Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (12)

Глава дванадесета

Малко преди шест часа тая сутрин Ричард Барас бе събуден. Чу се гласът на леля Кари пред вратата:

— Не искам да те смущавам, Ричард, но дойде помощник-надзирателят от мината. Иска да те види.

Ричард се облече и слезе.

Хъдспет веднага започна:

— Има вода и в двете главни шахти, мистър Барас. Покрила е всички галерии. Не можем да спуснем асансьора по-надолу от Файв Куортър Сийм.

Настъпи ужасно мълчание.

— Цялата предна група влезе в Глоб и Коол и „Парадайс“. — Гласът на Хъдспет, обикновено тъп, сега затрепери. — Не можем да стигнем до тях; нито един не можа да влезе към шахтите.

Барас внимателно изгледа Хъдспет.

— Колко души са в групата? — каза той със своята механична точност.

— Около стотина мъже и момчета, не зная точно, нещо такова.

Когато Барас влезе в своя кабинет, подземния телефон иззвъня. Той вдигна слушалката незабавно. Със своя твърд безличен глас той каза:

— Ало, ало, ало…

Гласът на Роберт Фенуик му отговори от Скъпър Флятс. Беше повикването на живо погребаната група. Когато разговорът се прекъсна и телефонът заглъхна мъртъв в ръката му, Барас несъзнателно сложи слушалката на мястото й.

* * *

Новината се разнесе из града светкавично. Врати и прозорци започнаха да се отварят с трясък, мъже и жени започнаха да изкачат от отворените врати, втурваха се надолу по Каупен стрийт. Тичаха, като че ли не по своя собствена воля, я сякаш мината изведнъж се бе превърнала в огромен магнит и ги привличаше мимо тяхната воля. Тичаха, защото трябваше да тичат. Тичаха безмълвно.

За извънредно кратко време петстотин мъже и жени се струпаха в двора на мината; мнозина имаше и извън двора. Стояха безмълвни, повечето от жените с шалове, мъжете без балтони; всички изглеждаха черни срещу белия сняг. Застанали тъй, приличаха на някакъв огромен хор, струпан в мълчание под тъмното снежно небе. Те не бяха от действащите лица в драмата, но бяха въпреки това част от драмата. Стояха в мълчание, в гробно мълчание, под безсмъртното, мрачно и мълчаливо снежно небе.

Беше станало девет часа и валеше силен сняг, когато Барас, Дженингс и Армстронг прекосиха вратата и влязоха в двора на мината.

Армстронг каза:

— Да затворим ли вратите на двора?

— Не! — каза Барас и загледа хората със своите далечни късогледи очи. — Нареди да запалят огън в двора! Голям огън. Запали го в средата на двора! Студено им е на тия хора, като чакат там.

В единадесет часа пристигна Артур Барас. Артур бе отишъл да прекара края на седмицата при семейство Тод, в Тайнкасъл и сега току-що се бе завърнал с влака в десет и четиридесет и пет. Той се втурна в канцеларията с нервна бързина.

— Татко! — викна той, — ужасно е!

Барас се обърна бавно.

— Сърцераздирателно е!

— Какво мога да направя? Готов съм всичко да направя.

— Трябва нещо да направим, татко!

Барас погледна своя син с посърнали очи и направи отчаяно движение с ръка:

— Такава е волята на Бога, Артур! — каза той.

Артур изгледа баща си с болка на лице.

— Волята на Бога — повтори той със странен глас. — Какво значи то?

Малко преди дванадесет часа Барас и Артур отидоха да прегледат как върви инсталирането на трансмисията над шахтата на стария Скъпърхол.

Въпреки запаления огън, почти всички бяха напуснали двора и се бяха струпали около работниците, заети с инсталирането на трансмисиите; работата се извършваше с трескава бързина. Когато Барас и Артур наближиха, тълпата отвори път безмълвно, обаче една група мъже не се оттеглиха. Тогава именно Артур съгледа Дейвид.

Дейвид дочака, докато Барас стигна до него. Кожата на лицето му беше изопната от студ и от прикритите му душевни терзания. Очите му се срещнаха с очите на Барас. Под това мълчаливо обвинение Барас наведе очи. Тогава Дейвид заговори.

— Тия хора искат да знаят нещо.

— Какво?

— Искат да знаят, че всичко ще бъде направено за спасяването на хората долу.

— Прави се. — Мълчание. Барас вдигна очи. — Само толкова ли?

— Да — каза Дейвид бавно. — Засега само толкова.

В тоя момент стария Том Огъл се заблъска силно сред навалицата и излезе напред.

— Какво е това дрънкане? — изкряска той на Барас. Старецът беше като изумен. Той бе направил опит преди малко да скочи театрално в шахтата на Скъпърхол. — Защо не ги спасявате? От тази трансмисия никаква полза няма! Синът ми е там долу, синът ми Боб Огъл. Защо не пратиш долу хора да го спасят?

— Правим каквото можем, човече мой — каза Барас с много достойнство и самообладание.

— Аз не съм твой човек — изръмжа Том Огъл срещу него и като вдигна ръка, удари Барас право в лицето.

Артур изтръпна. Барас остана прав. Той не се опита да се брани, а понесе удара с един вид душевен унес, като че ли някъде дълбоко в душата му тоя удар го удовлетворяваше. Той се запъти спокойно към шахтата, заповяда да запалят още един огън и остана да следи работата по инсталирането на трансмисията.

* * *

На следния ден долу в Скъпърхол работеха трескаво, работиха толкова бързо, че разчистваха главната галерия от срутените камъни и пръст с една скорост от два метра в час. Смените работиха на вълни и продължаваха да копаят трескаво; в тяхното бясно нахвърляне върху срутената маса имаше нещо като лудост и крайно отчаяние. Имаше нещо повече от човешко в тяхното бясно дълбаене; нова смяна се втурваше в галерията, щом предишната излизаше капнала от умора.

За двадесет и четири часа смените бяха разчистили около четиридесет и пет метра от старата главна галерия и навлязоха в един незатрупан участък от старата мина. Силно ура прокънтя, надигна се чак догоре през шахтата и проехтя в ушите на тълпата горе на двора.

Но скоро последва втори вик. Непосредствено след току-що разчистеното място, главната галерия навлизаше в една падина, едно корито, пълно с вода, непроходимо.

Целият в пръст и кал, покрит с въглищен прах, без яка и вратовръзка, Хъдспет впи отчаян поглед в Барас.

— Ох, боже мой — каза той безнадеждно. — Да имахме план, щяхме да го знаем това още отначало.

Барас остана неподвижен.

— Планът не щеше да премахне коритото. Ние знаем, че ще има мъчнотии. Трябва да пробием с динамит нов път, над коритото.

— Боже господи — каза Хъдспет, сломен почти до сълзи, — тъй трябва да направим. Хайде тогава да се залавяме за работа.

* * *

Шест дни след като пробиването на новия път с динамит започна, работниците пробиха стената и излязоха отново на главната галерия, отвъд коритото. Изтощени, но ликуващи, спасителите се втурнаха напред. Обаче на шестдесет крачки западно отново спряха — пътят бе препречен от едно срутване на канари. Работниците се спряха отчаяни.

— Ох, боже мой — зарида Хъдспет. — Тия канари трябва да се простират на половин километър най-малко. Никога няма да стигнем до тях, никога! Край на всичко е това! — Сломен съвършено, той се отпусна срещу една канара и зарови лицето си в две ръце.

— Трябва да продължаваме! — каза Барас с внезапна сила. — Трябва, трябва да продължаваме!