Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (36)

Глава тридесет и шеста

Дойде денят на третото четене на законопроекта за мините, сега вече ловко окастрен и украсен с изменения, предложени от опозицията.

Седнал със скръстени ръце и сковано лице, Дейвид слушаше пререканията. Един след друг правителствените привърженици ставаха да изброяват с какви мъчнотии е принудено да се бори правителството; да изреждат какви неимоверни усилия прави правителството и ще продължава да прави за тяхното преодоляване. Изгарян от възмущение, Дейвид чакаше да го забележи окото на спикера. Той трябва да говори. Не е възможно да седи равнодушно, когато се извършва това предателство. За това ли е работил той, за това ли се е борил и е посветил своя живот?

Докато очакваше да го забележат, всички негови усилия през последните години изпъкнаха пред очите му: неговите скромни наченки в бюрото на федерацията; борбата му през тинята на местната партизанщина; продължителните му и непрестанни усилия през тия последни години… напрежения, борби; спомни си как влагаше цялата си душа и сърце в своята работа. И каква полза, когато с тази безплодна мярка, това потъпкване на всяко обещание, тая гавра с правдата, ще означава края.

Дейвид изправи рязко глава, изпълнен от яростна решителност и впи своите разширени очи в спикера.

На трибуната сега беше застанал Стон, старият Огюст Стон. Тоя човек беше започнал като радикал, беше се прехвърлил в либералска карта, за да разцъфне през време на войната отново като истински консерватор. Стон, майстор на политическата софистика, хитър като стара лисица. Застанал сега на трибуната, той хвалеше законопроекта с надежда да стане лорд, когато дойде ред да оповестяват новия списък с новите аристократи.

— Кой в тая камара — заяви той гръмко, — ще посмее да твърди, че в сърцето на английския миньор се таи макар и сянка от нелоялност? В това отношение, никога по-верни думи не са бивали произнасяни от тези на депутата Бъро, изразени така поетически от него. И наистина, аз моля камарата да ми позволи снизходително да възпроизведа тия негови думи. — Стон изду устните си напред и зачете: — Виждал съм миньора като работник, и няма по-добър от него. Виждал съм го като политик, и няма по-мъдър от него. Чувал съм го като певец, и няма по-гласовит от него. Виждал съм го да играе футбол, и той е просто страшен. Но във всички свои дела той е лоялен, сериозен и храбър…

— Ох, боже мой — изпъшка Дейвид, — докога ще продължава това?

Той си спомни за опожаряването на „Нептун“ — едно действие на саботаж, само по себе си една неоправдана лудост, но все пак само един израз на бунта на миньорите срещу своята съдба. Душата му пламна от бурно възмущение, когато една след друга лицемерните думи се нижеха от устата на тоя лукав Стон. Той хвърли бърз поглед към Нъджент, седнал до него. Наджънт чувстваше лицемерието не по-зле от него, обаче в Нъджент имаше по-голямо примирение, нещо като фатализъм, и той го караше да приема по-лесно неизбежното.

Когато Стон най-после стигна до своята заключителна реч и си седна след един победоносен поглед към камарата, Дейвид скочи на крака. Той зачака напрегнато неподвижен, и улови погледа на спикера.

Пое дълбоко дъх; въздухът навлезе в неговите гърди бавно, болезнено и сякаш се разля по цялото му тяло като една голяма вълна на решителност. В тоя миг той реши да направи едно невероятно, отчаяно усилие; да изправи срещу законопроекта силата на своята цел в живота. Той пое наново дъх…

— Слушах разискванията целия следобед. Бих желал от все сърце да мога да споделя възхищението на моите уважаеми колеги от тоя законопроект. — Мълчание. — Но докато аз слушах техните загладени речи, неволно се замислих за хората, за които уважаемият депутат преди мене тъй поетически спомена. Тая камара знае, че аз на няколко пъти обърнах нейното внимание върху бедственото положение в минните области в тая страна. Аз неведнъж съм канил тоя уважаем депутат да ме придружи до моята избирателна околия, да види със своите собствени очи ужасното и безнадеждно отчаяние, което пълни улиците там. Да види дрипавите мъже, жени и деца с разбити сърца, малките деца с глада, изписан по техните лица.

Ако уважаемият депутат бе приел моята покана, представям си, как би извикал от изумление и би казал: Как въобще живеят тия хора? Отговорът е, че те не живеят. Те само съществуват в едно унило, деморализирано състояние и носят един тежък товар, толкова по-нетърпим, защото пада най-тежко върху слабите и младите.

Уважаемите господа народни представители, без съмнение, ще станат и ще ми кажат, че се отдавам на прекалена сантименталност. Нека ми бъде позволено да им обърна вниманието върху докладите на училищните лекари в моята околия, където те ще намерят пълно потвърждение на фактите. Децата страдат по липса на облекло, деца без обувки, деца, далеч под нормалното тегло, деца недоразвити от недохранване. Недохранване!

Вярвам, че уважаемите господа народни представители са достатъчно интелигентни да разберат значението на тия вежливи хвалебствия. — Горчиво възмущение отекна сега в гласа на Дейвид. — Аз на два пъти чух един уважаем колега да излиза с предложението камарата да събере волни пожертвувания, за да облекчи страданията в тия минни области. Може ли да има нещо по-позорно от това? Изтощени до крайния предел на своите сили, тия хора не искат милостиня от вас. Те искат правда! Тоя законопроект не им дава никаква правда. Той им прави услуга само на думи, той е чисто лицемерие.

Не схваща ли тая камара, че каменовъглената индустрия е по самото си естество различна от всички други индустрии? Тя е единствена по рода си. Тя не е само един начин за добиване на каменни въглища. Тя е основната индустрия, която доставя суровия материал за половината от цветущата индустрия на тази страна. А хората, които доставят тоя единствен жизнен материал с опасност за своя живот, ние ги оставяме в мизерия и глад.

Вярва ли, който и да е от господа народните представители, честно и почтено, че тоя неуместен и лицемерен законопроект ще спаси окончателно индустрията? Ако има някой да вярва в това, аз го каня да стане и да го заяви.

Нашата сегашна минна система е израснала по пътя на случайности — не като последица от стопански причини, но по исторически и лични причини. Както е казано вече, нейният план е съставен не върху геологически, а върху лични съображения. Дават ли си сметка моите уважавани колеги, че ние сме единствената важна държава производителка на каменни въглища в света, където все още няма държавен и обществен надзор над самия минерал? Две държавни комисии препоръчаха горещо национализирането на минералите, за да може държавата да реорганизира каменовъглените области върху модерни научни основи.

Сегашното правителство, преди да дойде на власт, пое задължение да национализира мините. А по какъв начин изпълнява то сега своето задължение? Като продължава хаоса, търси слепешком един изход посредством старата система на конкуренцията, прилага ограничения на производството, намалява производството; вместо да разшири пазарите, то субсидира затворените мини, за да стоят в бездействие, а работническата класа — производителите на богатства в тая страна — я изпраща на улицата със стотици и хиляди.

Аз предупреждавам тая камара, че вие може да продължавате за едно късо време по този начин, обаче краят неизбежно ще бъде един — израждането на работника и разрушаване на нацията като цяло.

Гласът на Дейвид се повиши:

— Вие не можете да изсмучете нова кръв от жилите на миньорите, за да съживите индустрията. Техните жили са останали вече без кръв. Просяшки надници и глад съществуват в минните области още преди войната, когато уважаемият депутат преди мене казваше на народа на тази страна, че е достатъчно да избием достатъчно германци, за да живеем в мир и благосъстояние до края на живота си. Нека камарата да обърне внимание. Аз не мога да осъдя миньорското съсловие на нови години на глад.

Той спря, и гласът му отново стана убедителен, почти умолителен:

— Предлаганият законопроект по самото си естество допуска пропадането на малките мини паради конкуренцията на големите тръстове. Нима това по себе си не налага минаването на тая индустрия в ръцете на държавата? Камарата не може да затвори очите си пред обстоятелството, че има изработен план за национализирането на индустрията, за премахване на разхищенията за заработване с най-голям рандеман, за намаляване косвените разходи и цените, за засилване консумацията на двигателната сила.

Последва една последна пауза, после гласът на Дейвид достигна своята най-висока точка на страстен апел:

— Аз апелирам към камарата в името на честта и съвестта, да разгледа изложения от мене случай. И преди камарата да пристъпи към гласуване, аз моля господа народните представители да не изневеряват на хората и на движението, които ги изпратиха тука. Аз ги моля да обсъдят още веднъж своето положение, да изхвърлят тая палиативна мярка, да изпълнят обещанието на правителството и да внесат един незабавен законопроект за национализация.

Настъпи гробно мълчание, когато Дейвид си седна, мълчание, изпълнено едновременно с нерешителност и напрежение. Камарата, без да ще, попадна силно под впечатлението на току-що произнесената реч. Тогава Бебингтън, с тон на хладнокръвно нехайство подхвърли:

— Уважаемият народен представител от Слискейл очевидно вярва, че правителството може да национализира мините със същата леснина, с която се изкарва едно позволително за куче!

Настана едно раздвижване в камарата, неприятно, неопределено. Тогава именно последва историческата атака на Базил Истмън. Тоя народен представител, млад консерватор от задните редици, прекарваше редките си посещения в камарата в една унаследена сънна болест, но имаше, в замяна на това, едно рядко парламентарно дарование, и то го правеше твърде ценен за неговата партия. Той умееше да подражава до съвършенство всякакви животински гласове. И сега, събуден от своя обичаен сън при споменаването на думата куче, той се изправи в своя стол и веднага излая също като изплашено куче.

Камарата се сепна, затаи дъх, сетне се закиска. Кискането се засили, превърна се в смях. Камарата избухна във весел смях. Няколко народни представители станаха, въпросът бе поставен на гласуване, започна преброяването на гласовете. Един щастлив завършек за една криза!

Когато депутатите се запътиха към бюфета, Дейвид се измъкна от камарата.