Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (11)

Глава единадесета

В понеделник, 8 декември, много рано сутринта, работниците влязоха в Скъпър Флятс — сто и пет души, от тях осемдесет и седем мъже и осемнадесет момчета.

Част от тях отидоха нагоре по главния тунел. В това число бяха Роберт Фенуик, Хюги, Слогър Лиминг, Хари Брейс, Суи Месър, Том Риди, Нед Софтли, по-младият брат на Том Риди — Пат, петнадесетгодишно момче; то влизаше сега за пръв път във вътрешността на мината.

Роберт беше в добро настроение. Чувстваше се добре, изпълнен от надежда. През последните няколко месеца той се бе убедил с чувство на облекчение, че неговите страхове от наводнение са били неоснователни.

Мъжете започнаха работа и пробиха две дупки, дълбоки по един ярд, за динамитни патрони. В пет без четвърт дойде Дининг, постави патроните и ги възпламени. Осем вагонетки въглища паднаха.

— Дявол да го вземе, момчета — каза Дининг и кимна самодоволно. — Все първо качество. — Той се върна в главния тунел на Скъпър.

Но десетина минути по-късно Том Риди изтича подире му и каза набързо:

— Фенуик казва да дойдеш вътре. Вода влиза през дупките на патроните, казва той.

Том Риди и Дининг се върнаха в галерията. Дининг огледа стената, огледа я внимателно. Той откри една тънка струя; водата излизаше от стената, по средата между двете дупки за динамитните патрони, възпламенени преди малко. Появяването на водата никак не му се хареса.

— Дявол да го вземе, момчета — каза Дининг изплашен. — Пробили сме стената.

В тоя момент дойде Джорджи Дининг, син на Дининг.

— Джорджи, ела тук, момчето ми — извика Дининг.

Той извади писалката си и написа две бележки. Първата гласеше:

Мистър Уилям Хъдспет,

помощник-надзирател,

Драги сър, водата проби в Скъпър, разклонение №6. В ниското е стигнала до над глезените и продължава да приижда. В тунела влиза повече вода, отколкото помпата може да изчерпва. Може да дойдете вътре, да видите. Има много голяма опасност от наводнение.

Ваш Х. Дининг

Във втората бележка Дининг писа:

Водата проби в Скъпър, разклонение №6. Франк, предупреди другите работници в „Парадайс“, за всеки случай.

Ваш Х. Дининг

Джорджи потегли с двете бележки. Той вървеше бързо. Когато дойде до кръстопътя на двете галерии, той дочу слаб шум от пропадане и въздухът започна да се движи в обратна посока.

Изведнъж от тъмнината се зададоха бързо четири натоварени вагонетки, откачени. Джорджи отскочи с едно закъснение само от половин секунда. Вагонетките го повалиха, повлякоха го, влачеха го около двадесет крачки, прегазиха го и оставиха премазаното му тяло зад себе си. Вагонетките продължиха да летят надолу с трясък.

След като бе изпратил сина си с бележките, Дининг застана няколко минути, доволен, че бе направил каквото трябва. После той чу силен тътнеж. Това беше същият шум, чут от сина му по-слабо; понеже бащата беше по-наблизо, чу го по-силно, като тътнеж. Вкаменен от ужас, Дининг остана със зинала уста. Той знаеше, че това означава нахлуване на вода. Той инстинктивно се втурна в галерията Флятс, но щом като измина десетина крачки, чу как водата идва насреща му. Водата идваше със страшен рев и изпълваше галерията чак до тавана. Из нея се търкаляха телата на дузина миньори.

През двете секунди, колкото му оставаха, Дининг застана на място в тъмнината и през ума му мина мисълта: Дявол да го вземе, радвам се, че поне изпратих Джорджи навън от галерията! Обаче Джорджи беше вече мъртъв. Следния миг водата настигна Дининг и го повлече.

Франк Логън, надзирател на „Парадайс“, не получи бележката на Дининг. Бележката лежеше в мрака, изцапана с малко кръв, стисната в напълно откъснатата ръка на Джорджи Дининг. Обаче Франк също тъй чу тъпия шум и след една минута усети водата, стичаща се по нанадолнището, дълбока до коляно. Сега той и без бележката разбра, че водата е пробила.

Петнадесет души работиха край него. На двама той заповяда да отидат бързо и да съобщят на работниците в по-долните галерии. Другите тринадесет той насърчи да се отправят към шахтата, на около миля оттам.

Самият той остана. Той знаеше, че най-напред ще бъдат галериите на Скъпър; затова той се върна надолу да предупреди осемнадесетте работници в тия галерии. Тия хора, всъщност, бяха вече удавени преди още той да тръгне. И Франк Логън вече ни се видя, ни се чу.

Изпратените от Франк Логън тринадесет души към шахтата стигнаха до Атлас Дрифт. Там те се поколебаха и започнаха бързо да се съвещават.

Докато приказваха, водата нахлу по главната галерия на „Парадайс“, нахлу в Атлас Дрифт и в главната галерия на Глоб Коол. Мъжете чуха рева на водата и търтиха да бягат.

Обаче водата напредваше по-бързо от тях. Скоростта на водата беше страшна; тя ги подгони с животинска свирепост, нахвърли се върху тях с бързината и с неизбежността на потоп. Една минута преди това в Глоб Коол нямаше вода. Минутка след това водата вече ги бе помела.

След това водата нахлу в оборите. Четирите живи още понита бяха там — Нигър, Кити, Уориър и Джинджър. И четирите добичета зацвилиха ужасени. Уориър започна да рита срещу водата и да беснее из своя обор; той почти си строши врата, преди да се удави. Останалите кончета само цвилиха на място, цвилиха, цвилиха, докато водата се издигна над тях.

Бедствието настъпи с една просто невероятна и гибелна бързина. Едва се бяха изминали петнадесет минути от момента на пробива и вече осемдесет и девет работници бяха мъртви — издавени, премазани или задушени.

Обаче Роберт и другарите му бяха все още живи. Те се намираха далеч навътре, в горния край на галерията, затова водата бе нахлула не към тях, а в обратната посока.

Роберт чу тътнежа и петдесет секунди след това усети обръщането на въздуха. Той разбра. В себе си той си каза: Бога ми, това е то!

Той се затича по главната галерия на Скъпър; шумът от нахлуващата вода заглушаваше ушите му. Той започна да гази във водата, все по-надълбоко… до глезените, до коленете, до кръста. Той знаеше, че трябва да бъде близо до Суели — ниската галерия със североюжна посока, напреки на главната галерия на Скъпър. Изведнъж почвата под нозете му изчезна и той се намери над дълбочините на Суели. Водата го издигна, докато главата му се удари в каменния таван. Той започна да дращи с ръце по тавана, започна да рита с крака из водата, да плува назад, откъдето бе дошъл.

Роберт разбра точно какво се е случило. Наводнението е изпълнило Суели до тавана; на едно продължение от петдесетина крачки водна преграда препречва главната галерия. Всички пътища за отстъпление са пълни с вода до тавана там, където се пресичат със Суели.

Той започна да кашля силно около една минута; сетне се обърна назад и пое обратния път по нанагорнището. Към средата на пътя Роберт се сблъска с малкия Пат Риди. Пат беше извънредно изплашен.

— Какво е станало, мистър? — запита той.

— Няма нищо, Пат — отговори Робърт. — Върви с мен.

Роберт и Пат стигнаха до горния край на нанагорнището и намериха там останалите мъже. Общо десет души, в това число Хюги, Хари Брейс, Том Риди, Нед Софтли и Суи Месър. Всички очакваха Роберт. Макар и да не им минаваше през ума, но те бяха единствените останали живи в цялата мина „Нептун“.

— Как е, Роберт? — извика един от тях и се загледа втренчено в лицето на Роберт, щом той стигна до тях.

— Ей тъй е — каза Роберт и се спря. Той изцеди водата от своето палто и подхвана: — Там долу са пробили една дупчица и са пуснали една капка вода в Суели. Трябва да търсим друг път.

Мълчание. Всички знаеха достатъчно добре какво означават неговите думи, та им мина желанието да говорят.

Роберт продължи, сякаш нищо не е станало:

— Затуй, момчета, тъй ще направим. Ще минем по галерията за въздух до Глоб, ще се измъкнем през Глоб.

Роберт извика при себе си Пат Риди и поведе мъжете към галерията за въздух. Той пълзеше напред, докато по едно време сметна, че трябва да са близо до Глоб. Изведнъж лампата им угасна, като че ли духната от някого. В същия миг Пат се задуши и рухна на земята край него. Този път не беше вода, а задушлив газ.

— Назад — каза Роберт, — всички назад.

Мълчание. Роберт се спря и се замисли. Лицето му беше измъчено. Щом като има газ в Глоб, помисли той, има и вода. Да, и Глоб е запушен, няма спасение през там. Тогава Роберт си спомни за телефона в далечния край на Скъпър Флятс.

— Не можем да влезем в Глоб, момчета — каза той. — Там има и газ, и вода. Ще се върнем назад до Скъпър и ще телефонираме горе на земята.

При думата телефон лицата на всички светнаха.

— Бога ми, Роберт, браво! — каза Слогър с възхищение.

Самата мисъл за телефониране ги накара да забравят мъките на обратния път през галерията за въздух; те не мислеха вече за мъките, нито си спомниха, че са заприщени. Мислеха само за телефона.

Роберт отиде до телефона. Лицето му беше извънредно бледо. Сега… — помисли си той.

— Ало, ало! — Гласът му, глас на човек пред прага на смъртта се издигна от черния гроб, пробяга в отчаяна надежда по наводнените жици, до повърхността на земята, на около две мили оттам.

Отговорът дойде мигновено.

— Ало, ало!

Роберт насмалко не припадна. Гласът на Барас, от канцеларията, повтаряше едно след друго: Ало, ало, ало, ало…

Роберт отговори трескаво:

— Фенуик на телефона, Скъпър Флятс. Оттатък водата е пробила. Девет души има тук откъснати, освен мене. Какво да правим?

Отговорът дойде незабавно, много твърд и ясен.

— Тръгнете по галерията за въздух до Глоб Коол.

— Глоб Коол е пълен до горе с газ и вода…

Мълчание. Тридесет секунди убийствена тишина… Сториха им се тридесет години.

— Слушай, Фенуик! — Барас сега говореше бързо, но всяка дума удряше слуша му остро и твърдо. — Трябва да отидете до старата шахта Скъпърхол. Към тая страна не можете да се измъкнете, и двете шахти са пълни с вода!

Старата шахта Скъпърхол! Какво ми приказва той, за бога!…

— Вървете направо нагоре по нанагорнището! — Барас продължаваше да говори със същата непоколебима точност. — Пробийте през временната преграда на горния край, на източната страна, над постоянната преграда. Вървете по пътя само по главния път. Не се отбивайте по страничните пътища, нито по десния завой; вървете все на изток петнадесет минути, докато стигнете до старата шахта Скъпърхол.

„Бога ми — помисли си Роберт, — той познава всички тия стари галерии, познава ги, познава ги. — Пот изби по челото на Роберт. — О, боже господи, той ги е знаел през цялото време…“

— Чуваш ли ме? — запита Барас слабо, със слаб, далечен глас. — Спасителната команда ще ви посрещне там. Чуваш ли ме?

— Да — изкрещя Роберт. В тоя миг водата скъса някъде жицата и слушалката замря в ръката му. Роберт я пусна, тя увисна, удари се в стената и издрънка… „Христе Боже!“ — помисли си Роберт отново, почти без сили от голямото вълнение.

— Бързо, тате! — извика Хюги и изтича до него ужасен. — Бързо, бързо, тате! Водата идва към нас.

Роберт се обърна към другите, запляска из водата, извика им:

— Ще отидем в старите галерии, момчета. Нищо друго не можем да направим.

Той ги поведе с усилен ход по нанагорнището — един затулен път, за който никой не бе помислял досега. Да, там намериха наистина една стара временна преграда. За две минути я пробиха с ритници и се промъкнаха. Бегълците навлязоха в изоставените галерии на стария „Нептун“.

Около четиристотин метра мъжете следваха изоставения път. После изведнъж се спряха. Пред тях таванът беше срутен.

— Не се бойте, момчета — извика Слогър. — Само мека пръст е. Скоро ще я промием. — Той свали палтото си, пристегна колана си и пръв се нахвърли върху пръстта.

Нямаха инструменти, затова започнаха да работят с голи ръце, да дращят и издърпват камъните от пръстта.

Колко време са работили, никой не знаеше; работеха тъй усилено, че не мислеха за времето, нито за разкървените си ръце. Но фактически те работеха седем часа и пробиха пречката от дванадесет метра срутен таван. Слогър пръв пропълзя отвъд.

— Ура! — изрева той и издърпа Пат Риди след себе си.

Всички се промъкваха, всички заговориха наведнъж от радост, всички се смееха победоносно. Славно нещо беше това промъкване през падналата пръст. Но петдесет крачки по-нататък те престанаха да се смеят. Ново срутване на тавана, но този път вече не мека пръст. Камък, твърд камък, цели канари… работа за пробиване с диамантени свредели. Пък те имаха само голи ръце. Само един бе пътят. И тоя един-едничък път бе препречен. Камъни, канари, твърди и дебели, като каменна стена. Пък те имаха само голи разкървени ръце. Мълчание. Продължително, гробно мълчание.

— Е, момчета — каза Роберт с преднамерена веселост, — по-далеч от тука не може, но не сме и далеч от Скъпърхол. Те ще дойдат да ни търсят. Сигурно рано или късно ще стигнат до нас. Сега не ни остава нищо друго, освен да си сложим кокалите на земята и да чакаме. И да не се отчайваме.