Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (33)

Глава тридесет и трета

Начело на повече от стотина души, Джек Риди се втурна към „Нептун“. Втурнаха се така, както навремето се бяха втурнали към дюкяна на Мърчисън, преди двадесет години.

Но сега имаше повече хора в тълпата, много повече. Мината беше по-голяма примамка от един дюкян. Мината беше като фокус, в който всеки звук и всяка ярост на техните души се събират. Техният живот и смърт, техният труд и надници, тяхната пот и кръв — всичко беше размесено с черния прах на мината.

Мъжете нахлуха в двора на мината, начело с Джек Риди. В двора беше тихо, канцеларията беше затворена, вратата на шахтата зееше като входа на грамаден гроб. Нямаше никой долу в мината, никаква нощна смяна, жив човек нямаше долу в „Нептун“. Дори и складът изглеждаше запустял, макар пазачите да бяха там, заедно с дежурните на помпите.

Двамата механици на помпите бяха в машинното отделение зад помещението с шкафчетата. Двамата машинисти се казваха Джо Дейвид и Хю Галтън. Тълпата се запъти към машинното отделение. Пръв ги чу Галтън. Един от прозорците на машинното отделение беше наполовина отворен, за да излиза горещината и миризмата на масло; Галтън, възрастен човек, с къса посивяла брада, надникна през прозореца.

Тълпата се беше вече задала иззад ъгъла, стотина души и повече, и всички лица се обърнаха към Галтън, застанал на високия прозорец на машинното отделение.

— Какво има? — извика Галтън към тях.

Джек Риди издигна лицето си нагоре към него и извика:

— Излез оттам! Елате тука!

В отговор на това Галтън се дръпна навътре и тръшна прозореца. Минаха около десетина секунди, чуваше се само бавното хлопане на помпите. Изведнъж някой изрева нещо и изпрати една тухла в прозореца. Стъклото се строши, звукът на парчетата за миг надви на шума и на хлопането на машините. Това беше достатъчно за тълпата. Джек Риди изтича нагоре по стъпалата и се втурна в машинното отделение, последван от десетина души. Втурнаха се през вратата и нахълтаха вътре.

В машинното помещение беше извънредно светло и горещо, изпълнено с миризма на масло и шум.

— Какво, по дяволите, търсите тук? — каза Джо Дейвид.

Той беше около четиридесетгодишен човек, със сини работнически дрехи, по риза, със запретнати ръкави, с някакъв парцал, засукан около врата му.

Джек Риди изгледа Джо Дейвис изпод вежди, сетне му каза бързо:

— С тебе нямаме никаква разправия. На вас няма нищо да направим. Искаме само да излезете. Вън.

— Върви по дяволите! — каза Джо Дейвис.

Джек се нахвърли върху Джо Дейвис и го хвана през кръста. Двамата се сборичкаха и се бориха около една минута. Другите ги гледаха, докато най-сетне в боричкането си двамата прекатуриха тенекията с масло. Тенекията беше голяма, маслото се разля по масата и потече в сандъка с факли.

Само един човек видя, когато маслото потече в кутията с факлите, но той извади цигарата от устата си и я подхвърли във факлите. Запалената цигара падна право сред факлите.

В тоя момент Дейвис се подхлъзна и падна; заедно с него падна и Джек отгоре му. Тълпата се втурна, грабнаха Дейвис, нахвърлиха се сетне и срещу Галтън; изтласкаха ги навън от машинното помещение.

След това всичко се разви с извънредно голяма скорост. Никой не го извърши. Всички го извършиха. Започнаха да хвърлят сечива, ключове и едно тежко желязо върху бавнодвижещите се бутала. Най-голямата пакост бе причинена от тежкото желязо. То попадна върху кръстоглава, отхвърлено бе от него със страшна сила и се удари с шум в главния цилиндър; пукна главния цилиндър и попадна в зъбчатите колела. Последва страховито трошене на железа, съскане на пара. Главните машинни части се разкриваха, огънаха се, натрошиха се със страшен трясък. Цялото помещение се раздруса из основи, и машините спряха.

Тогава мъжът, който бе хвърлил цигарата, извика като да бе направил голямо откритие:

— Гори, гори! Гледайте, момчета, ей там гори!

Всички погледнаха към сандъка с факлите. Отначало от него излизаха мънички пламъчета, обаче за няколко само мига от малките пламъчета лумнаха грамадни пламъци и запълзяха със страхотна бързина из цялото помещение, нацапано и напоено с масло. Мъжете погледнаха към безжизнените машини, втурнаха се към изхода и се промъкнаха през изхода в голяма паника. Джек Риди остана последен. Джек винаги си беше досетлив. Той отиде при резервоара с масло и отвори крана. Около една минута той се побави да наблюдава как маслото изтича бавно, сетне бързо изскочи навън и тръшна вратата зад себе си.

Навън работниците се трупаха на двора. Отначало пламъци още не се виждаха, само кълба от гъст дим, но скоро се показаха и пламъците, големи огнени езици.

Подпалвачите се оттеглиха на разстояние от пожара; пламъците осветяваха тънките разкривени лица. Вълни от горещ въздух достигаха до тях в студената нощ. После, когато пламъците зализаха покрива на машинното отделение, циглите на покрива започнаха да пукат и да отскачат. Изумително беше как циглите пукаха и отскачаха. Отскачаха от покрива както грах от барабан; една, две, три, цяла градушка от цигли се изсипа на двора. Всяка цигла описваше във въздуха великолепна, красива дъга, сетне се разбиваше в циментовите плочи на двора.

Тълпата се оттегли още по-надалеч, притиснаха се към стените на канцеларията, заизлизаха и през вратата на двора. Сега те вече освободиха Галтън и Джо Дейвис. Добре е, добре е сега, може да ги освободят. Галтън се затича в главната канцелария, изтича на телефона. Те го оставиха да телефонира. Добре, добре, нека си телефонира сега. Нова градушка от нажежени цигли се изсипа… Помещението с електрическите табла светна и започна да пращи.

Галтън започна да телефонира бясно. Телефонира на Артур, на Армстронг, на пожарната команда. Телефонира и в бюрото на работническия синдикат в Тайнкасъл. Съобщи и в борсата, предупреди всички в околията, които биха могли да помогнат в това бедствие.

После Галтън изтича от канцеларията да види какво още може да се спасява. Когато изскочи от канцеларията, една нажежена цигла профуча покрай главата му, само на няколко сантиметра от него. Плочата се разби в пода на канцеларията и парчетата се разпръснаха весело. Едно от нажежените парчета отскочи в коша с непотребни книжа. Тъй се подпалиха канцелариите.

Тогава дойде полицията. Родам, старши полицаят, и десетина полицаи от най-близкия участък. Галтън се присъедини към полицаите и изтича заедно с тях в помещението с противопожарните приспособления. Там Джо Дейвис беше разгънал вече маркучите. Издърпаха маркучите навън, съединиха ги с водопроводната тръба. Маркучите се издуха, започнаха да подрипват насам-нататък и да стрелят вода от десетки дупки. Някой ги бе продупчил. Маркучите не можаха да свършат никаква работа.

* * *

Артур и Армстронг пристигнаха едновременно. Артур тъкмо четял в своята стая, когато Галтън му телефонирал, пък Армстронг се готвел да си легне. Двамата се втурнаха към групата мъже пред противопожарното помещение. Докато пламъците отскачаха нагоре и хвърляха върху тях светлини и сенки, те се събраха на трескаво съвещание, после Артур изтича до канцеларията си да телефонира. Той намери канцеларията отвътре в пламъци.

Най-сетне пожарната команда пристигна и скачи един маркуч с водопровода. Тънка струя вода започна да съска сред пламъците. Втори маркуч съединиха, втора струя вода започна да съска, но струите бяха тънки и слаби. А разполагаха само с тия два маркуча.

Сега събитията започнаха да се развиват с все по-голяма скорост и суматохата от миг на миг ставаше все по-голяма. Мъже тичаха насам-нататък, с ниско наведени глави. Запалени греди и нажежени тухли падаха. Пламъците поглъщаха всичко — дърво, въглища, тухли, камъни и метал. Пламъците всичко унищожаваха. Трясъци и гърмежи се чуваха от време на време и ехтяха из целия град, подобно на оръдейна стрелба откъм морето.

Половината от склада беше вече срутена, когато Хедън пристигна в мината. Той се затича от гарата към мината, в осветената като ден нощ, но с мъка си пробиваше път сред тълпата. Тъкмо когато се мъчеше да се промъкне в двора на мината, две пожарни коли от „Амалгамейтед Колижрийз“ се зададоха по улицата с голям трясък. Хедън се метна върху стъпалото на втората кола и тъй влезе в двора на „Нептун“.

Машинното помещение, пожарното помещение, стаята за електрическите табла и помпеното помещение, бяха вече унищожени. Вятърът — силен студен вятър — сега раздухваше пламъците под разрушения покрив на канцеларията. Горещината беше страхотна.

Хедън свали палтото си и се присъедини към пожарникарите от „Амалгамейтед“. Един след друг маркучите започнаха да изпращат силни водни струи върху пламналия склад: водни пари се виеха на кълба заедно с пушека, грамадна завеса от пара и дим бавно се разстилаше над цялата околност. Започнаха да издигат стълби. Мъже се заизкачваха по тях, сечаха, потяха се. Тъй измина нощта.

Когато пукна зората, пожар вече нямаше; само тук-там огънят още тлееше. Сивата студена светлина на утрото разкри картината на злощастието и разрушението.

Артур, облегнат на една стълба, бе впил очи в разрушената надземна част на мината. Въздишка се изтръгна от гърдите му. Той знаеше, че нещо по-страшно става долу в мината. Изведнъж той чу някой да вика:

— Хедън!

— Тук съм Армстронг — извика Хедън. — Трябва веднага да поставите две нови помпи.

Армстронг изгледа Хедън и продължи да крачи. Той отиде при разрушените от пламъците кули над шахтите, където Артур беше застанал до празната кабина. С прегракнал глас Армстронг каза:

— Трябва веднага да потърсим нови трансмисии за помпите. Трябва веднага да телефонираме в Тайнкасъл, докато не е станало късно.

Артур бавно издигна глава. Веждите му бяха зацапани от пушек и сажди, очите му бяха възпалени от дима, цялото му лице беше разстроено.

— За бога — прошепна той. — За бога, дано имам сили да изтрая.