Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (8)

Когато лежа в обятията ти, често се питам дали някога преди съм била щастлива. Тоест преди да те срещна миналата година. Трябва да съм се чувствала щастлива и сигурно така съм изглеждала в очите на околните; смятала съм, че познавам щастието, но ето че сега всичко преди теб ми се струва банално и безинтересно. Мога да си представя как съвършената ти лява вежда се повдига леко, когато се появи ироничната ти усмивка. Какво пък, тези писма бездруго ще бъдат унищожени, накъсани на хиляди парченца, тъй че мога да пиша каквото си искам.

Като малка бях щастлива — в родното ми село над реката, където всички говорехме на грубоватото южно наречие, което семейството на съпруга ми ненавижда, защото не е като парижкото, не е шик. Но аз не съм някоя глупачка. Наясно съм, че ако не беше външността ми, те никога не биха ме приели. Примиряват се с акцента ми, защото харесват как изглеждам в дълга вечерна рокля. Защото съм хубава. Не, не го казвам от суета, чудесно знаеш. Още на млади години добиваш това усещане. Отгатваш го в очите на другите. Същото ще стане и с дъщеря ми. Тя е още мъничка, само на шест е, но един ден ще бъде красива. Защо ли пиша всичко това? За теб няма значение, че съм родена на юг и говоря с неправилния акцент. Обичаш ме такава, каквато съм.