Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stars Look Down, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Арчибалд Кронин. Звездите светят отгоре

ИК „Ребус“, София, 1996

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Когато Марта се събуди, беше още тъмно и ужасно студено. Леденият вятър откъм Северно море нахлуваше през пукнатините на къщата с две стаи, причинени от улягането на почвата. В далечината се дочуваше ревът на вълните. Всичко друго бе утихнало.

Жената полежа неподвижно в кухненското легло, встрани от Роберт; неговата кашлица и неспокойно мятане в леглото не я оставяха да се наспи спокойно. За минута тя се замисли сурово за новия ден и се опита да удави своето озлобление срещу мъжа си. После с едно усилие на волята тя стана да се облече.

Три месеца откакто стачката бе започнала. Изпълнена от отчаяние при тази мисъл, жената започна да стъква огъня. Разпалването беше мъчно. Имаше само влажни дърва, изхвърлени от морето, събрани предния ден от Сами. Имаше и малко пляка, от най-простите отпадъци; Хюги ги бе донесъл от мината. Най-сетне Марта успя да запали огъня. Тя излезе през задния вход, строши сърдито леда над водата в бъчвата, напълни котлето и се върна вкъщи, сложи го да ври.

Котлето бавно се сгорещяваше, но когато най-сетне завря, Марта си наля една чаша и клекна пред огъня, хвана чашата с две ръце и започна бавно да пие. Горещата вода я загря, разля топлина по жилите на вкочаненото й тяло. Не беше хубаво като чай; не, не, нищо подобно на чай; въпреки това бе хубаво и тя усети как се съживява.

Пламъците около суровите дърва осветиха един откъслек от стар вестник, останал от разпалването, захвърлен върху измазаното с пръст огнище.

Мистър Кер Харди запита в камарата на общините, понеже безработицата е все тъй голяма, дали правителството възнамерява да вземе нужните мерки, за да даде възможност на училищните власти да изхранват бедните деца. Отговорено бе, че правителството не възнамерява да натовари властите да хранят бедните деца.

Докато сърбаше горещата супа, жената зачете лениво. Лицето й, изпито като скелет, не издаде нищо, нито любопитство, нито омраза. Нищо. То си остана непроницаемо като смъртта.

Навън стана по-светло. Марта усука около врата си един чорап на Дейвид, сложи на глава един мъжки каскет, сега вече неин; сетне облече своето дрипаво палто. Тя не ходеше с шал. Никога не е ходила с шал. Тя е почтена жена, била е и ще си остане почтена въпреки всичко. Целият си живот… е била почтена.

Марта се сви срещу вятъра и излезе. Навън беше по-студено, страшно студено. Терасите бяха пусти, жив човек не се виждаше. Тя подмина Салютейшън, подмина и Мидълриг, подмина и опустелите стъпала на Института. На страничната му стена беше написано с тебешир Общо събрание в три часа. Чарли Гаулън, кантарджията, го е писал — оня, едрия пияница, разсипник.

Марта зави на ъгъла по Лам стрийт, прекоси улицата срещу дюкяна на Рамедж, слезе по тясната уличка Скът до кланицата. Когато наближи, лицето й светна — Хоб беше там.

— Нещо тази сутрин, Хоб? — Гласът й беше тих, тя застана мирно, зачака той да я забележи.

— Нямам нищо тука.

Тя го погледна.

— Нищо?

Той поклати глава.

— Сега нямам! Рамедж ни накара снощи да заколим в шест часа, и прибра всичко в дюкяна. Трябва да е дочул, че съм давал кокали. Щеше да ме пребие!

Марта се обърна бавно и закрачи назад, умърлушена.

Пред хлебарницата на Тисдейл бяха спрени един кон и кола — товариха хляб за разнасяне. Дан Тисдейл, синът на хлебаря, сновеше до колата и обратно, с голяма кошница в ръце пълна с пресни хлябове. Когато жената се изравни с дюкяна, той я видя; видя и мъката, изписана по нейното лице. Дан пребледня; ужас премрежи очите му. Без да мисли, той измъкна един хляб и го пъхна в ръцете на жената.

Тя не каза нищо, нито дума; само очите й се замъглиха от признателност; нещо по-близко от това до сълзи тя не можеше вече да изпитва. С премрежени очи тя продължи по Каупен стрийт, по Севастопол Роу и си влезе вкъщи.

Мъжете бяха станали и се бяха облекли, и четиримата — Роберт и тримата й синове, насъбрани около огъня. Но както обикновено, нейните очи се спряха най-напред на Сами, едва деветнадесетгодишен младеж, вече дърводелец в „Нептун“, най-големият син на Марта, неин любимец.

— Ей, гледай — кимна Сам на Дейвид. — Гледай къде е ходила нашата майка и какво е направила. Ходила, правила — струвала, изкопчила един хляб за тебе.

В ъгъла Дейви се усмихна смирено; слабо, мълчаливо, бледо момче с дълго, сериозно и упорито лице. Плешките му изпъкнаха, когато то се наведе над огъня. Големите му черни очи обикновено гледаха изучаващо, но погледът им сега беше по-малко изпитателен. Той беше четиринадесетгодишен, коняр в „Нептун“, секция „Парадайс“, работеше по девет часа на ден под земята без излизане, сега стачник и доста заядлив.

Марта го изгледа със свити вежди.

— Имате късмет — каза тя и започна да реже хляба.

Всички я гледаха захласнати; даже и Хюги спря за един миг своята работа и погледна към майка си; Хюги тъкмо кърпеше старите си футболни обувки, а пък много трудно беше да се откъсне неговия ум от футбола. Той беше луд по футбола, център-нападател, макар едва седемнадесетгодишен, представи си — в градския тим на Слискейл, когато не работи в секция „Парадайс“ на „Нептун“.

Роберт взе един резен, погледна го, погледна и към Марта.

— Откъде е тоя хляб, от пазачите ли? Ако е от тях, не искам.

Тя го изгледа.

Мъжът каза глухо:

— Питам те, от пазачите ли е този хляб?

Тя продължаваше да го гледа и си мислеше за неговата лудост да хвърля спестените им пари в стачката. Жената каза: Не.

 

 

Десет часа. Дейвид взе шапката си, измъкна се от къщи и закрачи по неравния, хлътнал паваж, докато стигна №19 — къщата на Джо. Над вратата с №19 се виждаше един разкривен надпис. Агент на велосипеди. Предприятие. Стаи под наем. Дейвид влезе.

Джо и баща му, Чарли Гаулън, тъкмо закусваха. Един порцеланов съд бе сложен на дървената маса, със студена фруктова торта; до него се мъдреше голям кафяв чайник, една отворена кутия с кондензирано мляко и един начупен хляб.

— Здравей, момчето ми, как си тая сутрин? — каза Чарли Гаулън, по нощница, натикана в панталоните му с презрамки, увиснали хлабаво върху пълния му корем, по чехли на бос крак; той налапа един голям къс студено месо, размаха ножа с големия си червен юмрук и кимна весело на Дейвид.

Чарли винаги беше весел; никога не го бяха виждали намръщен; да, веселяк си беше Биг Чарли Гаулън, кантарджия при „Нептун“. С всички работници беше приятел. Винаги готов да помогне, като почнеш от домакинска работа, понеже жена му бе умряла преди три години, та чак до ходене скришом на лов за зайци или риба.

Дейвид седна и загледа как Джо и Чарли ядат.

— Искаш ли да поразровиш малко из паницата, Дейвид?

Младежът поклати глава. Нещо в него го накара да откаже. Той се усмихна.

— Аз закусих вече.

— Е, добре. Щом си хапнал. — Малките очички на Чарли се усмихнаха лукаво в голямото му червено лице и той довърши каквото имаше в паницата. — Какво казва баща ти сега, като ще изгубим, както изглежда?

— Не знам.

Чарли облиза ножа и въздъхна самодоволно.

— Само неприятности и нищо друго. Аз не исках. Хедън не искаше. Никой от нас не искаше. Аз още отначало казах, че полза няма да има.

Дейвид изгледа Чарли. Чарли беше кантарджия при мината, приятел на Хедън, агент на синдиката от Тайнкасъл. Дейвид каза замислено:

— Много вода има в Скъпър Флятс.

— Вода ли? — Чарли се усмихна с широка всезнайна усмивка. Неговата работа беше такава, че никога не ставаше нужда да влиза в шахтите, а си проверяваше бъчвите горе на земята. Затова му изнасяше да се прави на всезнаещ. — „Парадайс“ винаги си е бил влажна дупка. Вода отдавна има там. Скъпър Флятс не е по-лош от него. Баща ти не се плаши от малко вода, нали?

Джо и Дейвид излязоха.

— Добре му е на него, че не е принуден да слиза в „Парадайс“! — забеляза Джо, щом вратата се хлопна. — Дъртак такъв, пада му се да постои малко в някоя влажна дупка като мене.

— Не е само до влагата, Джо — настоя Дейвид. — Ти знаеш какво каза баща ми.

— Знам, знам. Баща ти си въобразява много работи за Скъпър Флятс. Той смята, че всичко знае!

Дейвид отвърна разпалено:

— Баща ми много нещо знае, да ти кажа аз на тебе. Той тая работа не я започна на шега.

Джо каза:

— Не! Но много от момчетата я започнаха на шега. Беше им омръзнало да работят във водата и сметнаха, че може ей тъй, на игра, да спрат работа. Пък сега дават мило за драго да започнат пак, та ако ще чак до горе да са пълни с вода шахтите във Флятс.

— Е, нека да почват!

Джо отвърна кисело:

— Ще почнат, чакай да видиш събранието в три часа. Във всеки случай, омръзна ми вече. При първа възможност ще си пъхна човката. Не мога да кисна в къщи цял живот. Искам да набарам малко пари, да видя и аз нещо от живота.

Двамата приятели продължиха да крачат, без да говорят. Тялото на Джо се клатеше равномерно; той вървеше леко изпъчен, пристъпваше като на пружини, с ръце пъхнати в джобовете. Беше добре развит в тяло, две години по-възрастен от Дейвид, с широки рамене и прав като свещ гръбнак, с гъсти къдрави черни коси и малки живи кестеняви очи — Джо беше извънредно красив и го съзнаваше. Неговият поглед беше самонадеян, шапката му кривната настрани надменно, предизвикателно.

Скоро двамата се изкачиха на вълнолома и стигнаха до пристанището. Там няколко младежи от Терасите ровеха из тихата мръсна вода за въглища. Със стари кофи с надупчено дъно, прикрепени за дълъг прът, те търсеха по дъното буци въглища, паднали от мауните при товаренето по-рано, когато мината още работеше. Лишени от своите въглища, отпускани от мината на всеки две седмици, те сега се ровеха в тинята за гориво, на което иначе никой не обръщаше внимание.

Джо ги изгледа с прикрито презрение.

— Как си, Джо, момчето ми? — викна Нет Софтли жаловито, простичък човек, колар в „Парадайс“. Дългият му нос беше зачервен; дребното му превито тяло трепереше от студ. Той се усмихна смутено: — Имаш ли една цигара, Джо? Умирам да си дръпна веднъж-дваж.

— Да ме убие господ, Нет… — съчувствието в гласа на Джо беше мигновено, великолепно, — ако не ми е тая последната!

Той измъкна един фас иззад ухото си, погледна го тъжно и го запали с най-миловидно съжаление. Но щом Нет обърна гръб, Джо се захили. Разбира се, че Джо си имаше цяла кутия цигари в джоба, но на Нет не му е работа да го знае! За нищо на света! Все още ухилен Джо се обърна към Дейвид, когато изведнъж един вик го накара да се обърне.

Беше извикал Нет; силен, жаловит вик. Той си бе напълнил торбата почти до горе, след като бе работил три часа на тоя студен хаплив вятър, и бе понечил да вдигне торбата на рамо, да си върви у дома. Но Джек Уикс го изпревари. Джек, едър седемнадесетгодишен грубиян, бе чакал търпеливо да обсеби въглищата на Нет. Той вдигна торбата, изгледа всички наоколо предизвикателно и спокойно закрачи по кея.

Буря от смях се надигна от тълпата младежи. Смехът на Джо беше най-силен, обаче Дейвид не се засмя. Лицето му пребледня.

— Уикс няма право на тези въглища — измърмори той. — Въглищата са на Софтли. Софтли се е трепал да ги вади.

Дейвид сви юмруци и застана право пред Уикс. Джек изведнъж се спря.

— Е — каза той, — ти какво искаш?

— Въглищата са на Нет — процеди Дейвид през зъби. — Ти нямаш право да ги вземаш. Не е честно. Не е право.

— Я го гледай ти него! — каза Джек сухо. — Кой ще ми забрани да ги взема.

— Аз!

Смехът прекъсна. Джек внимателно сне торбата.

— Ти ли ще ми забраниш?

Дейвид кимна троснато с глава.

Уикс подаде напред двата си юмрука, един върху друг.

— Удряй тогава по топките — извика той предизвикателно. Това беше обичайната подкана за бой.

Дейвид хвърли поглед към валчестото, пъпчиво лице на Уикс и към големия кичур руси коси над челото му. Сетне, бърз като светкавица, той удари с лява ръка юмруците на Джек надолу и стовари десния си юмрук в носа на Джек.

Ударът беше великолепен. Носът на Джек видимо се сплеска и от него шурна кръв. Тълпата изрева, радостни тръпки запъплиха по гърба на Дейвид.

Джек отстъпи крачка назад, разтърси глава като булдог, сетне се втурна бясно напред и размаха дългите си като кобилици ръце.

Юмрукът на Джек попадна право в сляпото око на Дейвид. Изведнъж всичко пред очите му потъна тайнствено в мъгла; зави му се свят, стори му се за миг като че ли се спуща в шахтата, тъй бързо се спусна мракът над него, тъй силно в ушите му започна да шуми. После Дейвид изгуби съзнание.

* * *

Един и половина; обядът е на привършване. Седнал на стола, изпъчен, с голи колене под бялата покривка на масата, Артур продължаваше да следи баща си с поглед изпълнен с обич и загриженост. Както винаги при големи душевни вълнения, той бе изгубил всяка охота за ядене… От самата мисъл за ядене му ставаше лошо.

Той знаеше, че работниците имат събрание днес… Работниците на баща му: те трябваше да си работят честно и предано в мината на баща му. Той знаеше, че зависи от събранието дали работниците ще се върнат на работа, или тая ужасна стачка ще продължи. Неспокойни тръпки го побиха при тая мисъл, очите му горяха от обич по баща му.

Освен това Артур очакваше баща му да го вземе със себе си до Тайнкасъл; беше чакал от десет часа, когато чу заповедта до Бартли да приготви малката кола. Баща му сега бе решил да отиде в Тайнкасъл сам, без да вземе Артур със себе си. На момчето му стана много мъчно при тая мисъл.

На масата бяха водили откъслечен спокоен разговор, поддържан главно от баща му. Ричард Барас беше спокоен човек. От всяка негова постъпка лъхаше непоколебимо самообладание. Той седеше на масата с желязно спокойствие, като че ли стачката от три месеца насам в неговата каменовъглена мина „Нептун“ е някаква незначителна дреболия.

Бащата седеше на стола изпъчен — за това именно и Артур седеше изпъчен — и ядеше сирене, целина от собствената си градина, бисквити. Храната му беше скромна, целият обяд беше скромен. Барас обичаше само скромни гозби. Той ненавиждаше разкоша и разточителството на трапезата и не ги позволяваше. Не беше едър, но имаше добре развит гръден кош, дебели ръце и големи длани. От него лъхаше жизнена мощ. Лицето му бе румено, вратът му — тъй къс и дебел, че главата му изглеждаше като забита в гръдния кош. Тъмносивите му коси бяха ниско подстригани; скулите на лицето му бяха изпъкнали, очите необикновено проницателни и красиви. Общият му вид беше на северняк — не груб, но снажен, набит в тяло човек.

Ричард Барас беше човек с твърди убеждения, твърд във вярата си евангелист, либерал, убеден сабатерианец; всяка вечер той събираше цялото си семейство на молитва и не се боеше да си признае, че на младини е писал химни. В живота на Барас нямаше нищо, от което да се срамува. Седнал тъй с гръб към жълтия фон на големия американски орган — от обич към Хендел, той беше инсталирал тоя орган в трапезарията с цената на големи разходи — Ричард излъчваше своята собствена душевна целокупност. Артур често чувстваше това обаяние на баща си. Той обичаше своя баща. За Артур неговият баща беше съвършен като бог.

— Ще се върнеш ли за чай, Ричард? — запита почтително леля Кари.

— Да! В пет часа. — Гласът прозвуча отсечено, самоуверено.

— Добре, Ричард.

Леля Кари кимна. Тя винаги проявяваше една радостна готовност да бъде покорна към Ричард; във всеки случай, нейната глава беше вечно преклонена. Леля Каролина Уондлес съзнаваше своето положение. Тя никога не се гордееше даже и с обстоятелството, че е балдъза на Ричард Барас. Леля Кари гледаше децата, преподаваше им преди обяд в училище, седеше край тях, когато биваха болни, слугуваше неотлъчно на болната им майка, нейната сестра Хариета, правеше сладкиши, грижеше се за цветята, кърпеше чорапите, плетеше фланели, сменяше замърсените постелки на леглата; вършеше всичко това с нежно покорство.

Барас хвърли поглед на трапезата. Никой вече не ядеше.

— Искаш ли една бисквита, Артур? — запита бащата енергично, с ръка върху сребърния похлупак на стъкления съд.

— Не, благодаря, татко. — Артур преглътна развълнувано.

Ричард си напълни чашата вода, задържа я един миг неподвижно в ръка. Водата изглеждаше по-бистра и по-студена, защото той я държеше. Бащата изпи водата бавно.

Мълчание. Ричард стана и излезе от стаята.

Артур почти се разплака. Защо не го взима баща му със себе си в Тайнкасъл, особено днес, когато тъй много иска да бъде с него?

С наболяла душа той се побави из стаята, с известна надеждица в сърцето, въпреки очевидната безнадеждност. Хилда се бе изкачила направо горе, в своята стая, с една книга в ръка. Но това нямаше значение. Между него и Хилда никога не е имало голяма обич. Тя е твърде рязка, сурова, безразсъдно раздразнителна; сякаш вечно води борба със самата себе си, с нещо невидимо. Макар едва седемнадесетгодишна още, преди три месеца тъкмо преди избухването на стачката, тя започна да си прави косите на сложни прически, като голяма дама. Това я отдалечи още повече от нейния брат. Артур чувстваше, че Хилда е необичлива. Не беше и красива. Беше груба.

Най-после баща му слезе с плоска, черна кожена чанта под мишница, той не обърна никакво внимание на Артур, а направо се качи в спряната пред къщи кола и замина.

Артур се почувства унизен, сломен, смазан. Не му беше толкова мъчно, че няма да отиде в Тайнкасъл. Най-много го разстрои това пренебрежение. То го смаза, измъчи го, уби го… това нещастно пренебрежение към него от страна на собствения му баща.

Може би той самият не заслужава никакво внимание, може това да е същинската причини. Той е тъй дребен за възрастта си, не е и твърде силен… няколко пъти бе чувал леля Кари да казва: Артур е нежен! Макар Хилда да бе ходила на училище в Харогейт, той, Артур, не ходеше на училище. Освен това имаше тъй малко приятели; забележително беше колко малко хора идваха в техния дом. Той чувстваше болезнено, че е срамежлив, стеснителен, самотен. Тъй като беше рус, много лесно се изчервяваше и това често го караше да потъва в земята от срам.

Артур копнееше от все сърце за времето, когато щеше да започне да работи заедно с баща си в „Нептун“. На шестнадесет години той ще започне да практикува, сетне ще мине няколко класа, ще вземе дипломата си и най-после — великия ден, когато ще стане съдружник на баща си! Ах, тоя ден, заслужава да се живее за него!

Артур започна да разглежда разсеяно картините по стените на залата — тия картини, ценени тъй високо от неговия баща. Всяка година баща му купуваше по една картина, някога по две, чрез Винсент, крупния търговец на художествени произведения в Тайнкасъл, и изразходва за тях — тъй му се струваше на Артур, неговите уши поглъщаха и най-малките подробности от разговорите на неговия баща — баснословни суми.

Да, картините действително бяха прелестни; големи платна, с великолепни багри. Стоун, Орчардсън, Лейтън, Холман, Хънт, о, особено Холман Хънт, Артур знаеше имената на художниците. Той знаеше, че тия художници — тъй казва баща му — ще бъдат един ден старите майстори на бъдещето. Най-вече една от картините — „Влюбените в градината“ — го омайваше със своята хубост; тъй възхитителна беше тя, че Артур просто изпитваше болка всеки път, когато я съзерцаваше, подобно на копнеж, загнезден дълбоко под стомаха му.

Артур изведнъж почувства нова болка в душата си — болка на безпокойство и отчаяние. Сломен от нуждата за утеха, той стисна силно очи. С оня жар, който често пъти го обземаше, той се замоли: Мили Боже, направи тъй, че стачката днес да се прекрати; направи тъй, че всички хора да се върнат при баща ми; дай им да видят своята грешка. Мили Боже, ти знаеш колко добър е моят баща. Аз го обичам, и тебе обичам, мили Боже. Направи тъй, че хората да постъпват справедливо, както той постъпва, и не ги оставяй вече да правят стачки. И помогни ми, да, помогни ми по-скоро да заработя заедно с баща си в „Нептун“, по-скоро заради Исуса Христа, амин!

Ричард Барас се завърна в пет часа и завари да го чакат вкъщи Армстронг и Хъдспет. Той се завърна със своята хладнокръвна, неприбързана точност, леко намръщен, и донесе със себе си вкъщи строгия пулс на своята личност; той завари двамата мъже седнали на два стола в залата, един до друг, загледани мълчаливо в пода.

Когато съзря тия двама мъже, Ричард не промени изражението на лицето си. Само едно пламъче прониза за миг студената тежест на неговата непоколебимост, светна в неговите очи и пак изгасна.

Армстронг и Хъдспет станаха. Кротко мълчание.

— Е? — запита Ричард.

Армстронг кимна развълнувано.

— Свършено е, слава богу!

Ричард посрещна новината без видим знак на вълнение, сякаш слабото прегракване в гласа на Армстронг му бе неприятно. Той остана прав, затворен в себе си, чужд на околния свят. Най-после той се раздвижи, замахна с ръка и тръгна към трапезарията. Там се спря пред бюфета, наля уиски в две чаши, натисна звънеца и поръча да донесат за него чай. Чаят веднага пристигна.

Тримата мъже изпиха чашите си прави — Хъдспет изпи своето уиски наведнъж, на една голяма глътка; Армстронг изпи своето с доста много сода, на няколко бързи нервни глътки.

— За бога, не съжалявам, че се свърши, мистър Барас, цялата тая глупава история — каза Армстронг.

Барас не обърна внимание на думите му. Той каза:

— Как се свърши?

— Имаха събрание в Института, Фенуик стана да говори, но не искаха да го слушат. След него стана Чарли Гаулън, кантарджията; той стана и каза, че не остава нищо друго, освен да подновят работата. Тогава се нахвърли Хедън върху тях. Дойде нарочно за това от Тайнкасъл. Каза им, че са нямали право да започват без подкрепата на Съюза. Каза, че федерацията е против цялата работа. Нарече ги тълпа побъркани глупаци; само че пред вас, мистър Барас, не мога да кажа, той употреби друга една дума, защото се опитали да вършат работа на своя глава. Сетне гласуваха. Точно осемстотин гласа за подновяване, седем против.

Настъпи мълчание.

— И сетне какво стана? — каза Барас.

— Дойдоха в канцеларията, цяла тълпа — Хедън, Гаулън, Огъл, Хау и Дининг… много кротки бяха станали, мога да ви уверя. Питаха за вас. Казах им, че не искате да се срещате с никого от тях, докато не подновят работа. С две думи, свършено е със стачката, искат да започнат работа в предната шахта утре сутринта. Аз им казах, че ще говоря с вас и ще им съобщя вашия отговор в шест часа.

Щом изпи чая си, Ричард каза:

— Значи тъй, искат да започнат, както виждам.

Ричард имаше вид, че смята положението за интересно и че го обмисля без вълнение. Преди три месеца бе сключил договор с Пярсънс за коксови въглища. С този договор в джоба си започна работа, проби тунели в Скъпър Флятс, в сектора „Парадайс“, започна да вади въглища за кокс от Дайк — единствените въглища за кокс в „Нептун“.

Тогава неговите работници напуснаха работа, без да го слушат, без да слушат и своя съюз. Договорът го няма вече в неговия джоб, отдавна е хвърлен в огъня. Той изгуби договора. Изгуби 20 000 лири.

Беглата усмивка по неговите устни, интересно нещо, сякаш издън душата му излизаше!

Армстронг каза:

— Да сложа ли съобщенията на дъската, мистър Барас?

— Да — каза той хладно. — Нека започнат утре.

Армстронг въздъхна с облекчение. Обаче Хъдспет остана на място, само продължи да върти каскета си в ръце.

— Какво ще стане с Фенуик? — запита той. — Ще бъде ли приет и той?

Барас каза:

— И Фенуик може да се върне.

— Ами другата помпа? — продължи Хъдспет с усилие. Той беше едър мъж, с тъпо лице, с голяма горна устна и грубо жълто лице.

— Коя друга помпа? — запита Ричард.

— Помпата, за която говорихме преди три месеца, когато момчетата напуснаха. С нея може много вода да се извади от Скъпър Флятс.

Студен като лед, Ричард каза:

— Имате голяма грешка, ако смятате, че аз ще почна работа в Скъпър Флятс. Тия въглища за кокс ще чакат за друг договор.

— Както кажете, сър. — Жълтото лице на Хъдспет се изчерви силно.

— Тогава, значи, разбрано — каза Барас със своя ясен, внушителен глас. — Можете да им кажете, радвам се за тях, че се връщат на работа. Тия излишни мъки и лишения в града бяха отвратителни.