Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (6)

Глава шеста

Един ден, преди още да бяха изминали пълни четири месеца, откогато Джо бе уверил Дейвид, че няма абсолютно нищо между него и Джени, той отиде в канцеларията на леярницата и поиска да се яви при мистър Стенли Милингтън.

— Е, Джо, какво има? — запита Стенли Милингтън и вдигна глава нагоре.

Джо каза почтително:

— Току-що свърших седмичната си работа, мистър Милингтън. Не исках да замина, без да ви кажа сбогом.

Мистър Стенли се изправи в стола си.

— Да не искаш да кажеш, че ще напуснеш? Какво има? Мога ли аз да го оправя, каквото е?

Джо поклати глава с нещо подобно на мъжествена тъга.

— Не, мистър Стенли, лични неприятности. Няма нищо общо с предприятието. Работата тук ми е много приятна. Една… една неприятност между мене и приятелката ми.

— Боже мой, Джо! — викна разпалено мистър Стенли. — Да не искаш да кажеш… — Мистър Стенли си спомняше за Джени. Мистър Стенли неотдавна се беше оженил за Лаура; той беше много почтен, тъй да се каже, по отношение на своето брачно легло, затова сега се разчувства твърде драматично. — Да не искаш да кажеш, че те е оставила?

Джо кимна безмълвно.

— Трябва да се махна оттук. Не мога да стоя повече. Трябва веднага да се махна.

Милингтън отвърна очи настрани. Нещастие, нещастие за това момче, голямо нещастие. А пък посреща нещастието си, при това, като спортист.

— Съжалявам, Джо. — Неговите кавалерски отношения към жените не му позволиха да каже нещо повече: той не можеше да нападне Джени. Но той продължи: — Двойно повече съжалявам, че си отиваш, Джо! През цялото време съм те наблюдавал. Исках да ти дам друга служба, по-добра.

По дяволите, помисли си Джо мрачно, защо не си го направил щом било тъй? Но като се усмихна признателно, той каза:

— Много благородно от ваша страна, мистър Стенли.

— Помни какво ти казвам, Джо — продължи мистър Стенли. — Аз наистина имах такова намерение. Ако някога искаш да се върнеш, когато и да дойдеш, винаги ще има готова работа за тебе. Хубава работа. Разбираш, нали, Джо?

— Да, мистър Стенли — каза Джо храбро.

Ръкуваха се. Джо се обърна и излезе. Той бързо отиде в дома на Джени, промъкна се тихо горе, прибра нещата си, промъкна се в долния етаж и влезе във вътрешната стая.

— Сбогом, мисис Сънли.

— Какво!? — Майката почти подскочи от стола си.

— Уволнен съм — съобщи Джо сухо. — Останах без работа, Джени ми обърна гръб, не мога да търпя повече. Ще се махна от тук.

— Аз си го знаех — каза жената плачевно. — Знаех си го, като виждах какво прави Джени. Казах й го. Казах й, че няма да можеш да го понесеш. Тя се държа отвратително с тебе.

— Аз не я мразя, мисис Сънли — заяви той. — Кажете на Джени, че й прощавам. Кажете й сбогом от мое име. Аз нямам сили да се срещна с нея. Много съм разстроен.

* * *

Тая вечер Джени се върна късно. Беше сезонът на лятната разпродажба в магазина, а при това и петък — последния ден на най-усилената търговия през този отвратителен сезон; магазинът затвори едва към осем часа, Джени се върна в дома към осем и четвърт.

— Джо си отиде — каза майка й кисело.

— Отиде ли си? — повтори Джени слисано.

— Отиде си тая сутрин! Отиде си завинаги.

Джени разбра. Бледото й лице побеля като вар. Тя престана да милва пълните си, обути в чорапи крака, и се изправи в стола. Нейните очи се втренчиха, но не в майка и, а в празното пространство. Очите й гледаха изплашено, сетне девойката се окопити.

— Дай ми чай, мамо — каза тя с много особен глас. — Друго нищо не ми разправяй, нито дума! Само ми дай чая и млъквай!

Джени изпи чая си, без да продума нито дума. След това се изкачи отпаднала горе. Чувстваше се невероятно изтощена. Ех, да имаше една чаша порто, една-две чашки порто да подкрепи силите си! Изведнъж й се стори, че е готова да даде всичко за една освежителна чаша порто. Горе в своята стая, тя се съблече и разхвърли дрехите си — някои на стола, някои на пода, навсякъде, където й попадна. Вмъкна се в леглото.

В прохладната тъмнина на стаята тя легна на гръб и продължи да мисли… Да мисли безспирно. Тя беше напълно спокойна, но въпреки всичкото си спокойствие, изпитваше страх. В Джо тя изгуби една възможност да се ожени. Ще загуби ли сега и другата възможност?

Джени прекара дълго време в хладнокръвно, усилено мислене, преди да може да заспи. Но на следната утрин се събуди освежена.

В събота тя работеше само до обяд. Когато се върна в един часа, наобядва се набързо и се изкачи веднага горе, да се преоблече. Тя се забави доста време пред тоалетната масичка: докато избере най-хубавата си рокля — една сребристосива рокля с бледорозови гарнитури и докато направи най-модерна прическа на косите си. Резултатът я задоволи. Тогава Джени слезе в приемната, очакваше Дейвид.

Тя го очакваше към два и половина, но той дойде десетина минути по-рано. С един поглед Джени се успокои: той е влюбен до ушите в нея. Тя сама го въведе в приемната.

— Джени — прошепна той, — ти си много добра, просто не мога да повярвам на очите си. Аз никога досега не съм срещал друга жена тъй… тъй съвършено невинна като тебе. Като Франциска… съвършено свежа, като утринната роса, току-що излязла от своя манастир… Един поет Стефан Филипс го е написал.

Джени замълча след тия негови думи, не можеше да си обясни какво иска да й каже. Невинна? Да не би… може ли той да я подиграва? Не, разбира се, че не! Той до такава степен е лапнал въдицата, че не би могъл да се подиграва. Тя се обади най-после:

— Моля ти се, не се подигравай с мен. Аз от ден-два не се чувствам добре.

— О, Джени. — Той мигновено се разтревожи. — Какво ти е!

— Имах неприятности с Джо… той си отиде.

— Джо отиде ли си?

Джени потвърди с глава.

— Но защо? За бога, защо си отиде?

— Ревнуваше… Не искаше да стои, защото… о, щом искаш да знаеш — защото те обичам повече от него.

— Но, Джени — възпротиви се той смутено. — Джо каза… да не искаш да кажеш… действително ли искаш да кажеш, че Джо е бил влюбен в теб?

— Да не приказваме повече за това — отговори тя с леко трепване. — Те цялото време са ме тормозили. Постоянно ме упрекваха, че не мога да търпя Джо… — Тя внезапно вдигна глава и го погледна право в очите. — Не мога да си наложа да го търпя… какво да правя, като не мога, Дейвид?

Той се наведе към нея, тя не се отдръпна.

— Джени — прошепна той и едва можа да заглуши туптенето на сърцето си. — Какво искаш да кажеш? Наистина ли ме обичаш?

— Да, Дейвид.

— Джени — прошепна той. — Аз чувствах още от самото начало, че тъй ще стане. Обичаш ли ме, Джени?

Тя кимна нервно, едва забележимо.

Дейвид я взе в прегръдките си. Нищо в неговия досегашен живот не можеше да се сравни с омаята на тази целувка. Той я целуна леко, почти с благоговение. От неговата прегръдка лъхаше трагична младежка неопитност; нежната несръчност го издаваше. Нещо чудно, необикновено в неговата целувка изтръгна една сълза и я накара да потече по нейната страна, сетне втора, трета…

— Джени… ти плачеш. Не ме ли обичаш? О, мила моя, кажи ми какво има, защо плачеш?

— Обичам те, Дейвид, обичам те — прошепна тя. — Нямам никого на света, освен теб. Искам да ме обичаш и занапред. Искам да ме отървеш от тук. Мразя тая къща. До гуша ми е дошло вече да работя в магазина. Искам да бъда с теб още сега. Искам да се оженим, да бъдем щастливи и… о, всичко, Дейвид…

Нейният развълнуван глас го трогна извънмерно.

— Ще те измъкна от тук, Джени. При първа възможност. Щом си взема дипломата и се назнача на служба.

Девойката се разплака:

— О, Дейвид, това значи още една цяла година! Нямам сили да чакам дотогава. Не може ли да си намериш служба сега? — Тя продължи да плаче горчиво.

Нейният плач го отчая страшно много. Той виждаше, че тя е сломена, разстроена; всяко нейно ридание го пронизваше с нож.

Младежът започна да я утешава, помилва я по челото, когато тя сложи своята глава върху неговото рамо.

— Не се тревожи, мила, не се тревожи. О, най-сетне мисля, че може и сега да си намеря служба, ако дойде до там работата.

— Ще можеш ли, Дейвид? — Нейните разплакани очи го гледаха умолително. — О, опитай се, Дейвид! Как ще може да стане?

— О… — Той продължи да милва нейното мокро от сълзи лице. Само неговата безумна любов го накара да продължи да й говори: — Може да пиша на един човек в нашия град, той има влияние. Казва се Барас. Може да ме назначи някъде из окръга. Но знаеш ли…

— Знам, Дейвид — преглътна тя сълзите си. — Виждам какво искаш да кажеш. Трябва да си вземеш дипломата. Но защо не я вземеш сетне? О, представи си, Дейвид, ти и аз в някоя хубава къщичка някъде. Ти си работиш всяка вечер с твоите големи, важни книги на масата, а аз седя край теб.

Картината, нарисувана тъй романтична от Джени, го развълнува, накара го да се усмихне нежно. Той я погледна покровителствено.

— Но ти знаеш, Джени, трябва да бъдем практични…

Тя се засмя през сълзи.

— Дейвид, Дейвид… не ми казвай и думичка повече. Тъй съм щастлива! Не искам да разваляш нашето щастие. — Тя скочи на крака засмяна. — Слушай сега! Ще излезем да си направим една хубава разходка. И ще говорим, ще уговорим всичко, до най-малките подробности. В края на краищата, какво ще ти навреди едно писмо до този мистър Барас… — Джени отстъпи крачка назад и го загледа мило с дивните си очи, влажни от сълзи, светнали от щастие. Тя го целуна бързо и изтича да се облече.

* * *

Същата тази вечер Дейвид писа на Барас, само да направи удоволствие на Джени. Една седмица по-късно дойде отговор с предложение Дейвид да бъде назначен за учител в Слискейл. Той показа писмото на Джени. Тя обгърна врата му с две ръце.

— О, Дейвид, миличък — разхълца се тя, — не е ли чудесно, толкова чудесно, че не може с думи да се изкаже! Не се ли радваш, че те накарах да му пишеш? Не е ли наистина удивително?

Дейвид се притисна в нея, тя затвори очи, притисна устни в неговите; той я притисна в прегръдките си, о, тъй силно я притисна, че почувства някаква сладост да се разлива по цялото му тяло при мисълта, че тя е права: то е наистина удивително!