Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Stars Look Down, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Ясников, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Арчибалд Кронин. Звездите светят отгоре
ИК „Ребус“, София, 1996
История
- — Добавяне
Глава четиридесет и първа
Студена септемврийска утрин, пет часа сутринта. Още не беше се развиделило и вятърът, нахлуващ откъм мрака над морето, се носеше вихрено по небесния свод и караше звездите да блестят още по-силно. Тишината надвисваше над Терасите.
Един лъч светлина се появи на прозореца на Ана Брейс и изведнъж проби през тишината на мрака. Лъчът се задържа около десетина минути, после вратата се отвори; старата Ана се подаде навън и притаи дъх, щом леденият вятър я удари в лицето. Старата жена носеше шал, подковани обувки и цял куп фусти, подплатени със сива хартия за по-топло.
Една мъжка шапка нахлузена върху главата й прикриваше оределите й сиви коси. Парцал от червена фланела беше насукан надлъж около ушите й и шала. В ръка Ана носеше един дълъг прът.
Откак стария Том Колдър бе умрял от плеврит, Ана вече бе заела неговата длъжност в Терасите — да събужда сутрин работниците. И тя се радваше, че в тия тежки времена има възможност по тоя начин да си изкарва един допълнителен залък. Тя закрачи бавно по Инкерман със своите неуверени стъпки, по-скоро прилична на купчина дрипи, отколкото на човешко същество, и започна да почуква по прозорците със своя прът, за да разбуди работниците от първата смяна в мината.
Но пред №23 Ана не се спря да почука. „Никога няма нужда на №23 да се чука, никога“ — помисли си Ана и поклати глава одобрително. Старата жена подмина осветения прозорец, потрепери малко от студ и продължи по пътя; повдигаше своя прът от къща на къща, почукваше и повикваше, повикваше и почукваше, и се загуби надолу в здрача на Севастопол Род.
В къщата с №23, Марта, майката на Дейвид, шеташе пъргаво из осветената кухня. Огънят беше вече запален, нейното легло в ъгъла направено, котлето на огъня изпускаше пара, наденицата се пържеше в тигана. Старата жена чевръсто метна върху масата една синя покривка на квадратчета и приготви за един човек. Своите седемдесет години тя носеше леко, дори пъргаво. Върху лицето й се четеше несъкрушимо задоволство. Откак се бе върнала в своята собствена съща на улица Инкерман — нейната стара къща, нейният собствен дом — все същото това дълбоко задоволство гореше в нейните очи, смекчаваше дълбоката бръчка между веждите й, придаваше на лицето й един чудно весел вид.
Тя хвърли око из стаята и остана доволна — всичко е наред. Един поглед към часовника… пет и половина. Тя се запъти леко със своите плъстени чехли към стълбата за горната стая, изкачи се на третото стъпало и извика нагоре:
— Дейвид! Пет и половина, Дейвид!
Изправена тъй на стълбата, с едно ухо наклонено нагоре, старата Марта се заослушва и почака, докато го чу горе да се раздвижи — тежките му стъпки, плискането на вода от каната, кашлицата му на няколко пъти едно след друго.
Десетина минути по-късно Дейвид слезе долу, протегна за миг измръзналите си ръце към огъня, после седна на масата. Мъжът беше облечен в миньорски дрехи.
Марта незабавно му поднесе закуската — наденицата, своя домашен хляб и една кана горещ чай. Действителна нежност лъхаше от нейното лице, докато тя го наблюдаваше да се храни.
— Сложих малко канела в чая — забеляза тя. — Завчас ще ти пресече кашлицата.
— Благодаря ти, мамо.
— Знам, че помагаше много на баща ти. Той се кълнеше в моя чай с канела.
— Знам, мамо. — Дейвид не погледна веднага нагоре, но малко по-късно той вдигна глава ненадейно и я изненада. Изражението на нейното лице, съвсем не прикривано, беше удивително в своята преданост. Бързо, почти със смущение, той отвърна погледа си на другата страна. За пръв път, откакто се помнеше като човек, той бе съзрял в нейното лице открита любов към него. За да прикрие чувствата си, той се наведе над масата, продължи да закусва, да сърба горещия чай.
Разбира се, той знаеше причината за тая нова проява… защото най-сетне се бе върнал в мината. През време на всички негови години на учение, на учителстване, на службата му във Федерацията… да, дори и в парламента, тя бе затворила своето сърце за него. Но сега, когато той се принуди да се завърне в „Нептун“, тя виждаше в него своя истински син, тръгнал по стъпките на баща си, една действителност, най-сетне — истински мъж.
В мината той не беше се завърнал от желание да театралничи, а поради суровата и безпощадна нужда. Трябваше да си търси работа, и да я намери бързо. И изумително беше колко мъчно можа да го стори. Сега вече нямаше работа в бюрото на Федерацията. При неговото недовършено образование пътят към учителстването беше абсолютно затворен… беше се принудил да започне в мината и да застане в редицата безработни пред Артур, в неговата канцелария на помощник-управител, да го моли за работа там долу, в мината…
Злощастието не бе сполетяло само него… Неговото пропадане не беше единствено. Упадъкът на лейбъристите в изборите беше поставил мнозина неизбрани лейбъристки депутати в окаяно положение. Ралсън стана чиновник в една ливърпулска параходна агенция; Бонд стана фотограф в Лийдс; Дейвис, добрият стар Джек Дейвис свиреше на пиано в едно кино в Ронда. Каква разлика от положението на народните предатели! Той се усмихна злъчно, като му дойде на ум за Дъджън, Чалмърс, Бебингтън и останалите… как се припичат под лъчите на своята популярност и спокойно се подписват под една политика, същински нож в сърцето на лейбъристките убеждения и идеали.
Бебингтън, особено, се кипреше по всички вестници със статии и снимки, а предната седмица всички радиостанции предадоха една негова благородна реч, преизпълнена с безвкусици и благочестив жингоизъм[1]. И… Бебингтън беше превъзнасян като спасител на страната.
Дейвид изведнъж избута стола си назад и посегна за шалчето си, метнато на един стол пред огнището. С гръб към огъня, той нави шалчето около врата си, завърза тежките си обувки и тропна с тях няколко пъти удобно върху каменния под. Марта беше вече приготвила торбата му с обяда: всичко грижливо завито в пергаментова хартия, кутията пълна с чай и грижливо затворена. Тя се залови да търка една голяма червена ябълка в ръкава на дрехата си и я търка, търка, докато най-сетне я излъска. Когато сложи ябълката в торбата, майката на Дейвид се усмихна:
— Ти, като малък, Дейвид, душа даваше за ябълки. Дойде ми на ум, като бях вчера в магазина.
— Да, мамо. — Дейвид се усмихна на свой ред на майка си, трогнат и развеселен от нейната очевидна загриженост да му угоди. — Само че нямах това удоволствие твърде много тогава.
Тя се запъти да го изпрати и сама му отвори вратата, със своите собствени ръце. Тя винаги правеше това, и то беше най-големия признак за нейното уважение към него. Застанала с лице към мрака отвън, тя отговори на неговото прощално кимване с едно бавно движение с глава, после застана с една ръка на кръста и го проследи с очи, когато той закрачи по улицата. Чак когато се изгуби в мрака, тя се върна в своята топла кухня.
Дейвид закрачи покрай Терасите; стъпките му кънтяха и отекваха заедно с другите стъпки в ранния студен мразовит здрач. Неясни сенки се задвижиха заедно с него, другарски сенки, сенките на мъжете от здрача. Сподавени приветствия: „Здравей, Нед, Здравей, Том, Здравей, Дейви“. Но през повечето време — мълчание.
Откак се бе завърнал в „Нептун“, Дейвид чувстваше тоя момент дълбоко в душата си. Той беше пропаднал, може би, за да поведе другарите си в борбата, но поне сега крачеше редом с тях. Той не изневери нито на тях, нито на себе си. Тяхната съдба остана свързана с неговата, тяхното бъдеще — с неговото бъдеще. Тази мисъл му придаваше смелост. Може би един ден той отново ще стигне до парламента; може би един ден той ще помогне на тая армия на труда да намери своя път към новата свобода. Той инстинктивно надигна главата си.
Дейвид подмина дюкяна на Рамедж. Когато ще излезе довечера от „Нептун“, в края на смяната, кепенците ще бъдат спуснати, но вратата ще бъде отворена, а Рамедж ще стои на вратата и ще чака, за да посрещне с хилене унижението на Дейвид. Всеки един през изтеклите четири седмици, Рамедж бе чакал, изпълнен от злобно ликуване, да се наслади напълно на своята победа.
Дейвид наближи двора на мината. Той направи едно малко отклонение, за да отбегне няколкото коли с надпис върху тях „Мосън & Гаулън“. После продължи да крачи заедно с бавния поток мъже. Над тях в мрака изпъкнаха новите кули на шахтите, по високи от предишните, доминиращи над града, пристанището, морето.
Той прекоси двора на мината и заедно с другите се изкачи по стъпалата към кабинета на асансьора. Мълчание. Лостът изтрака. Ново мълчание. Звън на далечен звънец. Мъжете застанаха притиснати едни в други в тишината и здрача на зората. Над тях се издигаха кулите на мината, господстващи над града, пристанището и морето. Под тях, като гроб, лежеше скрита тъмнотата на земята.
Кабината се спусна, потъна внезапно бързо в скритата тъмнота. А звукът от нейното потъване се издигна от тъмнотата като мощна въздишка и се възвиси към най-далечните звезди.