Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (22)

Придружавам семейството си навън, когато край нас минава висока жена в бледосиня униформа и ми се усмихва. Виждам прикаченото картонче на гърдите й, но не успявам да отгатна дали е сестра или лекар. Аз също й се усмихвам. Бегло се питам коя ли е и ми става приятно, че в тези провинциални болници хората искрено те поздравяват, което в Париж никога няма да се случи. Астрид изглежда все така уморена и аз започвам да си мисля, че шофирането обратно до града в адската жега не е добра идея. Не могат ли да останат още малко? Тя се поколебава, после смотолевя, че Серж я чака. Добавям, че съм се настанил в хотел наблизо, защото Мелани трябва да остане в болницата. Защо не иде да си почине? Стаята е малка, но вътре е хладно. Може дори да си вземе душ. Тя накланя глава и като че ли приема идеята. Давам й ключа и й посочвам хотела, точно зад общината. Двете с Марго се отдалечават.

Ние с Арно се връщаме в болницата и сядаме на дървената пейка пред входа.

— Тя ще се оправи, нали? — пита синът ми.

Мел ли? Абсолютно. Всичко ще бъде наред.

Само че усещам колко напрегнато звучи гласът ми.

— Значи колата излязла от платното.

— Да. Мел шофираше. Така стана.

Не разбирам. Как точно?

Решавам да му кажа истината. Напоследък ми се вижда затворен, вглъбен, на въпросите ми отговаря кратко и нечленоразделно. Дори не си спомням кога за последен път сме водили истински разговор. Самият факт, че отново чувам гласа му и той гледа в мен, а не някъде по земята, ме кара да поддържам този неочакван контакт независимо по какъв начин.

— Тя тъкмо ми разказваше нещо, което я бе разстроило. И тогава се случи.

Сините му очи, същите като на Астрид, се впиват в моите.

— Какво ти разказваше? — пита шепнешком.

— Успя само да ми каже, че си е спомнила нещо. То явно я е измъчвало. Но след катастрофата не помни.

Арно замълчава. Ръцете му са станали толкова големи. Мъжки ръце.

— Какво е било според теб?

Поемам дълбоко дъх.

— Мисля, че беше нещо за майка ни.

Отговорът ми го изненадва.

— Вашата майка? Вие никога не говорите за нея.

— Така е, но трите дни в Ноармутие събудиха стари спомени.

— Защо ще си спомня нещо за майка ви?

Допада ми начинът, по който ме разпитва — кратки бързи въпроси, без заобикалки, без увъртане.

— Защото там много разговаряхме за нея. Припомняхме си всякакви неща.

Спирам се. Как да обясня всичко това на моя шестнайсетгодишен син? Как ще го изтълкува? И защо се интересува?

— Кажи, де — подканя ме той. — Какви неща?

— Ами например какъв човек беше.

— Ти да не си забравил?

— Друго имах предвид. Денят на смъртта й бе най-лошият в моя живот. Представи си да се сбогуваш с майка си, преди да тръгнеш към училище с бавачката, да изкараш там един най-обикновен ден, да се върнеш, пак с бавачката като всеки следобед, с шоколадов кроасан в ръка. Само че, когато се прибираш, баща ти е там, баба ти и дядо ти също, и всички гледат толкова мрачно. И после ти казват, че майка ти е мъртва. Станало нещо в мозъка й и тя починала. В болницата ти показват тяло, завито с чаршаф, и ти казват, че това е майка ти. Дърпат чаршафа, но ти затваряш очи. Аз така направих.

Той ме гледа потресен.

— Защо никога не си ми разказвал това?

Свивам рамене.

— Не си ме питал.

Веждите му — на едната, от които е закачена отвратителна сребърна обица — надвисват над очите.

— Тъпо оправдание.

— Не съм знаел как да говоря с теб за това.

— Защо?

Въпросите му започват да ме дразнят. Но аз държа да отговоря. Усещам силно желание да сваля тоя товар и за пръв път да разкажа на сина ми.

— Защото, когато тя умря, всичко се промени за Мел и мен. Никой не ни обясни какво се е случило. Това бяха седемдесетте години, имай предвид. В днешно време хората са по-внимателни към децата, водят ги на психиатър, когато се случи нещо подобно. На нас никой не ни предложи помощ. Майка ни излетя от живота ни. Баща ни се ожени повторно. Името на майка ни никога повече не бе споменато. Всички нейни снимки изчезнаха.

— Сериозно? — избучава Арно.

— Беше заличена от живота ни. А ние го позволихме, защото бяхме сломени от скръб, бяхме деца, безпомощни деца. Когато станахме достатъчно големи сами да се грижим за себе си, дойде време да напуснем бащиния си дом. Това и направихме. А междувременно бяхме допуснали всичко свързано с майка ни да бъде опаковано и заключено. Не говоря само за дрехите, книгите и вещите й. Говоря ти за спомените ни за нея.

Оставам без дъх.

— Каква беше тя? — пита Арно.

— Външно като Мел. Същият цвят на лицето, същата фигура. Беше засмяна, весела. Пълна с живот.

Отново спирам. Усещам болка, много близо до сърцето. Не мога да говоря. Думите отказват да излязат.

— Съжалявам — промърморва Арно. — Друг път ще говорим пак. Няма проблем, тате. — Приятелски ме потупва по гърба. Смутен е от моите чувства и не знае как да реагира.

Високата жена в синя униформа пак минава покрай нас и отново се усмихва. Хубави крака. Хубава усмивка. И аз й се усмихвам.

Звънва мобилният на Арно и той се надига да отговори. Снижава глас и се отдалечава. Не чувам какво казва. Нищичко не знам за личния живот на моя син. Рядко води приятели у дома, идвало е само едно момиче с боядисана черна коса и стряскащо лилави устни, с които приличаше на удавената Офелия. Затварят се в стаята му и музиката гърми. Не обичам да го разпитвам. Веднъж моите привидно закачливи въпроси бяха посрещнати с леденото: „Ти да не си от Гестапо?“ Оттогава си мълча. Помня колко мразех баща ми да ми се меси, когато бях на възрастта на Арно. Само че аз никога не бих дръзнал да му отговоря по този начин.

Паля цигара и ставам да се разтъпча. Не спирам да мисля какво трябва да предприема, как да организирам нещата около престоя на Мел в болницата. Откъде да започна?

Усещам нечие присъствие и когато се обръщам, пред мен стои високата жена в синята униформа.

— Може ли една цигара?

С непохватни ръце изваждам пакета и й го поднасям. Същото се повтаря и с изхабената запалка.

— Тук ли работите?

Тя има интересни златисти очи. Вижда ми се на не повече от четирийсет, но аз рядко отгатвам. Може и по-млада да е. Определено е приятна на вид.

— Да — отвръща тя.

Става ни малко неловко. Поглеждам прикаченото картонче. Анжел Руватие.

— Лекар ли сте?

— Не точно — усмихва се тя и изпреварва следващия ми въпрос: — Младежът ваш син ли е?

— Да, тук сме, защото…

— Знам защо сте тук. Болницата е малка.

Гласът й е тих, дружелюбен. Но в нея има нещо странно, някаква сдържаност. Не мога да си я обясня.

— Сестра ви е имала късмет. Лошо сте се ударили. Вие също сте извадили късмет.

— Да — съгласявам се аз. — Голям късмет.

Продължаваме да пушим в мълчание.

— Значи работите с доктор Бесон?

— Тя е шефът тук.

Кимвам. Не откривам венчална халка на ръката й. Станал съм наблюдателен за такива неща. Преди изобщо не бях такъв.

— Трябва да вървя. Благодаря за цигарата.

Тя си тръгва. Възхитено оглеждам дългите й слаби прасци. Дори не си спомням коя е последната жена, с която правих секс. Сигурно някое момиче от интернет.

Грозна свалка, продължила броени часове. Презерватив в боклука, бързо сбогуване и толкова.

Единствената мила жена, с която се запознах след развода, беше омъжена. Една от дъщерите й ходеше с Марго на курс по рисуване. Но тя не си търсеше любовник. Искаше да сме само приятели. Аз не настоях за нещо повече. Тя стана мой близък и скъпоценен съюзник. Водеше ме на вечеря в някоя шумна кръчма в Латинския квартал, държеше ръката ми и слушаше как се жалвам. Съпругът й като че ли нямаше против. Не че бих могъл да предизвикам ревност у чийто и да било съпруг. Елен живее на булевард „Севастопол“ в един апартамент лабиринт, който е наследила от дядо си и е наредила много авангардно. Намира се в стара сграда с рушаща се фасада в един район, сбутан между Халите и центъра „Помпиду“, два символа на показна президентска суета. Когато й ходя на гости, неизменно изплува болката от детството ми, когато двамата с баща ми обикаляхме миризливите сергии, които вече не съществуват. Той обичаше да ме измъкне от Шестнайсети арондисман и да ми покаже стария Париж, онова, което бе останало от времето на Зола. Спомням си как зяпах скандално облечените проститутки по „Сен Дьони“, докато баща ми не ми се скараше да престана.

Астрид и Марго се връщат от хотела освежени след душа. Лицето на Астрид отново е гладко; умората не й личи толкова. Тя е хванала Марго и двете ритмично размахват ръце, както правеха, когато дъщеря ни беше мъничка.

Знам, скоро ще дойде време да си тръгнат. Трябва да се стегна за този момент. Винаги имам нужда от време за подготовка.