Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (25)

Глава двадесет и пета

Вечерта на 2 ноември новият общински съвет на Слискейл се събра на заседание. Дейвид беше изместил бакалина Мърчисън с едно мнозинство от четиридесет и седем гласа и сега дойде на заседанието, обзет от любопитство и нетърпение.

Рамедж зае председателското място. Другите членове на съвета бяха Хари Огъл, един въглекопач от „Нептун“, Реверънд Икон Лоу от църквата на Бетел стрийт, главният учител Стротър, тапицерът Бейтс, Коноли от дружеството за светилен газ и секретарят Рътър. Преди да започне заседанието, Рамедж, Бейтс и Коноли си размениха шумни поздрави в преддверието: чуваше се шумен смях, потупване по гърба и весели закачки. В това време Реверънд Лоу, застанал малко встрани от тия безсолни шеги, се държеше с внимание към Коноли и с раболепие към Рамедж. Никой не обърна внимание на Дейвид и Хари Огъл. Но когато те влязоха в заседателната зала, Рамедж изгледа Дейвид сурово.

— Съжалявам, че нашият стар приятел Мърчисън не е с нас — забеляза той със своя силен, шумен глас. — Не ми се вижда много уместно чужд човек да се завира тук.

— Не му обръщай внимание, момчето ми — прошепна Хари на Дейвид, — скоро ще свикнеш на неговото плещене.

Съветниците заеха местата си и Рътър започна да чете протокола от последното заседание на предишния съвет. Той зачете бързо със своя сух, припевен, монотонен глас; сетне почти без никакво спиране и все със същия глас той обяви:

— Първа точка от дневния ред: приемане на договорите за доставка на месо и облекло. Аз предполагам, господа, че всички ги одобрявате.

— Вярно — прозя се Рамедж.

— Да, приемаме ги — съгласи се Бейтс и започна да върти палците на ръцете си с поглед, забит в масата.

— Приети, господа — каза Рътър и посегна към протоколната книга.

Дейвид се намеси с тих глас:

— Един момент, моля!

Настъпи мълчание, твърде мъчително мълчание.

— Аз не съм виждал тия договори — забеляза Дейвид.

— Няма защо да ги виждате — ухили се Рамедж. — Те са приети с мнозинство.

— О — провикна се Дейвид с изненада. — Аз не видях да ги гласуваме.

Секретарят Рътър си придаде много тържествено изражение на лицето, но беше явно неспокоен; той започна да разглежда внимателно върха на своя писец, както когато направи някое твърде голямо петно при писането. Той разбра, че Дейвид го гледа и се принуди най-сетне да срещне неговия изпитателен поглед.

— Може ли да видя тия договори? — запита Дейвид. Той знаеше всичко по договорите, но искаше само да забави тяхното вписване в протоколната книга. Тия договори бяха един дългогодишен скандал в Слискейл.

Договорът за месото, по силата на който Рамедж доставяше месото на местната болница, беше едно беззаконие и пред бога и пред хората. Плащаха се цени за първокачествено месо, а Рамедж доставяше само джолан, врат и ципи.

Дейвид пое договора за месото от нервните пръсти на Рътър. Разгледа го: количествата бяха големи, сборът се равняваше на 300 лири. Той съзнателно удължи разглеждането на синьо-сивия документ и забави работата на съвета със съзнанието, че всички погледи са устремени към него.

— Тоя договор с търг ли е сключен? — запита той най-после.

Рамедж не можа повече да се сдържи, наведе се през масата напред, със зачервено от злоба, от възмущение и от ярост лице.

— Аз доставям месото от петнадесет години насам. Има ли някой да се е оплакал?

Дейвид погледна през масата към Рамедж. Най-после бе дошъл първият му случай, първото изпитание. Той се чувстваше спокоен, господар на себе си и каза хладнокръвно:

— Аз смятам, че мнозина се оплакват.

— По дяволите какво смятате вие! — изрева Рамедж.

— Мистър Рамедж, мистър Рамедж — изблея Реверънд Лоу съчувствено.

В съвета и навън от съвета Лоу винаги държеше страната на Рамедж, негов любим енориаш: той бе положил основния камък на църквата на Бетел стрийт, пак той беше златният телец сред неговите мършави овчици. Свещеникът и сега се обърна към Дейвид с жаловити упреци.

— Вие сте още нов тука, мистър… хм… Фенуик. Малко се престаравате, може би. Вие забравяте, че тоя търг беше обявен.

Дейвид отговори:

— Да, обявен на два сантиметра, забутани в местното вестниче. Едно обявление, което никой не вижда.

— Защо пък да го виждат? — изрева Рамедж от другата страна на масата. — И какво, по дяволите, търсите вие тука да си пъхате носа, където не ви е работа? Аз от петнадесет години имам този търг. Никой досега лоша дума не е казал.

— С изключение на тези, които ядат вашето вмирисано месо.

Последва гробна тишина. Хари Огъл хвърли изплашен поглед към Дейвид. Секретарят Ритър беше побледнял от уплаха. Рамедж, задушаван от ярост, удари с грамадния си юмрук по масата.

— Това е клевета! — изкрещя той. — Има закон за такава клевета. Бейтс, Рътър, всички сте свидетели… той ме клевети!

Рътър се обади:

— Моля ви да си оттеглите думите, мистър Фенуик.

Желанието за борба все по-силно се разпалваше в душата на Дейвид. Без да снема очи от лицето на Рамедж, той бръкна във вътрешния джоб на палтото си, извади оттам един куп книжа и каза:

— Няма защо да оттеглям думите си, щом мога да докажа твърденията си. Имам подписани показания от петнадесет пациенти от болницата Котидж, от три милосърдни сестри и от самата управителка на болницата. Тия хора ядат вашето месо, мистър Рамедж, а според както казва самата управителка, месото е такова, че и кучетата даже няма да го ядат. Да ви прочета, господа. Мистър Рамедж може да смята това за свидетелски показания.

Всред гробна тишина, Дейвид прочете показанията относно месото, доставяно от Рамедж. Когато той свърши, сякаш и въздухът в стаята се бе вкаменил. Когато сгъна книжата си спокойно, Дейвид погледна към Хари Огъл до себе си, видя лицето му светнало от дива радост. Рамедж срещу него стоеше като поразен от гръм, от омраза и бяс.

— Това са най-безсрамни лъжи — измънка най-после Рамедж. — Аз доставям първокачествено месо.

Огъл за пръв път се обади.

— Тогава господ да му е на помощ на първокачественото ти месо — изръмжа той.

Свещеникът, Реверънд Лоу, издигна своята бяла, помирителна ръка и изблея:

— Може да е имало по някое и друго лошо парче понякога; може ли винаги все едно и също да бъде!

Хари Огъл се обади пак:

— Петнадесет години тъй е вървяло то… с вашето хубаво „понякога“.

Коноли пъхна нетърпеливо ръце в джобовете си.

— Защо е тая врява на вятъра! Сложете го на гласуване! — Той знаеше как да оправя такива работи и повтори силно: — Поставете го на гласуване!

Дейвид отново впи поглед в Рамедж и каза бавно:

— Да се разберем. Ако съветът откаже да вземе решение за нов търг с едно редовно обявяване както изисква законът и да поиска нови оферти, аз ще изпратя тия показания на окръжния медицински съвет и ще искам пълна анкета по целия въпрос.

Последва двубой с очи между Рамедж и Дейвид. Обаче очите на Рамедж първи паднаха. Той се страхуваше. Той беше мамил съвета цели петнадесет години; беше доставял лошо месо, беше доставял по-малки количества, а беше взимал пари! Страхуваше се, страхуваше се ужасно от разкритията на една анкета. „Дявол да го вземе — помисли си той, — тоя път ще трябва да изчакам. Дявол да я вземе тая мръсна свиня, дето ми се бърка! Но един ден ще си оправя сметките с него.“ На глас той каза сърдито:

— Няма нужда от гласуване! Обявявайте и вървете по дяволите! Моята оферта пак ще бъде най-ниска.

Ликуване изпълни душата на Дейвид. „Победих — помисли си той — победих. Първата стъпка по дългия път е вече направена. Той ще има сила да води борбата. Той ще я води.“

Съветът продължи работата си.