Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (16)

Глава шестнадесета

Към края на септември Джо Гаулън напусна Слискейл и се отправи за леярницата на Милингтън в Яроу и поиска да се яви пред своя предишен господар, мистър Стенли.

Стана нужда да чака безкрайно дълго. Мистър Стенли си блъскаше главата с непонятните за него новости в договорите за доставка на муниции; защото той сега печелеше чисто по хиляда лири на седмица от производството на ръчни бомби, шрапнели и осемкилограмови снаряди.

Обаче нито чакането, нито намръщения поглед на Фулър, началника на канцеларията, смутиха Джо. Той влезе смело в кабинета на господаря.

— Аз съм Джо Гаулън, мистър Стенли. — Джо се усмихна почтително, но същевременно и самоуверено. — Може да не си спомняте за мене. Бяхте обещали да ми намерите работа, когато се върна при вас.

Стенли, седнал по риза пред една маса с разхвърляни в безредие по нея книжа, вдигна глава и погледна към Джо. Стенли беше сега малко по-пълен в лице, също и в корем бе наддал малко. Лицето му сега беше малко по-бледо, косите му бяха започнали да оредяват отпред на челото, очите му имаха изморен вид. Общо взето, Стенли бе станал по-раздразнителен. Той се намръщи и изведнъж си спомни за Джо, но остана доста изненадан. Неговият спомен за Джо се преплиташе с известни мръсотии и неприятности. Той каза озадачено:

— Спомням си. За нещастие, засега нямаме нужда от леяри. И после, защо не си в армията? Такъв здрав, млад мъж като тебе трябва да бъде сега на фронта.

Веселото изражение по лицето на Джо се стопи изведнъж и вместо него се изписа отчаяние.

— На два пъти ме отхвърлиха, сър. Няма смисъл да правя нови постъпки. Намират нещо в коляното ми, някакво сухожилие или нещо подобно… трябва да се е повредило, когато съм се боксирал.

Стенли нямаше причини да смята, че Джо лъже. Настъпи мълчание, сетне той забеляза:

— Изглежда, че идваш тъкмо навреме, Гаулън. Не ми достигат хора, главно поради постъпванията в армията, защото аз никого не спирам, щом иска да постъпи. Имам нужда от един управител на машинното отделение, защото не мога да бъда на три места наведнъж; мисля да направя един опит там с тебе. Шест лири на седмица и един месец за проба. Какво ще кажеш?

Очите на Джо светнаха. Предложението беше нещо много повече, отколкото бе очаквал; той с мъка можа да прикрие своето нетърпение.

— Съгласен съм, мистър Стенли — измънка той. — Дайте ми възможност да покажа какво мога да направя.

* * *

В края на първия месец оборотът в машинното отделение показа силно увеличение и Милингтън остана доволен. Той се поздрави за добрия избор, повика Джо в своя кабинет и го похвали лично, после потвърди назначението му. Джо очевидно не се жалеше в усилията да бъде полезен на своя господар.

Милингтън никога не отиваше в магазина, обаче Джо вървеше по петите на своя господар: ту докладваше какво се върши, ту препоръчваше някакво нововъведение, ту отиваше с някаква нова идея… с една дума, въплъщение на усърдност и преданост. Както сам Джо се изрази, целта му бе да се набива в очите на Стенли със своето преголямо старание. Тъй като Стенли по характер беше склонен да се обърква и смущава, щом му се струпа повечко работа наведнъж, той скоро започна да гледа на Джо като на извънредно способен и предприемчив човек.

С всеки нов месец Джо все повече насочваше вниманието си към поставената от него цел — да изплува. И колкото повече съсредоточаваше силите си, толкова повече очите му се насочваха към машинното отделение и към Сим Портърфилд.

Сим беше нисък, мълчалив човек, с хлътнало лице, с малка черна брада, с набожна свадлива жена и слабост към играта с дискове.

Най-голямата мъчнотия за Джо в случая се криеше в порядъчния характер на Сим — никога не пиеше повече от половин литър вино, не обръщаше никакво внимание на жените, никога не посягаше даже на едно гвоздейче от фабриката.

Джо започна да се плаши, че никога не ще успее да залови Сим в клопка, докато една вечер, във вечерния здрач, на излизане от леярницата, някакво непознато лице му пъхна в ръцете някакви позиви и изчезна към Плат Лейн. Джо хвърли равнодушен поглед към позивите под светлината на най-близката лампа:

Другари! Работници от всички страни! Долу войната! Не позволявайте на подстрекателите да ви пъхат пушка в ръцете и да ви изпращат да избивате германски работници! Не забравяйте как потушават те вашите стачки, когато се борите за по-човешки надници! Те не могат да водят тази война без вас! Спрете я незабавно!

На следния ден Джо беше извънредно любезен, влизаше и излизаше от машинното отделение, обядва заедно със Сим в един ъгъл на лавката; после лицето му изведнъж стана твърде сериозно и той поиска да бъде приет от Милингтън. Джо остана продължително време в канцеларията на разговор със Стенли.

Същата вечер в шест часа, когато свирката изсвири и работниците забързаха да се обличат и започнаха да излизат от фабриката, Стенли и Джо застанаха на изхода. Лицето на Милингтън гореше от възмущение. Когато Сим се появи на вратата, Стенли протегна ръка и го спря.

— Портърфилд, ти подстрекаваш към бунт работниците в моята фабрика.

— Какво? — запита Сим глупаво.

Всички се обърнаха слисани.

— Недей отрича! — Гласът на Стенли трепереше от ярост.

— Нищо не съм направил, сър — зина Сим.

— Ти си най-безсрамен лъжец — изкрещя Стенли. — Видели са те да разпространяваш позиви! Какво е това във вътрешния ти джоб? — Той измъкна една пачка позиви от вътрешния джоб на Сим. — Гледай! Това нищо ли е? Бунтовническа отрова! В моята фабрика! Веднага да си обираш парцалите!

— Но, слушайте, мистър Милингтън… — извика Сим гневно.

Никаква полза! Стенли обърна гръб и се отдалечи, придружен от Джо. Пет минути по-късно, когато Сим излезе с неуверени стъпки от фабриката, грамадна тълпа го очакваше навън. Яростен вик се понесе.

— Ето го проклетия германофил! Ето го предателя, момчета! Дръжте го!

Всички се нахвърлиха върху Сим.

* * *

Три месеца минаха оттогава. Един мразовит следобед към края на ноември, Джо — сега вече главен надзирател на леярницата и на машинното отделение — се случи на съвещание със Стенли по някакви повредени калъпи. В тоя момент Лаура влезе в кабинета на мъжа си.

— Ще бъда готов след една минутка, Лаура — каза Стенли. — Ти се познаваш с Гаулън, нали? Джо Гаулън. Единственият човек във фабриката, който работи както трябва, освен мене, разбира се.

Джо измънка няколко вежливи думи, прибра своите книжа и напусна кабинета.

Стенли се прозя и захвърли писалката.

— Уморен съм, Лаура — каза той, — капнал съм. Пих много джин снощи, не можах и да си отспя. Парите се сипят като из ведро, но каква полза. Клег е още на легло, а пък аз не мога повече да издържам, много се преуморявам. Трябва да го пенсионирам и да си взема нов директор.

— Разбира се — съгласи се тя с него.

Стенли сподави една нова прозявка, с тъпи, сънливи очи.

Лаура заглади меката кожа на своята яка с бледите си гъвкави пръсти, сякаш се наслаждаваше на тяхната свилеста мекота.

— Защо не направиш един опит с тоя Гаулън? — подхвърли тя нехайно.

Стенли я изгледа с изненада.

— Гаулън ли! — викна той с хрипкав смях. — Джо Гаулън, директор на фабриката! Смешно е!

— Вярно, може да е смешно — забеляза тя безразлично. — Аз не разбирам от тия работи. — Тя се обърна към вратата, но той я последва.

Стенли потърка брадата си нерешително.

— Все пак, как да кажа, страшно способен човек е. Дявол да го вземе, Лаура, все пак може да има смисъл да направя както ти казваш.

Два дни след това Стенли си избра една пура, запали я и бутна кутията през масата към Джо.

— Заповядай, Гаулън — каза той. — Ще ги харесаш.

Джо взе една пура със смирен и признателен поглед.

Стенли го бе поканил на вечеря съвсем случайно. Лаура се бе държала мило, но на разстояние, докато най-сетне след вечеря ги остави двамата насаме.

Последва продължително мълчание. Стенли протегна краката си под масата, поосвободи стомаха си, дръпна веднъж от пурата и погледна Джо в лицето.

— Гаулън, знаеш ли — промълви той най-после, — доволен съм от тебе.

Джо се усмихна скромно и се зачуди в себе си какво ли ще има още да последва.

— Аз съм човек с либерални разбирания — продължи Стенли самодоволно. — За мене няма никакво значение какъв е един човек, щом като е почтен. Може да бъде син на херцог, или син на метач, пет пари не давам, все ми е едно, стига да е почтен, способен човек. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, разбирам, мистър Стенли.

— Тогава, слушай какво, Джо — продължи Милингтън. — Ще продължа по-нататък, щом като разбираш какво искам да кажа. Наблюдавал съм те много отблизо последните един-два месеца и съм много доволен. — Той прекъсна думите си, завъртя пурата в уста, загледа се в лицето на Джо изпитателно. После Стенли продължи: — С Клег е свършено, това е точка номер едно. Точка номер две: имам една идея, Гаулън… искам да направя един опит с тебе, да те направя директор на фабриката.

Джо насмалко остана да припадне.

— Директор! — промълви той тихо.

Милингтън се усмихна.

— Предлагам ти длъжността на Клег. Остава ти сега да видиш дали ще можеш да я вършиш.

Джо се развълнува тъй много, че стаята започна да се върти около него. Той бе подушил, че нещо се готви, но никога не би могъл да допусне нещо чак дотолкова голямо! Лицето му стана бяло като вар, той изпусна пурата си върху пепелника.

— О, мистър Стенли — зина той. Тоя път не стана нужда да се преструва, толкова естествено и убедително беше движението му. — О, мистър Стенли…

— Да. Да, Джо, не се вълнувай толкова много. Съжалявам, че ти го казах ненадейно, без да се подготвя предварително. Но сега е война, нали! Във време на война все неочаквани работи стават. Скоро ще се опознаеш с работата. Аз смятам, че няма да ме разочароваш.

Стихийна радост обзе Джо. На мястото на Клег… той, Джо!… директор на фабриката!

— Както виждаш, аз имам вяра в тебе, Джо — обясни Милингтън сърдечно. — И съм готов да докажа моята преценка за тебе, затова именно ти предлагам тоя пост.

В тоя момент телефонът в хола позвъни и преди още Джо да има време да отговори нещо, Лаура влезе в стаята.

— Тебе викат, Стенли — каза тя.

Стенли се извини и отиде на телефона.

Настъпи мълчание. Джо чувстваше присъствието на Лаура, чувстваше присъствието й тъй, застанала на вратата до него, с поглед устремен в него. Буйна радост туптеше в жилите му; той се чувстваше силен, опиянен, зашеметен от сладостното съзнание, че живее. Джо вдигна очи и срещна нейния поглед. Обаче тя отбягна погледа му и каза кратко:

— Ще пием кафе в хола, преди да си отидете!