Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (2)

Глава втора

Салютейшън се оживи отново. Армстронг и Хъдспет, двамата надзиратели на шахти, бяха залепили съобщенията, затова съдържателят Емър пак отвори заведението. Днес той за пръв път от две седмици насам окачи черната дъска.

Салонът беше пълен, претъпкан до задушаване: вътре гъмжеше от хора, разговори, силна светлина, пушек и изпарения на бира. Берт Емър беше застанал зад тезгяха, по риза, до голямата плоча изписана с тебешир, окачена на стената — там той записваше имената на длъжниците и какво са изпили.

Берт си разбираше от работата — през последните две седмици, без да обръща внимание на никакви ругатни и молби, той бе отказал всякаква версия. Но сега, щом като в събота пак ще има плащане на надници, той изведнъж се промени. Заведението беше открито, версията възстановена.

— Напълни я, Берт — каза Чарли Гаулън, кантарджията на „Нептун“, зачука силно с каната и поръча да я напълнят пак.

Чарли не беше пиян, той никога истински не се напиваше; само се насмукваше като сюнгер, започваше да се поти и лицето му ставаше бледочервено, като телешко месо, но никой никога не бе го виждал истински да се напие.

Някои от тълпата около него, обаче, бяха вече на градус — Толи Браун, старият Риди, а особено Слогър Лиминг. Слогър беше вече започнал да буйства от пиянство. Тоя Слогър беше груб, със зачервено като кръв лице, с плосък нос и едно синкавобяло ухо като цветно зеле.

На младини бил боксьор, боксирал се в залата Сент Джеймс, под гръмката титла Чудото Питбой; обаче поради пиянство и други някои работи го изгонили, и той пак се върнал в рудника — само че тоя път нито вече рудокопач, както преди, нито чудо. От предишната сила на златните му младини не бе останало нищо друго, освен един свадлив нрав, една малка повреда в лявата ръка, и страшно обезобразено от ударите лице.

Чарли Гаулън, вечен неофициален майстор на наздравиците в салона отново затропа по масата. Той не бе доволен, че компанията не е достатъчно весела; той искаше да се върне пак старата интимна веселост в Салютейшън.

Чарли се провикна:

— Момчета, много нещо преживяхме през трите месеца. Хайде, пийте сега, недейте се мръщи. Тежко му и горко на едно сърце, ако никога не се весели. — Неговите свински очи се завъртяха над компанията и затърсиха обичайното шумно одобрение. Вместо това, той долови погледа на Роберт Фенуик, устремен подигравателно към него. Роберт беше седнал на обикновеното си място, в далечния ъгъл до тезгяха, пиеше непрекъснато, като че ли нищо не го интересуваше сега.

Гаулън вдигна чашата си.

— Пий, Роберт, момчето ми. Тази вечер трябва хубаво да се наквасим отвътре, че утре ще се наквасим както трябва отвън.

Роберт сякаш разглеждаше зачервеното лице на Гаулън с особено внимание. Той каза:

— Някой ден хубаво ще се изквасим.

Компанията завикаха:

— Затваряй си устата, Роберт!

— Мълчи, Роберт! Каквото имаше, каза си го на събранието.

— Стига! Чували сме го много пъти през тия три месеца.

Сянка на тъга, на умора се появи по лицето на Роберт, и той ги изгледа с угаснали очи.

— Добре, момчета. Тъй да бъде, както искате. Няма нищо да казвам вече.

Гаулън се усмихна лукаво.

— Щом като те е страх да отидеш в „Парадайс“, защо не го кажеш?

Слогър Лиминг се намеси:

— Затваряй си устата, Гаулън. Ти си една бъбрива жена и нищо друго. Роберт знае какво приказва. Слушай! Той вижда ясно и чува ясно. Той знае много повече за оная проклета шахта, отколкото ти за носа си.

Настана мълчание; всички зачакаха със затаен дъх, в очакване да последва сбиване. Но не, Чарли никога не се бие; по лицето му само се появи пиянска усмивка. Напрежението се превърна в разочарование.

Изведнъж вратата се отвори. Уил Кинч влезе в салона и си заотваря път с неуверени крачки към тезгяха.

— Налей една халба, Берт, за бога. Струва ми се, с чашата заедно ще я глътна.

Думите на Уил възбудиха всеобщ интерес; всички погледи се обърнаха към него.

— Какво става? Какво ново има, Уил?

Уил отметна назад косите от челото си, грабна чашата и се обърна към другарите си с отчаян поглед.

— Много новини има в мене, момчета. — Той се изплю, като че ли да прочисти устата си от кал. Сетне заговори бързо: — Моята Алиса е зле, момчета, има пневмония. Сестрата каза да й дадем супа от говеждо. Отидох при Рамедж преди четвърт час. Рамедж, самият той зад тезгяха, с дебелия си корем. Мистър Рамедж, казвам му най-учтиво, ще ми дадеш ли малко месо, да направим супа за малката, много е болна, в събота непременно ще ти го платим.

При тия думи устните на Уил побеляха като восък; цялото му тяло се разтрепери, но той стисна зъби и направи усилие да продължи.

— Пък той, момчета, ме изгледа от горе до долу, сетне от долу до горе. Няма да ти дам никакво месо — казва, най-спокойно казва. Моля ти се, мистър Рамедж — казвам аз съвсем отчаян, — мъничко ми дай, малко кокал и месце, още първата събота като взема пари, ще ти го платя, кълна ти се в Бога.

Мълчание.

— Той нито дума не казва, само ме гледа като пукал. Сетне казва, сякаш на куче приказва: „Няма да ти дам нищо, едно голо ребро дори няма да ти дам. Вие сте един срам за града, ти и всички като тебе. Напущате работата си за нищо, само да подлагате ръка на честните хора да ви дават милостиня. Излизай, докато не съм те изхвърлил аз от дюкяна!“.

Мълчание.

— И аз си излязох, момчета.

Гробна тишина се бе спуснала над компанията, докато Уил разправяше. Той завърши сред гробно мълчание. Пръв Боб Огъл се раздвижи.

— Бога ми! — изпъшка той. — Това е прекалено.

Тогава Слогър скочи на крака, без да може да пази добре равновесие.

— Това вече е прекалено! — изкрещя той. — Не може тъй да го оставим.

Изведнъж всички започнаха да приказват; в салона се вдигна олелия. Слогър беше на крака и си пробиваше път сред тълпата.

— Аз това няма да го оставя тъй, момчета. Аз сам ще отида при тоя мръсник Рамедж. Тръгвай, Уил. Ще ти вземем за момичето от най-хубавото месо, не кокалчета и парчета. — Той улови Уил приятелски за ръката и го повлече към вратата. Другите се заблъскаха край тях, тръгнаха подире им, насърчаваха ги.

Салонът се опразни за една минута. Същинско чудо: никога не е бивало такова нещо, господа, толкова бързо да се опразни салонът. Пълен до преди една минутка — празен следната минута! Само Роберт остана и продължи да наблюдава слисания Емър с тъжни, разочаровани очи. Роберт си поръча още една чаша, но след това и той излезе.

Навън тълпата се бе увеличила; бяха се присъединили двадесетина младежи, минувачи, любопитни. Те нямаха понятие какво става, но чуха сърдити гласове; подушиха, че ще има бъркотия, бой… Щом като Слогър е начело, всички вкупом се запътиха по Каупен стрийт. Младият Джо Гаулън се промъкна чак в средата на навалицата.

Тълпата зави на ъгъла, навлязоха в Лам стрийт, но когато стигнаха до дюкяна на Рамедж, очакваше ги разочарование. Рамедж бе затворил. Големият дюкян, затворен за през нощта, беше тъмен, глух; нищо друго, освен спуснати кепенци и над тях надпис „Джеймс Рамедж — месар“. Даже и прозорец няма, да може човек да го строши!

Напразно! Слогър нададе рев. Изпитата бира се разливаше по кръвта му, а пък кръвта му се беше разпалила. Не, не е изигран, бога му, не е изигран. Има и други дюкяни, тук до самия Рамедж, дюкяни без кепенци. Бейтс например, и Мърчисън бакалина — само с по една врата, с катинар на нея.

Слогър нададе нов рев.

— Момчета, не сме изиграни; ще вземем от Мърчисън. — Той се затича към вратата, вдигна тежкия си крак, ритна силно катинара. Същевременно някой от тълпата хвърли изотзад една тухла. Тухлата строши стъклото на прозореца. Свършено е: издрънкването на стъклото даде сякаш знак на тълпата да се нахвърли.

Втурнаха се върху вратата, разбиха я, нахълтаха в дюкяна. Повечето от тях бяха пияни, а пък никой от тълпата от седмици насам не бе виждал свястна храна. Толи Браун грабна един свински крак и го пъхна под мишница. Старият Риди се втурна към кутиите с консервирани плодове. Слогър беше вече съвсем забравил своята пиянска симпатия към дъщерята на Уил Кинч и заблъска тапата на една бирена бъчонка.

Няколко жени от кея, привлечени от шума, се размесиха с мъжете и започнаха набързо да грабят каквото им попадне: консервиран зеленчук, сапун, доматено пюре… без разлика какво, само да си вземат и те по нещичко. Бяха толкова изплашени, че нямаха време да гледат, а просто грабеха трескаво каквото им попадне и го пъхаха под шаловете си. Лампата на улицата насреща хвърляше върху тях своята студена, ясна светлина.

Пръв Джо Гаулън се сети за чекмеджето. Джо нямаше нужда от храна — също като баща си, и той беше добре охранен, обаче чекмеджето го интересуваше.

Той се спусна на пода, пропълзя между краката на мъжете, които го блъскаха из дюкяна; зави покрай тезгяха, добра се до чекмеджето. Незаключено! Джо се закиска над немарливостта на стария Мърчисън и пъхна ръка в гладката паница. Пръстите му сграбиха сребърните монети от паницата. Джо си напълни хубаво шепата и я пъхна чевръсто в джоба си. Сетне той се изправи на крака, промъкна се до изхода и търти да бяга.

Тъкмо когато Джо се измъкваше из вратата, влезе Роберт. По-право, той застана на прага; безпокойството, изписано върху лицето му, се превърна в отчаяние.

— Какво правите, момчета? — Гласът му беше умолителен. Гледката на тоя неуместен произвол го засегна болезнено. — Ще си вземете беля на главата, момчета!

Никой не му обърна ни най-малко внимание.

— Стойте, глупаци! Не виждате ли, че по-лошо от това не може да направите! Никой няма да ни съжалява отсега нататък. Спрете! Казвам ви, спрете!

Никой не спря.

Лицето на Роберт се сви болезнено. Той направи усилие да си пробие път през тълпата, но тъкмо в тоя момент един шум зад него го накара да се обърне кръгом към светлината на лампата. Полиция: Родам от кея и новия старши полицай от гарата.

— Фенуик! — Родам извика, щом го позна и сложи ръце върху рамото на Роберт.

Щом се чу тоя вик, отвътре още по-силен вик се чу:

— Фантета! Бягайте, момчета, фантета! — И един порой от живи същества се втурна през изхода навън.

Родам и старшият не направиха опит да спрат пороя. Те застанаха глупаво и оставиха тълпата да се измъкне; сетне, без да пуска Роберт, Родам влезе в дюкяна.

— Ето тук още един, господин старши! — каза Родам с внезапен изблик на радост.

Сред разрушенията на разграбения дюкян, Слогър Лиминг беше възседнал бъчонката с бира и се люлееше безпомощно на две страни. С единия си пръст той все още запушваше дупката на бъчонката. Беше толкова пиян, че очите си не можеше да отвори.

Старшият полицай хвърли поглед към Слогър, към дюкяна, сетне към Роберт.

— Тая работа е сериозна — каза той със своя суров, официален тон. — Ти си Фенуик. Ти започна стачката.

Роберт го изгледа спокойно и каза:

— Аз нищо не съм направил.

Старшият полицай отвърна:

— Разбира се, че нищо не си направил!

Роберт отвори уста да обясни, но изведнъж разбра колко безсмислено е и не каза нищо, подчини се.

Отведоха го заедно със Слогър в участъка.