Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (7)

Глава седма

Ричард Барас днес реши да закуси половин час преди другите. Той почти привършваше закуската си и пиеше последната си чаша кафе, замислен, с вестника върху коленете си, когато Артур слезе. Бащата кимна мълчаливо, когато неговия син му каза добро утро.

— Вярвам, Артур — каза бащата изведнъж, след кратко мълчание, — днес да имаме интересни новини.

— Тъй ли, татко?

— В преговори сме за един договор. Един великолепен договор, мога да кажа, с фирмата „П. В. & Сие“.

— Тъй ли, татко?

Барас отново кимна.

— Искат да им доставим въглища за кокс. Ако дадат цена, колкото им искам, ще започнем работа още идната седмица. Ще започнем да копаем в Дайк, в Скъпър Флятс.

— Кога ще имаш отговор, татко?

— Тая сутрин — отвърна Барас. — Бъди готов точно за девет часа, моля. Не обичам да чакам.

Артур се залови усърдно със своето яйце, доволен от току-що узнатата новина. Но изведнъж една мисъл го смути. Той си спомни нещо… Нещо много тревожно. Скъпър Флятс. Той искаше да запита… страшно много искаше да зададе един въпрос. Но не смееше, не биваше.

Най-сетне Барас привърши вестника си. Той не го захвърли настрана, а го сгъна внимателно със своите бели, хубави, запазени ръце; неговите пръсти огладиха гънките на вестника. Сетне той го подаде на леля Кари, без да каже нито дума.

Бащата излезе от стаята, последван от Артур, и след пет минути и двамата бяха в кабриолета, на път за мината. Артур се мъчеше да събере сили да го заговори, но не каза нищо. Голяма борба ставаше в душата му. Тогава, за негово най-голямо облекчение, бащата спокойно подхвана същия този най-тревожен за Артур въпрос.

— Имахме малко неприятности преди няколко години за Скъпър Флятс. Спомняш ли си?

— Да, татко, спомням си.

— Нещастна работа! Аз не я желаех. Кой желае неприятности? Но тази неприятност ми бе наложена. Загубих от нея страшно много пари. Животът е тежък понякога, Артур. Трябва човек да пази своето положение срещу обстоятелствата. — След малко той каза: — Но този път няма да имаме никакви неприятности.

— Не вярваш ли да има, татко?

— Сигурен съм. Работниците тогава получиха един урок и те няма да бързат да го повторят.

Кабриолетът зави по Каупен стрийт, влезе в двора на мината, отиде право пред канцеларията. Армстронг стоеше отвън, очевидно очакваше господаря. Той се затича, щом Барас влезе в двора.

— Една телеграма за вас, мистър Барас. — И след миг, сигурно запознат с целта на телеграмата, той добави: — Сметнах, че е по-добре да почакам.

Барас пое червената бланка от масата и я отвори без да бърза.

— Да — каза той спокойно. — Добре е. Приемат нашата цена.

— Тогава, значи, ще започнем във Флятс в понеделник? — каза Армстронг.

Барас кимна.

Изведнъж телефонът иззвъня. Почти с чувство на облекчение Армстронг отиде до телефона и вдигна слушалката.

— Ало, ало. — Той се ослуша за миг, сетне погледна към Барас. — Мистър Тод от Тайнкасъл. Два пъти ви търси вече тая сутрин.

Барас взе слушалката от Армстронг.

— Да, да, тука е Ричард Барас… Да, Тод, радвам се, че въпросът е уреден. — Той замлъкна, заслуша се, сетне каза с променен глас. — Не ставай глупав, Тод. Да, разбира се. Какво? Казах, разбира се.

Ново мълчание. Обичайните бръчки се появиха по челото на мистър Барас, признак на нетърпение.

— Казвам ти, да. — Гласът му прегракна. — Ама че глупости! Така мисля и аз. Не по телефона. Какво? Не виждам ни най-малка нужда за това. Да, ще бъда днес следобед в Тайнкасъл. Къде? Във вашата къща? Слушайте, ще доведа и Артур със себе си. Кажете на Хети да го чака.

* * *

За Ричард беше най-обикновено нещо да отиде при Тод, неговия минен инженер в Тайнкасъл, а може би и най-близък приятел. Но някак си Артур свърза това посещение с решението да се поднови работата в Скъпър Флятс.

Той подозираше смътно… не можеше да каже точно какво подозира. И когато в три часа следобед той мина по Колидж Роу заедно с баща си, до къщата на Тод, Артур изпита някакво чудновато, необяснимо чувство на очакване.

Барас позвъни и вратата почти незабавно се отвори. Тод лично им отвори… това беше негова отличителна черта; той никога не държеше на официалности… беше облечен с вехта роба, по чехли.

— Исках да говоря с теб, Ричард… — Тод отправи тия си думи към своите чехли и ги изрече с известно колебание.

— Така разбрах и аз.

— Смятах, че трябва да ти говоря. — Думите му прозвучаха почти като оправдание.

— Да, тъй е.

— Тогава — Тод се спря, — по-добре да минем във вътрешната стая. Артур, може би ще искаш да отидеш при Хети. Лаура дойде от Яроу днес след обяд. Сега са горе в приемната.

Артур мигновено се изчерви. Виждаше, че искат да се отърват от него, да го изпратят позорно при жените.

— Да, ще отида — каза той бързо и се усмихна пресилено.

Тод кимна:

— Знаеш пътя, нали, момчето ми?

Ричард Барас се обърна.

— Няма да се бавя — каза той нехайно. — Трябва да хванем влака в пет и десет. — Сетне той последва Тод във вътрешната стая.

Болезнена вълна на озлобление обзе Артур, когато изведнъж вдигна глава и видя Хети да слиза по стълбите.

— Артур! — извика Хети и забърза надолу по стъпалата. — Стори ми се, че чувам гласа ти. Защо не ми се обади?

Девойката дойде при него и му протегна ръка. Мигновено, като с магическа пръчка, неговото настроение се измени.

— Здравей, Хети! — каза той живо. Сетне, като забеляза, че тя е облечена за излизане, добави: — Виждам, че се готвиш да излизаш.

— Исках да изляза с Лаура. Тя ей сега ще дойде. — След кратко мълчание, тя се понамръщи. — Цял ден следобед съм скучала с богатата си женена сестра.

— Хайде да отидем в сладкарницата на Дилей, ще пием чай — предложи той ненадейно.

Тя плесна с ръце от радост при тази неочаквана покана.

— Чудесно, Артур, чудесно! Много мило от твоя страна, Артур. Много обичам да ходя в сладкарницата на Дилей.

— Какво искаш да кажеш? Ще ти бъде приятно да отидеш там с мене ли? — запита той със същата изкуствена самоувереност.

Едно предупредително закашляне накара и двамата да се обърнат. Лаура застана в стаята до тях и започна да си слага внимателно ръкавиците. Изведнъж милото изражение изчезна от лицето на Хети. Тя каза доста рязко:

— Колко ме стресна, Лаура! Трябваше да ни дадеш възможност да те чуем като идваш.

— Аз се изкашлях — каза Лаура сухо, — тъкмо се канех даже и да кихна.

— Хайде да тръгваме тогава — извика Хети глезено. — Няма да стоим цял ден тук. Артур ще ме заведе в сладкарницата на Дилей.

Заговориха за разни дребни неща, докато стигнаха до ъгъла на Грейнджър стрийт; там Лаура се сбогува добродушно с тях, за да отиде при своя шивач в определеното й време.

— Никога не мога да я разбера Лаура — каза Артур, когато тя се отдалечи надолу по улицата.

— Не се учудвам. — Хети си възвърна отново своя чистосърдечен смях. — Мога да ти разправя доста работи за нея, макар че всъщност за нищо на света няма да го направя. — Тя приключи разговора с едно потрепване на обидена целомъдреност. — Във всеки случай, радвам се, че не съм като нея. Тъй че да не приказваме повече за това.

* * *

Артур и Хети влязоха в сладкарницата и Хети, под влиянието на веселото настроение вътре в заведението, започна да става все по-жизнерадостна. Часът беше четири и половина, вътре беше пълно с посетители: Дилей беше на мода в Тайнкасъл. Зад едни палми свиреше оркестър. Разговор на приятни гласове ги посрещна, когато влязоха в залата Микадо, подредена в японски стил. Двамата седнаха на една бамбукова маса и Артур поръча чай.

— Чувствам се страшно щастлив днес следобед — каза Артур разпалено, докато наблюдаваше как Хети разрязва един еклер с кафе. — Не знам защо се чувствам тъй щастлив.

— Не знаеш ли?

— О, знам, знам.

И двамата се засмяха. Смехът на девойката разкри нейните мънички, равни зъбки и го изпълни с възхищение.

— И ти ли си щастлива, Хети?

— Да, разбира се.

Докосването на нейната ръка изпод масата накара сърцето му да затупти от щастие при мълчаливото обещание. Чувство на опиянение се разля по цялото му тяло, вяра изпълни сърцето му… вяра в себе си, в Хети, в бъдещето. Той достигна до критическата точка на своята смелост. Като събра сили, Артур издума набързо:

— Слушай, Хети, отдавна искам да те попитам, защо да не можем да се сгодим?

Тя отново се засмя, без ни най-малко да се смути и отново стисна леко ръката му.

— Колко си мил, Артур!

Хети набързо размисли. Нейната женска хитрост й подсказа да не бърза. Тя съзнаваше ясно колко смешно щеше да бъде нейното преждевременно сгодяване с Артур, какви клюки и злобни одумки ще предизвика. Освен това, тя искаше да си поживее малко на свобода, преди да се обвърже.

— Много си мил, Артур — промълви тя със сведени надолу клепачи. — Извънредно мил. И ти знаеш колко много си ми приятен. Но аз смятам, че и двамата сме все още много млади за каквото и да е, искам да кажа официално. Но помежду си ние сме се разбрали напълно, разбира се. Между нас всичко е свършен факт.

— Обичаш ли ме тогава, Хети? — прошепна той.

— О, Артур, ти знаеш, че те обичам!

* * *

Изминаха няколко минути.

— Ах — каза Хети с въздишка, — трябва да се връщам да видя какво прави стария Тод.

Артур погледна своя часовник.

— Пет без двадесет. Обещах да се срещна с татко на гарата за влака в пет и десет.

— Аз ще дойда с тебе на гарата.

Когато влязоха в гарата и излязоха заедно на перона, влакът все още не беше пристигнал, а и Барас още не бе дошъл.

Изведнъж Хети се спря.

— Слушай, Артур — викна тя, — тъкмо се чудех защо баща ми с такова нетърпение искаше днес да говори с баща ти?

Артур се спря пред нея, съвършено слисан от неочакваността на нейния въпрос.

— Много чудно ми се вижда — усмихна се тя, — като си спомням сега. Баща ми взе три пъти тази сутрин телефона за Слискейл. Какво има, Артур?

— Не зная — поколеба се той, все още с очи впити в нейното лице. — Всъщност, и аз се чудех.