванти. Аз съм за английската Конституция, за английското знаме, за английската лира.

Ние не дадохме своята дан във войната в чужбина и тук за тоя дето духа. Аз съм за законност, ред, спорт, другарство. За това се боря аз в тия избори, и за това ще гласувате и вие. Никой няма право да остави тоя свят тъй, както го е намерил. Длъжни сме да направим всичко, каквото можем за подобрението на тоя свят. Трябва да се придържаме към етика във възпитанието, десетте Божии заповеди. Да, бога ми, в десетте Божии заповеди!

Няма да търпим никакви антихристи, болшевики и анархисти срещу десетте Божии заповеди! И никакъв анархизъм срещу английското знаме, и английската Конституция, и английската лира. Затуй искам от вас да гласувате за мене, момчета. Ако искате да сте си и занапред на работа, да не го забравяте!

Под командата на Рамедж, последваха няколко викове ура, един след друг. Тия викове ура опияняваха Джо. Той се чувстваше роден оратор, издигнал се с подкрепата на своята съвест и на своите ближни. Лицето му грееше от доволство, той се ръкува с всички, сетне заслиза по стъпалата.

Ораторските дарби на Джо напредваха. Той имаше силни гърди, абсолютна самоувереност и стоманено гърло. Той просто ревеше срещу своите слушатели. Беше мъжествен. Издигна лозунги. Грамадни афиши се появиха на всеки кръстопът в града:

Долу безработицата, нещастията, болестите, беднотията и греха!

Горе закона, реда, спорта и английската Конституция!

Гласувайте за Джо Гаулън!!!

Джо беше същинска крепост на морала, но, разбира се, той е напълно човечен, народен човек, спортист. На своето първо събрание, в училището на Ню Бетел стрийт, след като подкани своите слушатели да подкрепят знамето, той им подхвърли лукаво: „И да си заложите парите на Радио на идните надбягвания в Госфорт парк“. Радио беше неговият собствен кон. Това внушение стана причина Джо да спечели страшно много пари при следните конни надбягвания.

Но често пъти неговото достойнство като човек с богатство и обществено положение отстъпваше, разтваряше се, стопяваше се до костите в богобоязливо смирение.

— И аз съм, момчета, човек от вашата среда — викаше той. — Аз не съм роден със сребърна лъжичка в устата. Аз съм отгледан в мъка и немотия. Аз сам си пробих пътя в живота. Затова моята политика е да давам на всекиго възможност да направи същото!

Обаче неговият най-силен коз, никога неразкриван явно, но винаги прикриван ловко в ръкава на палтото, беше неговата власт да им дава работа. Макар и да беше човечен, човек минал през всички изпитания на живота, той все пак си беше и човек с власт. Зад всички свои хвалби, той се описваше пред тях като техен благодетел… той бил откупил разрушената мина „Нептун“, той сега си поставил за задача да даде честна и почтена работа на всекиго от тях. Разбира се, това ще стане след изборите.

Неговата борба се разрастваше и по външните си прояви, и по устрем. Рамедж, макар на времето да бе ритнал малкия Джо в гърба, загдето открадна от дюкяна му един свински стомах, сега се бе превърнал в негов най-предан сподвижник. По настояването на Рамедж, Реверънд Лоу държа една пламенна проповед в църквата, възхвали добродетелите на мистър Джо Гаулън и неговата обич към закона и реда, осъди на вечна тъмнота ония, които бяха дръзнали да гласуват за Фенуик. Коноли в дружеството за светилен газ заяви открито, че ако някой служещ не подкрепи Гаулън, тогава не е нищо друго освен един проклет болшевик и още завчас ще бъде изгонен от работа.

Дейвид виждаше, че всички сили се сплотяват срещу него, но продължи борбата с отчаяна храброст. Но колко жалки бяха неговите оръжия срещу бронята на Джо! Накъдето и да се обърнеше, той чувстваше как коварни пръчки го спъват, ограничават усилията му, смазват го. Без да се щади, той удвои усилията си, постави в действие всички свои физически способности, всичката опитност и ерудиция от политическа си кариера.

Колкото повече Дейвид се бореше, толкова повече Джо нанасяше удари. Първоначалните спънки срещу събранията на Дейвид станаха безпощадни. С обикновени прекъсвания той можеше да се справя и да ги обръща даже в своя полза, обаче ударите изпод кръста сега не бяха законни. Те идваха от страна на една банда негодяи от Тайнкасъл. Тия негодяи се явяваха на всяко негово събрание, предвождани от Пийт Банън, бивш боксов шампион и съдържател на кръчма в Малмо Хуорф, винаги готови и жадни за скандали. Същински сражения се водеха и събранията на Дейвид почти редовно бяха разтурвани сред побоища и безчинства.

* * *

Но „чистата и почтена“ борба продължаваше да се развива в по-изтънчени насоки. Сутринта на втория вторник, когато отиваше в бюрото на своя комитет, Дейвид съгледа няколко думи, грубо наплескани с бяла боя върху една стена, към края на Лам Лен: „Питайте Фенуик за жена му!“.

Лицето на Дейвид пребледня; той пристъпи крачка напред да изтрие тоя позорен надпис. Безполезно, съвършено безполезно. Надписът стърчеше и крещеше из целия град, на всяко по-видно място; дори и гаровата сграда носеше тия груби думи, на които отговор не можеше да се даде: „Питайте Фенуик за жена му“.