Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (10)

Глава десета

Месеците минаваха бързо, лятото се превърна в зима, и споменът на Дейвид за неговата среща с Барас стана по-малко болезнена. Все пак, когато си спомнеше за нея, той често пъти трепваше. Бе постъпили като глупак, като дързък глупак. Работата в Скъпър Флятс още продължава, договорът ще бъде изпълнен към Нова година. Неговите посещения в дома на Барас бяха престанали. Артур бе взел дипломата си с отличие.

Сега Дейвид се бе отдал с ярост на своята собствена работа. Неговият окончателен изпит за дипломирането му се падаше на 14 декември, и той бе решил да се яви, да го вземе, ако ще да му струва главата. Вечното отлагане му бе омръзнало, той си затвори ушите за ласкателствата на Джени, изкара докрай лекциите си по кореспондентския курс и прекарваше всяка втора неделя при Кармикаел в Уолингтън. Той чувстваше, че всичко ще мине добре; въпросът беше сега само да бъде сигурен в успеха си.

Джени се превърна в нещастна, занемарена съпруга — Джени винаги ставаше дребнава, когато искаше ласки; тя вехнеше просто от скука. Оплакваше се, че никой не й идвал на гости, нямала никакви познати; търсеше да си намери приятелки.

Една вечер обаче, на 1 декември, когато Дейвид се върна от училище, Джени го посрещна със старото си веселие.

— Познай кой е в Слискейл? — запита тя ухилена до ушите. — Дейвид, никога не можеш позна, никога… Джо!

— Джо ли!? — повтори Дейвид. — Джо Гаулън?

— Да, да! — Джени кимна весело. — И да ти кажа, не изглежда да е добре. Когато го срещнах на Чърч стрийт, щях да падна на място от изненада. Разбира се, аз нямаше да му се обадя, за нищо на света… не бях много доволна от Джо Гаулън последния път, когато го видях, обаче той дойде при мен и ме заговори тъй любезно, както никога. Много по-вежлив е станал.

Джо дойде към седем часа. Беше облечен в светлокафявия си костюм, със златната верижка на часовника си; държанието му се отличаваше със сърдечна простота. Не беше нахален, нито вдигаше шум, нито се хвалеше… нищо, от което Дейвид би могъл да се плаши. Джо каза, че бил принуден да се завърне у дома, макар че никога не бе помислил за своя дом; Джо беше доста отчаян. Всъщност, той все още беше без работа.

Той обмисляше да се върне при Милингтън. Нали Стенли Милингтън сам му бе обещал работа, ако се върне? Да, той ще отиде при Милингтън, но засега още не.

Към Джени Джо се държеше много смирено, като виновен. Той хвалеше нейните порцеланови прибори, кърпите за хранене, роклята й, храната. Макар да бе запознат с по-богати ястия, отколкото студено месо и грах, изяде неочаквано много. Той остана силно изненадан, да, силно изненадан от големия напредък в социалното положение на Джени.

— Бога ми — повтаряше той едно след друго, — да си кажа право, нахраних се много по-добре, отколкото в Скотсууд Род. — Обноските му бяха твърде изтънчени. Той бе престанал да гони из чинията отделни грахови зърна и помогна на „дамите“. Беше по-красив от по-рано, тонът на гласа му издаваше благоговение към Джени.

Джени се чувстваше щастлива. Споменът за по-ранната постъпка на нейния „другар“ постепенно се заличи в нейната душа; тя се развесели, започна да се държи към него снизходително, стана приказлива като светска дама.

— Много се радвам, че пак се видяхме — каза Дейвид, когато Джо най-сетне стана да си върви.

— Колко много се зарадвах и аз като те видях, приятелю — каза Джо. — Вярвай ми, никога не съм се радвал толкова много в живота си. Ще остана тук една-две седмици; вярвам, пак ще се видим. Ела да се поразходим малко. Ела, ела, рано е още. О, дойде ми на ум. — Джо се спря и започна да си играе с верижката на часовника си — едно пристойно развлечение, според него. — Щях да забравя, Дейвид, днес дадох на стария всичките си пари, дадох му една пачка, цяла пачка. Всичко каквото имах. Натисна ме голяма щедрост, като го видях отново. Можеш ли да ми дадеш на заем едно-две парчета, докато ми изпратят от банката? Само две-три лири?

— Две-три лири… Джо? — Дейвид загледа Джо слисано.

— О, недей тогава. — Усмивката на Джо изчезна. По лицето му се изписа чувство на обида, на оскърбено приятелство и достойнство. — Остави, щом не искаш… за мене не е много важно… ще намеря лесно от някого другиго…

— О, Джо… — Оскърбеният вид на Джо преряза Дейвид като с нож. Той се почувства дребнав, отвратителен.

Дейвид имаше десетина лири, скътани в едно чекмедже в спалнята; пари спестени за разноски за последния му изпит; беше ги пестил дълго време, с големи усилия. Той каза изведнъж:

— Разбира се, ще ти дам, Джо. Чакай малко… — Той се затича горе, извади три лири от чекмеджето, върна се и ги подаде на Джо.

— Благодаря ти, Дейвид. — Вярата на Джо в човечеството снизходително се възвърна. Лицето му светна от радост. — Аз си знаех, че като стар приятел ще ми услужиш. Само до края на седмицата, да знаеш.

Навън, на улицата, Джо накриви леко шапката си. Когато каза лека нощ на Дейвид, гласът му прозвуча като благословия.

Обикновено Дейвид не излизаше от училище по-рано от четири часа. Но два дни по-късно главният учител дойде да поеме неговия клас, затова Дейвид можа да отърве един час по-рано.

И тъй, Дейвид се върна у дома в три и половина, вместо в четири и четвърт. Когато минаваше по полянката при Дюните, той срещна Джо Гаулън тъкмо на излизане от неговата къща.

Дейвид се спря. Закова се на място. Той не бе виждал Джо откогато му бе дал пари на заем. Стори му се много чудно Джо да се измъква от неговата къща, като че ли от своя къща излезе той. Обзе го силно смущение, още повече че и Джо се смути твърде много.

— Мислих си, че съм забравил бастуна си у вас оная вечер — обясни Джо и гледаше навсякъде другаде, но не и към Дейвид.

— Ти не дойде с бастун, Джо.

Джо се засмя и загледа нагоре-надолу по поляната.

— С бастун бях… винаги нося бастун, но може да съм го забравил на друго място.

— Да, така трябва да е. — Джо кимна с глава, усмихна се, забърза… забърза да се махне.

Дейвид продължи по пътеката и си влезе вкъщи замислен.

— Джени — каза той, — какво търсеше Джо тука?

— Джо ли? — Тя го погледна бързо, сетне се изчерви силно.

— Току-що го срещнах… излизаше от тази къща.

Тя се закова на място всред стаята, слисана от изненада, но скоро се окопити.

— Какво да направя аз като си го срещнал. Да не съм му пазачка. Дойде само да надникне, само за една минутка. Защо ме гледаш тъй?

— Нищо — отговори той и се обърна на другата страна. Защо Джени не му каза за бастуна?

— Какво нищо? — настоя тя сърдито.

Дейвид се загледа през прозореца навън. Защо е дошъл Джо по това време, когато знае, че той ще бъде на училище? Защо, за бога? Изведнъж едно обяснение му мина през ум — Джо е дошъл, когато знае, че няма да го намери вкъщи, Джо се смути като го видя; Джо бързаше да се махне; Дейвид всичко си припомни. Джо беше взел от него три лири на заем и още не може да му ги върне, затова се стеснява и го отбягва!

Лицето му се проясни, той се обърна към Джени.

— Джо дойде за бастуна си… Нали?

— Да! — извика Джени почти истерично и се хвърли направо в ръцете му. — Да, разбира се. Ти за какво си помисли, че е дошъл?

Успокоена, Джени вдигна към него своите сини, игриви очи и го целуна. Тя беше мила към него през цялата вечер, страшно мила. На следната сутрин тя даже стана преди него, макар да беше събота, за да му поднесе сутрешния чай. Когато го изпращаше следобед — Дейвид отиваше с велосипеда си да работи тоя ден с Кармикаел — тя се вкопчи в него и не искаше да го пусне.

Все пак тя го пусна след една последна гореща прегръдка, както тя сама я нарече. После Джени се върна вкъщи, затананика си весело, доволна, че Дейвид я обича; доволна от себе си; доволна от хубавото си свободно време до вечерта.

Разбира се, тя няма да пусне Джо за вечеря тая вечер; тя няма даже и да помисли за такова нещо… нахалник такъв, как може и през ум да му минава такова нещо. Той й каза да дойде само да си поговорят за хубавите им минали години… Може ли някой да повярва в това? Тя не пожела да тревожи Дейвид за това нахалство на Джо… една възпитана дама не говори за такива неща на мъжа си.

Тоя следобед Джени си направи една приятна разходка из града. При магазина на Мърчисън тя се спря, размисли и реши, че ще бъде много добре да има вкъщи едно твърде полезно нещо. Тя, следователно, влезе в магазина и най-елегантно поръча да изпратят една бутилка вино порто тоя следобед вкъщи… Но непременно, мистър Мърчисън!

В седем часа Джо позвъни на вратата. Джени отиде да отвори.

— О, пак идваш — извика тя изумена. — След всичко, което ти казах!…

— О, недей така, Джени… Дженичка — каза Джо умолително. — Недей да бъдеш жестока.

— Как може да си помислиш такова нещо! — каза Джени. — Реших да не те пускам вкъщи.

Все пак тя го пусна. И не го пусна да си отиде, освен когато бе станало много, много късно. Лицето й беше зачервено, косите й разрошени, очите й мътни. Бутилката с вино порто беше изпразнена.