Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (19)

Глава деветнадесета

Делото на Артур бе насрочено пред съда в Слискейл един вторничен ден, в десет часа сутринта. Баща му беше председател на съда; Артур пристигна в съда, в училището на Олд Бетел стрийт, точно в десет часа без пет.

Родам, дежурният полицай, съобщи на Артур, че неговото дело е първо по ред и с един бърз знак го въведе в заседателната зала.

При влизането на Артур в залата започнаха възбудено да шепнат.

Той вдигна глава и видя, че галерията е претъпкана с публика. Артур позна измежду тях около двадесет работници от мината. Имаше също и голям брой жени, жени от терасите и от града. Пейката на репортерите беше пълна. Двама фото журналисти бяха застанали до един прозорец.

Артур бързо сведе очи и почувства с болка в душата си каква сензация предизвиква неговото дело. Той чувстваше своето положение с болезнена яснота, долавяше и ненавистта на тълпата, страдаше ужасно. Чувстваше се като вулгарен престъпник.

Съдебните заседатели влязоха един след друг през страничната врата, придружени от секретаря Рътър и капитан Дъглас, висок човек със зачервено лице на лунички. Родам, застанал зад Артур, му каза „Станете!“, и Артур стана. После той вдигна глава и очите му като хипнотизирани се спряха върху неговия баща. Барас тъкмо в тоя момент заемаше своето място като председател на съдебните заседатели. Артур впи очи в баща си, седнал там в качеството си на съдия. Той нямаше сила да отдръпне очите си, чувстваше се като оплетен в някаква омагьосана мрежа, хипнотизиран от напрежението.

Барас се наклони през масата към капитан Дъглас. Двамата разговаряха продължително. После Дъглас кимна с глава утвърдително, изпъчи рамене и почука силно по масата с пръсти.

Дъглас обходи бавно залата с тъмносините си очи, след това и лицата на съдебните заседатели. Тогава заговори високо, всеки да може да го чуе.

— Това дело е особено болезнено — каза той, — тъй като засяга сина на нашия уважаван председател, човек с толкова големи заслуги към съда. Фактите са много ясни. Тоя млад мъж, Артур Барас, заема една несъществена служба в „Нептун“ и подлежи на военна повинност. Останалото ви е известно, няма нужда да го повтарям. Но преди да пристъпим към разглеждане на делото, аз трябва да подчертая моето лично уважение към мистър Барас баща, защото той със завидна смелост и родолюбие не се поколеба да изпълни своя дълг в разрез със своите бащински чувства. Аз с пълно основание мога да кажа, че ние всички го уважаваме и го почитаме за добрите му дела в живота.

Присъстващите в залата избухнаха в ръкопляскания. Никой не направи опит да ги ограничи, и когато те свършиха, капитан Дъглас продължи:

— Достатъчно е призованият само да заяви, че признава задължението си да служи във войската и веднага ще му бъдат признати всички права на военно обучение и напредване във военната служба.

Капитанът погледна през залата към Артур със суров, изпитателен поглед. Артур накваси с език сухите си устни. Той разбра, че от него очакват да даде отговор. Младежът събра сили и заяви:

— Отказвам да служа във войската.

— Това сериозно ли го говорите?

— Напълно сериозно говоря.

Последва едва забележима пауза, после Джеймс Рамедж издаде глава войнствено напред и запита:

— Защо отказвате да воювате? — Разпитът бе започнал.

Артур отправи очи към дебелия врат на месаря и отговори с едва доловим глас:

— Не искам никого да убивам.

— Но защо? — настоя Рамедж. Той беше убил толкова много живи същества в своя живот, че не можеше да разбере подобни загадки.

— Против моята съвест е.

Мълчание. После Рамедж каза грубо:

— О, премного съвест е вредно за когото и да е.

Реверънд Инок Лоу, енорийския свещеник, висок слаб човек с мъртвешко лице с грамадни ноздри и малка заплата, побърза да се намеси.

— Вижте какво — обърна се той към Артур. — Вие сте християнин, нали? Няма нищо в християнската религия, което да е против законното убиване в служба на отечеството.

— Не съществува законно убиване.

Реверънд Лоу издигна костеливата си глава:

— Какво искате да кажете?

Артур бързо отговори:

— Аз не мога да си представя Исус Христос да вземе един щик и да го забие в корема на някой германски войник. Не мога да си представя Исус Христос, седнал зад една картечница, да коси невинни хора.

Реверънд Лоу се изчерви от ужас. Думите на Артур го поразиха страшно много.

— Това е богохулство — промълви той.

Настъпи мълчание. Всички на масата, изглежда, очакваха сега да чуят Барас, а самият Барас, изглежда, очакваше самия себе си. Той изведнъж се покашля, да прочисти гърлото си. Очите му светеха, страните му бяха леко изчервени. Той втренчи поглед над главата на Артур.

— Отказвате ли да признаете необходимостта от това голямо национално напрежение, тоя гигантски световен конфликт, който изисква жертви от всички ни?

Когато баща му заговори, Артур отново затрепери, отново се почувства жалко скован от съзнанието за собствената си слабост. Той почувства копнеж за спокойствие и смелост, за силата да се изкаже решително и красноречиво. Но вместо това устните му потрепериха, той можа само толкова да изрече:

— Аз не мога да призная необходимостта да се струпват хората на стада, да се избиват едни други, нито необходимостта от глад и бедност за милиони жени и деца в цяла Европа. Особено когато се знае за какво се води тая война.

Лицето на Барас се изчерви още повече.

— Тая война се води, за да се сложи край на войната.

— Винаги така се говори — заяви Артур с повишен тон. — По същия начин ще накарат хората да се избиват и когато започне следващата война.

Барас започна да чука нетърпеливо с пръсти по масата.

— Каква е истинската причина на вашия отказ да постъпите в армията?

— Казах ви — отговори Артур с бързо поемане на дъх.

— Боже господи! — намеси се Рамедж. — Какво приказва той? Какво приказва със заобикалки? Или да говори ясно, или да си затваря устата.

— Обяснете се — каза Реверънд Лоу на Артур с един вид бащинско съжаление.

— Не мога да кажа нищо повече от това, което казах вече — отговори Артур с глух глас. — Аз съм против несправедливото и ненужно погубване на човешкия живот. Аз съм против него както във войната, така и вън от войната. — При произнасянето на тия свои думи Артур впи очи в лицето на баща си.

Капитан Дъглас се обърна към съдебните заседатели. Във всяко дело настъпва един момент, когато трябва да се попречи на заседателите да се отвличат от същината на въпроса, за да се доведе делото до бърза развръзка. А това дело, явно, се бе проточило твърде много. Дъглас запита Артур късо:

— Да погледнем на въпроса от другата страна, ако нямате нищо против. Вие казвате, че не желаете да служите. Но обмислихте ли и последиците?

Артур пребледня и долови ненавистта на Дъглас към него.

— Това няма да измени моето становище.

— Може би. Но въпреки това вие нямате желание да ви хвърлят в затвора за две-три години.

В залата настъпи гробна тишина. Артур почувства вниманието на всички приковано в него. „Не съм аз всъщност — помисли си той, — някой друг е в това ужасно положение.“ Най-после каза с измъчен глас:

— Моето нежелание да отида в затвора не е по-голямо от нежеланието на повечето войници да отидат на фронта.

Дъглас го изгледа сурово и заяви с повишен тон:

— Те отиват, защото считат, че е техен дълг.

— Аз може да считам, че е мой дълг да отида в затвора.

Слаба въздишка се дочу откъм публиката в галерията. Дъглас хвърли ядовит поглед нагоре, сетне се обърна към Барас. Бащата сви рамене и същевременно тръшна книжата си върху масата, като че ли искаше да каже: „Съжалявам, но безнадеждно е.“

Барас се изправи на своя стол и остана неподвижен. Той прекара внимателно ръка по челото си, заслушан изглежда да чуе какво разискват колегите му около него.

Последва пауза от около една минута, сетне всред същата гробна тишина с очи втренчени над главата на Артур, Барас произнесе присъдата.

— Съдът разгледа внимателно вашия случай — заяви той, като си послужи точно с обичайната фраза, — но намира, че не може да ви освободи от вашите задължения.