Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (34)

Глава тридесет и четвърта

Ричард Барас, полупарализиран, полупобъркан, все още лежеше на легло. Откакто бе получил удар, все тъй, години наред бе лежал той и едва можеше да говори; само пъшкаше, когато Артур търпеливо му обясняваше всичко около работите в „Нептун“.

Даже и пожарът в мината, изглежда, не го трогна. Той дори се закиска и загледа сина си злобно, когато Артур му обясни — с много прости думи и внимателно, както се говори на дете.

Днес Ричард Барас знаеше, че те се събират в неговата къща, за да решат какво да правят с разрушената мина… с неговата мина, с неговата мина „Нептун“.

Черни потоци от мисли и омраза, години наред текли бавно из неговата душа, сега придойдоха като буря. Той реши да стане.

Не беше лесно да стане. Движенията бяха многобройни и сложни. Той се изви на една страна, изправи се на лакът, претърколи се от леглото. Ричард Барас тупна на пода на колене, препълзя на колене до прозореца и се изправи бавно… това беше най-мъчната част, но той най-сетне успя да го направи… После Ричард облече своята роба.

Обличането на робата му отне близо пет минути… ръцете му с такава мъка се движеха. Отначало той започна да облича робата наопаки, но, в края на краищата, успя да я облече.

После той предпазливо излезе от стаята и заслиза по стълбите.

Само по един начин можеше да се слезе по стълбите. Перилата бяха безполезни; перилата можеха само да го задържат и да му пречат. Не! Единственият начин беше да застане съвсем прав върху най-горното стъпало и да гледа право пред себе си, като плувец, когато ще се хвърля във водата, сетне да раздвижи изведнъж краката си. По такъв начин краката слизат по стълбата доста бързо, но е много важно да не поглежда към краката си и да не мисли за тях.

Ричард слезе по тоя начин долу и застана в хола, извънредно доволен от себе си, ослуша се. Те са оттатък в трапезарията. Той чуваше ясно гласовете им и бавно запристъпва към вратата на трапезарията. Да, там са, той чува техния разговор, продължава да се ослушва. Добре, много добре! Ричард се наведе и коленичи върху покрития с плочи под, загледа през ключовата дупка. Ричард виждаше и чуваше всичко.

Бяха насядали всички около трапезата, на единия край мистър Банермън, на другия — Артур. Леля Кари се виждаше, също и Хилда, Адам Тод…

— Това е една оферта — каза мистър Банермън. — Аз така го смятам… една оферта.

Артур отговори:

— Никаква оферта не е. Отвратително е, оскърбително е.

Ричард долови тревога в гласа на Артур и се зарадва. Артур изглеждаше потиснат, безнадежден. Говореше, с чело, облегнато върху едната си ръка. Ричард се закиска в себе си.

Мистър Банермън оправи своя монокъл с черна широка панделка и каза плавно:

— Аз повтарям, че е оферта… единствената оферта, получена досега, една действителна оферта, плащане в брой.

Мълчание. Тогава Адам Тод заяви:

— Не е ли възможно да се изчерпи водата от галерията? Да се построи нов склад, нови сгради? Нима е съвсем невъзможно?

— Кой ще даде парите? — извика Артур.

— Ние сме говорили вече по това — каза мистър Банермън и се престори, че съвсем не поглежда към Артур, макар че през цялото време все него следеше с крайчеца на окото си.

— Жалко — прошепна Тод отчаяно. — Много жалко.

Ново мълчание. После Хилда заговори решително.

— Не бива да се създават повече тревоги на Артур. Аз само толкова ще кажа. Сега както е, той не ще може да издържи.

Раменете на Артур увиснаха; той закри още повече лицето си с ръце и каза с мъка:

— Много е мило от твоя страна, Хилда. Но аз зная какво си мислите всички сега. Мислите си, в каква безнадеждна каша съм забъркан. Всички си мислите сега, че това нещо никога нямаше да се случи, ако баща ми беше тук.

Отвън на вратата лицето на Ричард пламна от самодоволство. Той не можеше да разбере за какво действително се отнася, но виждаше, че има някакви мъчнотии, че имат нужда от него да ги оправи. Те ще го повикат.

Артур заговори и каза глухо:

— Аз винаги хленчех за правда. Ето, най-после я имам! Ние изстисквахме хората, наводнихме мината, изморихме работниците. Сега пък, когато аз се опитвам да направя всичко за тях, хората се обърнаха, наводниха мината и ме разсипаха.

— Да не се отвличаме от въпроса — каза мистър Банермън твърде сухо. Той намести своя монокъл и погледна към Хилда. — Положението е точно тъй. Ние сме изправени от една страна пред разстроена мина, наводнени галерии и изгорена машинария. От другата страна е тази оферта — да се откупи „Нептун“, да се откупи цялото непроизводително предприятие, с всичко както е в тоя момент, ако мога тъй да се изразя, с извинение, заедно с наводнението в него.

— Те знаят много добре, че могат да се отърват от водата — каза Артур с огорчение. — Аз съм похарчил хиляди лири за тия подземни пътища. Мината е най-хубавата в цялата област, и те го знаят много добре. Те не предлагат дори и една десета от стойността на мината. Цяла лудост е да се приеме офертата.

Хилда каза:

— Да предположим, че приемем офертата?

Мистър Банермън се поколеба, свали монокъла си, започна да го разглежда.

— В такъв случай ние ще се отървем от дълговете си.

Хилда изгледа мистър Банермън мрачно. Това ние особено много я дразнеше, защото мистър Банермън с нищо не беше засегнат, мистър Банермън никакви дългове нямаше. Хилда запита доста остро:

— Кои са те?

Мистър Банермън нежно намести монокъла си.

— „Мосън & Гаулън“ — каза той. — Да! Мистър Джозеф Гаулън води преговорите.

— Защо не отидеш при тоя Гаулън? — каза Тод ненадейно, като се обърна към Артур. — Опитай се да се разбереш с него… Пазари се с него. Кажи му, че не искаш да продадеш в брой, че искаш да станеш съдружник с него. Искай му едно място в съвета, акции, колкото да бъдеш заедно с него, Артур. Ако се разбереш с Гаулън, всичко ще е наред!

Артур бавно се изчерви:

— Идеята е великолепна, Тод. Но, за нещастие няма никаква полза. Аз я опитах, знаеш ли. — Той се изправи пред тях и извика с неочакван изблик на огорчен цинизъм: — Аз ходих при Гаулън преди два дена. Опитах се да му се продам. Вие го познавате какъв е той. Той най-напред се издигна, като изигра Милингтън във фабриката, подхлъзна го от фабриката, изигра другарите си акционери при покачването. Никога не е извършил досега в живота си нещо почтено. Всичко, каквото притежава днес, е спечелено все с измама… от потта на работниците, от подкупи за договорите, от голямо надуване в цените на мунициите. Но аз преглътнах всичко, опитах се да му продам душата си.

Артур се разтрепери и замлъкна.

— Просто щяхте да се смеете, да бяхте там да слушате. Той си игра с мене като котка с мишка. Най-напред започна да разправя колко голяма чест съм му направил, обаче нашите идеи малко се различавали. Започна стъпка по стъпка… някои забележки тук, някое обещание там, докато най-сетне аз прокълнах всичко, в каквото съм вярвал досега. И когато ме върза за ръцете и краката, най-сетне ми се изсмя в лицето и ми предложи служба помощник-управител на „Нептун“.

Продължително мълчание.

Мистър Банермън каза:

— Мога ли да запитам тогава какви нареждания ще ми дадете?

— Нали ви казах да я продадете? — Артур стана рязко, за да сложи край на цялата разправия. — Продайте и тая къща на Гаулън. Гаулън и нея иска. Може и аз, помощник-управител да му стана… все ми е тая.

Отвън на вратата, застанал на колене, Ричард Барас беше зинал, наблюдаваше през ключовата дупка. Лицето на Ричард беше червено, страшно разстроено. Той не можеше да разбере ясно за какво става въпрос вътре. Но той разбираше със своя нещастен размътен мозък, че има мъчнотии в „Нептун“, които само той може да оправи. Освен това, те всички бяха забравили за неговите способности да прави и невъзможното възможно. Великолепно! Той се отпусна и седна върху плочите на пода. Вътре вече бяха престанали да разговарят, а и той се поизмори да стои на колене, та искаше да седне малко по-удобно, да може по-добре да мисли.

Изведнъж, както бе седнал на пода, вратата на трапезарията се отвори и всички се зададоха. Тяхното неочаквано появяване накара Ричард да направи едно рязко движение и той се претърколи на гръб. Те се стъписаха пред по-скоро жалкото, отколкото смешно положение на тоя човек… недъгав, но весел, хитър, почти откачил… Обаче Ричард не им обърна внимание. Той седна на плочите на вестибюла, изгледа ги много лукаво и се изсмя. Ричард се закиска.

Всички го изгледаха с мъчително съчувствие, а Хилда изтича и извика:

— Горкият ми татко!

Артур остана прав в хола, с поглед впит в Адам Тод, който от толкова години го бе подтиквал да плува срещу течението.

Артур каза ненадейно:

— Хайде да отидем в Тайнкасъл, Тод. Искам да се напия.