Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (26)

Глава двадесет и шеста

В неделя, на 5 май, старият Чарли Гаулън почина. Чарли беше на легло от шест месеца насам от воднянка и най-сетне, въпреки многобройните изваждания на вода от лъскавия му подут корем, Чарли се пресели при дядо Господ. А най-чудното в случая беше, че Чарли никога в живота си вода не бе поглеждал, но най-после от вода умря. Но, чудно, не чудно, Чарли умря в мизерия, изоставен от всички. Два дни след смъртта му, Джо пристигна в Слискейл.

Пристигането на Джо в града беше същинска сензация. Той пристигна сутринта във вторник с един нов-новеничък автомобил „Сънбийм“… нов зелен автомобил „Сънбийм“, двадесет и пет конски сили, каран от един шофьор в тъмнозелена униформа. Щом Джо слезе от колата и влезе в тяхната стара къща в Алма Терас, „Сънбийм“-а веднага бе заобиколен от тълпа любопитни.

На погребението Джо беше твърде опечален. Край гроба на баща си той избухна в плач и зарови лицето си в една грамадна копринена кърпа. Всички бяха на мнение, че Джо проявява голяма синовна обич. От гробищата Джо отиде право при Пикингс, на Лам стрийт, и поръча великолепен надгробен паметник.

— Изпрати сметката на мене, Том — заяви той сладкодумно. — Цената няма значение!

По-късно Том действително изпрати сметката. Той много пъти изпраща сметката.

* * *

След погребението Джо предприе една малка сантиментална обиколка из града и прояви вълнение, достойно за един издигнал се в живота човек, когато се среща със старите си познати. Той направи силно впечатление на Хари Огъл със своето настояване да има една снимка на тяхната къща в Алма Терас. Джо искаше една снимка, голяма, фотоплакат с рамка: той трябва непременно да има снимка от скромната къща, в която се е родил. Той поръча на Хари да накара фотографа Блер да изработи постера, после да го изпрати със сметката на Джо.

Към края на деня, към шест часа, Джо се отби да види своя стар приятел Дейвид. Новината за пристигането на Джо в Слискейл беше пристигнала преди него в къщата на Дейвид. Джени не само уведоми Дейвид, но и приготви разкошна вечеря за Джо.

Обаче Джо рязко отхвърли поканата на Джени… той е поканен на банкет в CENTRAL, Тайнкасъл. Джени трепна, обаче настоя. Тогава Джо хвърли спокоен поглед върху Джени, огледа я от главата до петите с окото на тънък познавач; Джени разбра, че той е престанал вече да се интересува от нея, зарязал е някогашната си приятелка. Радостта в нейните очи мигновено изчезна, нейното кокетство се стопи; тя седна на стола безмълвно… разтреперана, измъчвана от ревност.

Въпреки това тя се превърна цялата в слух и поглъщаше всяка дума на Джо, когато той заразправя за себе си. Без да ще, тя започна да сравнява двамата мъже и тяхното положение в живота: бляскавия успех на Джо, жалкото проваляне на Дейвид.

Джо заговори твърде откровено — в Джо винаги се забелязваше една великолепна откровеност. Ясно беше, че той смята края на войната за преждевременен… войната в края на краищата, съвсем не е нещо лошо. Обаче положението беше чудесно дори и сега. Джо извади златната си табакера, запали една турска цигара, вдъхна с наслада нейния аромат. После, като се наведе през масата, той разправи на двамата си стари приятели цялата история на своето удивително забогатяване, своето издигане до завидно положение и власт. Възхитително!

Джо виждаше въздействието от своя разказ… жадния поглед на Джени, хладната ненавист в очите на Дейвид, и това още повече го вдъхнови. Той продължи да разправя с красноречие и с покровителствен тон.

Щом завърши разказа си Джо разбра, че всичко е изредил както трябва. Той хвърли поглед към евтиния син емайлиран часовник над камината и с вик на изненада извади своя тънък златен часовник… да свери времето. Той скочи на крака:

— Боже господи! Трябваше вече да съм на път. Ще закъснея за банкета, ако не побързам. Съжалявам много, че трябва тъй рано да се разделя с вас, но трябва да бъде в CENTRAL в осем часа!

Джо се ръкува и се отправи към вратата, сладкодумен и весел, засмян и приказлив, преизпълнен от възторг, добродушен… цял-целеничък Джо! Вратата се хлопна след него, автомобилът загърмя, Джо си замина!

Дейвид погледна към Джени с лека, иронична усмивка на уста:

— Това е то Джо — каза той.

Джени го погледна злобно.

— Аз знам, че е Джо — изсъска тя злобно. — Какво си приказваш?

— О, нищо, Джени. Но тъкмо сега, след като си отиде, ми дойде на ум, че ми дължи още ония три лири!

Сатанинска буря се надигна в гърдите на Джени, раздухвана още повече от съзнанието, че Джо я е зарязал вече окончателно, веднъж завинаги. Нейните устни се свиха.

— Три лири! — изсмя се тя. — Три лири Джо ще ги хвърли на някой келнер. Той струва цяло богатство, тоя Джо. Може да те купи и продаде хиляди пъти. Същински мъж е тоя Джо. Умее да върти работа, умее да трупа пари. Защо не вземеш ти урок от него? Гледай автомобила му, гледай дрехите му, диамантите му, гледай какви цигари пуши. Погледни го, казвам ти, за да се засрамиш!

Гласът на Джени се превърна в писък:

— Такъв мъж като Джо ще създаде на жена си удоволствия, ще я води по ресторанти, на танци, по света; ще я изведе между общество, ще й създаде развлечения. Погледни го, казвам ти, погледни и себе си. Ти не си достоен и обувките му да оближеш, не си! Какъв си ми мъж ти, да те питам аз тебе! Парцал си ти, парцал! И точно такова е мнението и на Джо за тебе. Сега Джо си хвърчи с автомобила, изтегнал се е върху седалките и ти се смее на ума. Смее ти се на ума. Парцал, си казва той на ума, парцал, парцал, парцал!

Нейният глас стана още по-писклив, очите й изпускаха светкавици от омраза.

Дейвид се изправи със стиснати юмруци пред нея, но се овладя с голямо усилие на волята. Разбра, че единствения начин да се укроти Джени е да я остави сама. Той се обърна, излезе от стаята и се прибра в кухнята.

* * *

Джени остана в приемната; тя се задъхваше, задушаваше се от ярост. В първия миг я обзе желание да отиде подир Дейвид, да си издума всичко, да си разчисти сметките с него; но сетне тя размисли и сподави всички подигравки и язвителни обиди, които още се въртяха на езика й. Тя намисли един по-добър начин, а засега само преглътна на сухо. Мирисът на скъпия тютюн още се носеше из въздуха и просто я подлудяваше. Тя се втурна навън от стаята, грабна шапката си и изскочи из къщи.

Когато Джени се върна, беше вече късно, близо единадесет часа, но Дейвид още не бе си легнал. Той седеше на масата в кухнята, погълнат в четене на новия закон за каменовъглената индустрия, току-що излязъл. Когато жена му влезе в кухнята, той вдигна очи. Тя застана на вратата, с кривната на една страна шапка, с изцъклени очи, с налети с кръв страни, пияна до забрава.

— Здравей — захили се тя, — пак пари ли печелиш? — Езикът й с мъка се обръщаше, обаче изражението на лицето й не оставяше място за съмнение.

Дейвид скочи ужасен; той никога дотогава не беше я виждал пияна.

— Не ме пипай! — Тя посегна да го удари и насмалко не падна. — Да не ми се въртиш такъв да си играеш с мене. Махай си ръцете! Ти не заслужаваш жена!

На Дейвид му стана отвратително като я гледаше в такова състояние.

— Джени! — замоли я той.

— Шени! — захили се тя с пиянското си лице срещу него. Тя се заклати към него и сложи ръце пиянски на хълбоците си. — Чудесен мъж си ти, да ме караш да хабя тука с тебе най-хубавите си младини. Чудесно прекарах като те нямаше през войната, ама чудесно прекарвам и сега!

— Моля ти се, Джени! — замоли я той, изтръпнал от мъка. — Най-добре иди да си легнеш.

— Няма да легна! — закиска се тя язвително. — Няма да ти легна аз на тебе…

Като я гледаше, Дейвид изведнъж си спомни детето, родено му от нея. Болката от нейното сегашно падение му стана нетърпима.

— За бога, Джени, ела на себе си. Даже и да не представлявам нищо за тебе, спомни си за нашето дете, спомни си за Роберт. Аз не ти казах нищо за него. Не искам да те оскърбявам, но споменът за него няма ли никакво значение за тебе?

Пияната жена избухна в смях; тя се задруса от смях, от пиянски смях, докато плюнки потекоха от устата й.

— Аз все си имах на ум да ти кажа. Нашето дете! Много си въобразяваш, господинчо! Откъде знаеш, че е било твое?

Без още да може да разбере нейните думи, Дейвид я погледна с отвращение. Това още повече я вбеси.

— Глупак! — изкрещя тя. — То беше на Джо!

След тия си думи Джени излезе от стаята със своите пиянски, неуверени крачки и се измъкна от къщи.

Дейвид я остави да си върви.