Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (35)

Глава тридесет и пета

През следващите няколко дни Ричард Барас лежа в леглото твърде отпаднал. Хилда беше настояла твърдо да не става от леглото. Той сега беше толкова слаб, тъй неуверен при ходене, щото Хилда, преди да си замине за Лондон, настоя той най-малкото да не излиза от спалнята навън. Ричард се изплаши. Престори се, че ще се държи както му поръчват; стана послушен и мирен, изпълняваше всичко, каквото му кажеше леля Кари.

Всичките му мисли бяха насочени сега към неговата велика идея да възстанови своята мина „Нептун“. Целият следобед в петък той беше тъй възбуден от своята идея, че просто не можеше на едно място да се сдържа. Както си стоеше в стаята, сякаш чук някакъв чукаше в главата му, а кожата на главата му беше изопната като кожата на барабан.

После той заспа и когато се събуди, видя Артур пред себе си в стаята.

— Добре ли си, татко? — запита Артур и когато погледна баща си, тъга се изписа на напрегнатото му лице. Артур не можеше да гледа тоя нещастен, сломен, глупав старец, нито да чувства неговите хитри, кървясали очи да се насочват върху него, без да го обземе тъга. Той каза: — Исках да дойда при тебе, татко, да поприказвам малко с тебе. Можеш ли да разбираш какво ти казвам?

Може ли да разбира!… Това нахалство накара кръвта на Ричард да нахлуе в главата му. Той изведнъж се сви.

— Сега не. Друг път.

— Прави ми впечатление, татко — настоя Артур благо, в желанието си да предотврати разрива, — че няма да бъде зле да продадем тая къща, да купим някоя друга, по-малка. Ти виждаш…

— Сега не — прекъсна го Ричард. — Утре може би. Сега не искам да слушам. Друг път. Просто не искам да слушам. Сега не. — Той се облегна в своя стол със затворени очи и не пожела да слуша, докато най-сетне Артур се принуди да се откаже и излезе от стаята. Ричард нямаше намерение засега да говори с Артур. Не, разбира се! Той ще диктува своите условия на Артур по-късно, когато възстановяването на „Нептун“ бъде завършено.

В тоя момент той отвори изведнъж очите си и се сепна, неговият мътен, но трескав поглед се впи в белия таван. Какво беше? Ах, да, спомни си. Мътното изражение изчезна от лицето му, тъпите му очи се навлажниха и светнаха. Как не му дойде по-рано на ума, как, защо? В мината, разбира се, в неговата мина „Нептун“! Великолепна е тая негова страшна, но бляскава идея! Той трябва да им се наложи като отиде лично в „Нептун“.

Целият разтреперан от вълнение и възбуда, Ричард стана и слезе долу.

Дотук всичко добре. Няма никой тъдява; всички са заети, загрижени, отчаяни. Той се промъкна във вестибюла, взе набързо цилиндъра си и го натисна върху главата си. Косата му не беше подстригвана от дълго време и остана да стърчи изпод цилиндъра разрошена, но Ричард не искаше и да знае. Това не го интересуваше сега. Той се измъкна на пръсти през входната врата и залитна върху стъпалата отпред.

Цялата работа беше едно страшно начинание, но Ричард и за това не искаше да знае. Той измина стъпалата и площадката с едно бързо втурване и, макар да залитна на няколко пъти, най-сетне се намери долу на тротоара, насетне… свободен! Вярно е, залиташе и насмалко да падне, но и залитането няма никакво значение, щом като той тъй скоро ще се отърве и от залитането и от биенето на чукове в главата му, от нервните тръпки, от всичко… от цялото това ужасно съзаклятие срещу него.

Ричард беше толкова хитър, че реши да не отиде по обикновения път до „Нептун“… тоя път сигурно е под наблюдение и ще го спрат. Не, не! Той знае какво да прави. Той реши да тръгне по околния път, зад гората и през нивите, през Снук… и право в „Нептун“, откъм задния двор. Той се захили от радост на тоя свой бляскав контра удар. Чудесно, чудесно!

Само че напоследък бе валяло много, та тоя път беше кален и хлъзгав. Проливният дъжд беше оставил големи локви из дирите на колелата, пък Ричард не можеше да вдига краката си. Той скоро цял се оплеска с вода и кал, като залиташе и спираше, докато най-сетне стигна до прелеза на горния край на Слюс Дийн.

Пред прелеза Ричард се спря. Прелезът представляваше за него непреодолимо препятствие. Ричард видя, че ще трябва да се покатери през прелеза, обаче… не можеше да издигне крака си повече от една педя, пък прелезът беше висок три педи. Ричард не можа да се прехвърли през прелеза, и сълзи затрептяха на мътните му старчески очи.

Сълзи на ярост, да, на страшна ярост. Той не е победен, не! Прелезът е само част от съзаклятието срещу него. Той трябва да победи и прелеза, тоя прелез съзаклятник. Разтреперан от ярост, Ричард вдигна ръце и се хвърли върху прелеза. Коремът му се удари в най-горната дъска на прелеза; за един миг Ричард остана в равновесие върху най-горната дъска на прелеза, ритна с крака сякаш плува, сетне се прекатури и… мина отвъд. Чудесно, чудесно, той мина прелеза! Ричард падна тежко по лице, зарови главата си в една локва и остана тъй да лежи запъхтян, зашеметен… от устата му потекоха два реда слюнки.

* * *

Ричард лежа доста дълго в локвата, защото при силното падане нещо трябва да се бе скъсало в главата му, а пък калта разхлаждаше отвън удареното място. Но той най-сетне стана, да, той стана… най-напред се изправи на лакът, после на колене и най-сетне се изправи на крака. Виеше му се малко свят, беше изгубил шапката си; лицето, дрехите му, ръцете му бяха страшно изцапани с кал. Но няма значение! Той е отново на крака, върви! Той отива в „Нептун“!

Тоя път вървенето беше много по-трудно… цялата дясна половина на тялото му беше като схваната.

Ричард продължаваше да върви… зад гората по пътеката към Снук, залиташе, влачеше краката си по земята… гологлав, изцапан с кал… но червените му кървясали очи бяха неотлъчно втренчени в кулата на „Нептун“, издигащи се над къщите.

Той се опита да върви по-бързо, но не можеше; струваше му се, че в „Нептун“ става нещо… заговор или катастрофа… че той няма да успее да стигне навреме. Тая мисъл го вбесяваше.

Заваля дъжд, тежък проливен дъжд. Дъждът започна да се излива върху него и върху старата му разголена глава. Дъждът изми и оправи надолу дългата му сива коса, започна да влиза в очите му, да ги пълни с калта, довличана от косата му, премрежи очите му.

Ричард се спря; дъждът бе измил всичката му ярост. Той застана неподвижен под проливния дъжд. Изплаши се. И изведнъж Ричард се разплака. Сълзите му се размесиха с дъжда. Той започна да се движи сляпо напред, искаше да намери подслон.

В края на редицата къщи по брега на Снук се намираше една малка кръчма, известна под името „Дърварска почивка“ — една бедна, окаяна кръчмица, наета от една вдовица на име Сузана Мичел. Никой не отиваше там, само най-бедните работници. Но Ричард отиде в тая кръчма.

Той се втурна вътре, сякаш довеян от бурята и дъжда, и застана на каменните плочи, цял във вода, залиташе върху краката си като стар пияница. Само двама души имаше в кръчмата, облечени в памучни дрехи работници, седнали да играят домино. Те изгледаха Ричард и се засмяха. Те не го познаваха и го помислиха за някои стар мераклия, пийнал малко повечко. Единият от тях смигна на другаря си и се обърна към Ричард.

— Ей, дядка — каза той, — сигурно си ходил на сватба, както виждам.

Ричард го изгледа; нещо в неговата външност, тъй както беше целият във вода и се клатушкаше на краката си, им се видя смешно. Двамата мъже се задрусаха от смях.

Единият от тях хвана Ричард за раменете и го насочи към дървената пейка на прозореца. Ричард падна върху пейката и зарови със своята схваната ръка из джоба си за кърпичка. Когато издърпа кърпичката, една монета падна и се търколи по каменния под. Половин лира.

Другият мъж взе монетата от пода, изплю се върху нея и се ухили.

— Ей, дядка — каза той, — ти голям юнак си бил бе! Половин лира, гледай ти, половин лиричка.

Ричард нищо не разбра от думите му. Мъжът почука силно върху тезгяха и викна:

— Три чаши от парливата!

Ричард взе чашата, подадена му от работника и изпи каквото имаше в нея. В чашата имаше уиски. Това уиски го накара да се задави, но го и затопли: чукът в главата му започна отново да бие. Изпитото уиски го накара да си спомни и за „Нептун“. Ричард сметна, че дъждът е спрял вече.

Той си спомни, че е Ричард Барас, собственик на мина „Нептун“, човек с достойнство и богатство. Той пожела да излезе, да се махне оттук, да отиде в „Нептун“. Той стана с усилие от пейката и залитна към вратата. Смехът на мъжете го последва.

Когато Ричард излезе от „Дърварска почивка“, дъждът бе спрял, небето се беше изяснило. Силното слънце, грейнало по Снук, заблестя в очите на Ричард и го накара да зажуми. Но сред ослепителната светлина той различи и кулите на „Нептун“, издигащи се с някаква небесна слава. „Нептун“, неговата мина „Нептун“, „Нептун“ на Ричард Барас! Той се запъти през Снук.

Пътуването през Снук беше едно странно и страшно пътуване. Ричард Барас вървеше съвършено несъзнателно, без да си дава сметка за нищо. Краката му се спъваха в изквасените от дъжда височинки, затъваха в калните локви на неравната земя. Краката отказваха да го слушат и го поваляха безпощадно. Той пълзеше и се катереше, продължаваше да се валя като някакво чудновато земноводно животно. Но той за нищо не си даваше сметка. Той не чувстваше кога пада, кога се изправя и пак пада.

Неговото тяло беше мъртво, умът му беше мъртъв, обаче духът му летеше към една велика жива цел! „Нептун“, мината „Нептун“, славата на тия възвисени кули на „Нептун“ привличаха неговия дух и го крепяха. Всичко останало беше само един смътен кошмар.

Но той не стигна до мината „Нептун“. Насред пътя през Снук, Ричард падна и не стана вече. Последните лъчи на залязващото слънце, когато удариха през опустошените от пожара кули на мината, осветиха неравната почва и го откриха там, мъртъв вече. Неговата безжизнена ръка, протегна напред, стискаше една шепа кал.