Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (28)

Глава двадесет и осма

Следващият случай за Дейвид да се издигне още по-нагоре дойде по-скоро, отколкото смееше и да се надява. Без никакво предупреждение, Нъджент дойде една вечер в новото му бюро, тъкмо когато се готвеше да се прибере у дома.

Двамата приятели разговаряха около половин час по работите на федерацията, Дейвид сложи встрани книжата, проучвани от тях дотогава, а в това време Нъджент запали една цигара, хвана я с боядисаните си от тютюневия пушек пръсти и зачука върху табакерата си. Лицето му изведнъж стана твърде важно.

— Ти знаеш, Дейвид, че Крис Стейпълтън беше болен — каза той най-после. — Да, болестта му се влоши, излезе по-лоша, горкия, отколкото предполагахме. Направи си операция миналата седмица в болницата на Франкмасоните, вътрешна болест… разбираш какво значи това, нали? Видях го вчера. Изгубил вече съзнание, бързо отпада. — Нъджент се загледа в зеления край на цигарата си. Настъпи продължително мълчание, сетне той добави: — Ще има нови избори в Слискейл идния месец.

В гърдите на Дейвид избухна бясно вълнение и пламна в очите му както внезапен страх. Последва ново мълчание.

Нъджент го погледна през масата и кимна.

— Да, Дейвид — каза той. — Говорих с местния комитет. Без съмнение, ти ще бъдеш избран за кандидат по обикновения ред.

* * *

На следния понеделник, в седем часа вечерта, Дейвид излезе от гарата на Слискейл и насмалко да се сблъска с Рамедж, тръгнал към вестникарската будка да си купи вестник.

Рамедж се закова на място и Дейвид позна по лицето му, че се е научил. Предния ден Стейпълтън бе починал в болницата, в тазсутрешния „Тайнкасъл хералд“ беше излязло едно многозначително антрефиле.

— Е, е — каза Рамедж ухилен и се престори на много развеселен от новината. — Значи ще се опитаме да скочим в парламента, както чувам.

Дейвид отвърна с една колкото се може по-съкрушителна любезност.

— Вярно е, мистър Рамедж!

— Аха! Ами смяташ ли да се намърдаш в парламента.

— Да, надявам се — съгласи се Дейвид и просто го подлуди със своето спокойствие.

— Само ако не мога аз да ти попреча. Не, бога ми, ако аз мога да ти попреча, ще ти приседне. Ние не искаме такива запалени подстрекатели да представляват нашата околия.

— Вие, естествено, ще подкрепите своя кандидат — отговори Дейвид меко.

— Разбира се, можеш да се закълнеш в главата си — избухна Рамедж. — Ще те удавим в урните, ще те унищожим, ще те направим за чудо и за смях на целия Тайнкасъл. — Той се задуши от ярост, потърси някои по-страшни закани, но като не можа да намери, издаде най-сетне с гърлото си някакъв неразбираем рев и закрачи към будката.

Дейвид тръгна замислен по Фрийхолд стрийт. Той знаеше, че Рамедж не се ползва с всеобщо уважение. Все пак, даваше си сметка срещу какви спънки ще има да се бори. Избирателната околия Слискейл открай време си беше крепост на лейбъристите, обаче неин представител през последните четири години беше Стейпълтън, доста стар човек, доста изтощен от страшната болест рак на стомаха.

При последните избори, които доведоха правителството на Болдуин на власт, Слискейл беше се разколебал до известна степен и Лорънс Роско, консервативен кандидат, бе успял да намали мнозинството на Стейпълтън на 1 200 гласа. Роско сигурно пак ще се кандидатира и е опасен противник.

Той беше син на Линтън Роско, сега сър Линтън е директор на каменовъгленото предприятие Тайнкасъл Мейн Колижрийз. Дейвид съзираше някакво странно съвпадение в това, че синът на човека, с когото се бе сблъскал тъй свирепо при съдебната анкета, сега ще бъде негов противник в изборите. „О, много добре — каза си Дейвид на ум с мрачна усмивка, — колкото са по-големи, толкова по-тежко падат.“

Определянето на кандидатите стана на 24 август. Явиха се само двама кандидати; борбата щеше да се води между Дейвид и Роско — една много проста борба. Денят беше влажен — на 24 август беше се излял проливен дъжд, като из ведро, и Роско каза шеговито, че било лошо знамение за един от двамата кандидати.

Дейвид се надяваше, че лошото знамение не се отнася за него. Доста отчаян от голямата самоувереност на Роско, той се върна у дома да си смени влажните обувки.

На следния ден обаче времето беше ясно, слънчево, и Дейвид се хвърли с всички сили в борбата. Той застана на вратата на „Нептун“, гологлав и готов да причака работниците от първа смяна, когато излязоха от работа.

Той произнесе силна, внушителна реч и съзнателно я скъси. Той знаеше, че рудокопачите са гладни и не пожела да ги бави много. Речта му бе посрещната с възторг.

Платформата на Дейвид беше проста, банално проста, но му даваше, въпреки това, здрава опора — Правда за рудокопачите. Те знаеха, че с нещо по-малко от национализиране на мините правда няма да има за тях. Дейвид водеше борбата по тоя въпрос, и нищо друго. Той имаше сили да се бори по тоя въпрос, тая борба изразяваше вярата на целия му живот.

В края на първата седмица Том Хедън дойде от Тайнкасъл да каже една дума на работниците за Дейвид. Всички речи на Дейвид бяха строго безлични, защото Роско водеше борбата почтено и не се опитваше да хвърля кал срещу своя противник. Обаче Хедън си беше Хедън и макар че Дейвид го помоли преди събранието да бъде внимателен, Том отказа да сдържа езика си. Той се ухили кисело и започна.

— Слушайте момчета, двама кандидати има в тия избори, дявол да го вземе — Роско и Дейвид Фенуик. Сега слушайте една минутка да ви кажа нещо. Когато тоя Роско е перкал по цял ден топката из дупките за крикет в Итън и Хароу, Дейвид Фенуик беше тука вътре в „Нептун“, гол до кръста, пъшкаше и се потеше, ловеше вагонетките с въглища и ги тикаше, като вас всички ви. Сега отговорете ми, момчета, за кого от тия двамата искате да пуснете бюлетинката си? За оня дето е ловил вагонетките, или пък за другия, дето е изтървал топките?

Половин час продължи Хедън все в тоя дух. Речта му беше богата, цветиста, украсена с черен пипер и предизвика буря от възторг.

Изборът беше определен за събота, 21 септември. В петък, в шест часа вечерта, Дейвид произнесе последната си реч на едно събрание в общинския дом в Слискейл. Салонът беше препълнен; коридорите бяха препълнени; дори и навън, около вратите, разтворени широко тая гореща нощ се бяха стекли тълпи народ, да слушат.

Когато Дейвид се качи на трибуната да говори, настъпи гробна тишина. Той застана зад малката маса и стъклото с вода, от което никой никога не пиеше вода. Такава тишина се въдвори, че можеше да се чуят вълните чак долу на морето. Пред Дейвид бяха наредени редица след редица от лица, обърнати всички към него. Всички тия лица бяха покрити със символична бледност; в погледа им се четеше смътна молба. Дейвид различаваше отделни хора, всички познати на него лица.

„Господи, помогни ми — мина му през ум, — помогни ми, помогни ми!“ Дейвид се обърна към тях с прости думи, изтръгнати от душата му.

— Аз познавам повечето от вас тука — каза той и гласът му затрепери от вълнение. — Мнозина от вас работеха в „Нептун“, когато и аз работех там. И тая вечер някак си, даже и да можех, аз не желая да развивам пред вас ораторското изкуство. Аз гледам на вас като на приятели. Искам да говоря като на приятели. Като си помислите само, животът на всеки мъж и на всяка жена в тая зала е свързан по един или друг начин с мината. Вие всички сте миньори или пък жени, синове или дъщери на миньори… Всички сте свързани с мината. И по тоя именно въпрос за мините, сигурно един извънредно жизнен въпрос за всички ви, аз искам да ви говоря тая вечер.

Гласът на Дейвид се издигна, стана пламенно сериозен, започна да кънти из цялата претъпкана зала. Той се почувства силен, внезапно му дойде сила да задържи вниманието им, да ги убеди. Той започна да излага аргументи пред тях. Започна със системата на частната собственост, с нейното често пренебрежение към сигурността на работника; с нейния принцип да се стреми само към печалби, където акционерите идват на първо място, а работниците — на последно. Мина върху въпроса за кралските привилегии — тоя нетърпим и неморален принцип — не защото услуги се правят на селищата, а единствено въз основа на някакъв монопол, даден отпреди стотици години.

После Дейвид бързо изложи пред тях другата система: национализацията! Глас в пустиня от години насам! Той ги помоли да се замислят какво означава системата на национализацията.

Тя означава, на първо място, едно обединяване на каменовъглените мини, на управлението им, подобрение на производствените способи. От това пък ще последва преустройство в системата за разпределението на въглищата между потребителите.

На второ място национализацията означава сигурност в работата. Има стотици мини из цялата страна, с овехтяло устройство и лошо съоръжение. В тях частният собственик се грижи на първо място да запази своите печалби, а за опасностите и лошите условия за работа — на последно.

А надниците? Национализацията означава по-добри надници, защото слабите години в индустрията ще бъдат допълвани за сметка на по-доходните години. Тя означава надници поне достатъчни за преживяване. Тя означава по-добри жилища. Държавата никога не ще може да търпи сегашните жалки условия за живеене на миньорите, каквито съществуват понастоящем в много области; честта на държавата не би й позволила да ги търпи.

Сегашното наследство на тия бедствени условия за живеене е последица от дълги години алчност, егоизъм и безразличие. Работниците в мините изпълняват една обществена служба, една опасна обществена служба. На тях трябва, следователно, да се гледа като на обществени служители. Те искат само човешка правда, каквато правда им е отказвана от столетия насам. Те искат да бъдат служители на държавата, а не роби на парите…

* * *

Половин час Дейвид ги държа хипнотизирани, в пълно мълчание; те следиха всяка негова дума, всеки негов аргумент. Неговата собствена убеденост помете всичко пред себе си. Той ги развълнува с историята на тяхното собствено съсловие; той изреди пред тях беззаконие след беззаконие, предателство след предателство. Той ги разпали със спомените за тяхната собствена солидарност, тяхното другарство пред лицето на всички изпитания, тяхната храброст пред лицето на опасността.

— Помогнете ми — извика той накрая, с протегнати като в молба ръце, — помогнете ми да се боря за вас, да спечеля най-после правда за вас. — След тия си думи той застана неподвижен, замлъкна, почти заслепен от своето собствено вълнение. После съвсем ненадейно той си седна на стола.

Няколко мига в залата настана гробна тишина, след това избухнаха бурни овации, същинска буря от овации.

— Ти ги хипнотизира! — Хедън се принуди да крещи сред невъобразимия рев в залата. — Хипнотизира ги всички до един.

На следния ден Дейвид получи 12 424 гласа. Роско получи 3 691. Триумф, немислима победа, най-грамадното мнозинство в Слискейл от четиринадесет години насам. Когато Дейвид застана гологлав пред общинския дом, докато неизброимата тълпа викаше ура до забрава, той почувства да се заражда една нова радост в него, една нова сила. Той бе успял някак си да си пробие път. Пътят му към действителната борба е вече открит.