Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (14)

Сестра му изглеждаше зашеметяващо тази вечер, с открито лице, привързала косата си с черна панделка, слабичка и елегантна в семплата черна рокля. През нейните очи сякаш гледаше майка му. Но той премълча своето впечатление. Запази спомена само за себе си. Избраният ресторант приятно го изненада. В непосредствена близост до замъка „Ноармутие“, отвън му се бе сторил измамно обикновен с тясното дворче и бледозелените капаци на прозорците. Главният салон беше обширен, с висок скосен таван, боядисани в кремаво стени, дървени маси и огромна камина, но той бе направил резервация на малката външна тераса, където ги очакваше маса под ароматно смокиново дърво, опряло клони в рушащата се стена. Тук нямаше шумни семейства, нямаше и плачещи бебета, нито вкиснати тийнейджъри. Съвършеното място, където да отпразнуват рождения ден на Мелани. Той поръча любимото й шампанско розе и двамата мълчаливо разгърнаха менюто.

Фоаг ра, задушен във винегрет с ягоди и пъпеш.

Топли скариди върху хайвер от есетра и пюре от праз

Син омар в „Арманяк“.

Калкан върху канапе от пържени картофи.

— Наистина е прекрасно, Тонио — каза Мелани, когато звъннаха изящните високи чаши. — Благодаря ти.

Той се усмихна. Тъкмо така си го бе представил преди два месеца, когато започна да подготвя пътуването.

— Е, какво е усещането да си на четирийсет?

— Гадно — намръщи се тя и пресуши чашата си.

— Адски добре изглеждаш.

— Но това не ме прави по-малко самотна, Тонио.

— Може би тази година…

— О, да, може би — иронично повтори тя. — Може би тази година ще срещна някой свестен мъж. Отдавна си го повтарям. Както знаем, проблемът е, че мъжете на моята възраст не търсят четирийсетгодишни жени. Те или са разведени и се оглеждат за по-млада съпруга, или са необвързани — тоест още по-подозрителни — и определено странят от своите връстнички.

— Аз например не си падам по по-млади жени. Достатъчно съм се напатил. На тях им дай нощни клубове, рейдове по магазините или венчален пръстен.

— Аха, търсят съпруг значи. Ето това е същината на проблема. Можеш ли да ми обясниш защо никой не иска да се ожени за мен? И аз ли ще свърша като Соланж? Като дебела и зла старица?

Зелените й очи плувнаха в сълзи. Той нямаше да понесе сестра му да провали прекрасната вечер с мрачни асоциации. Загаси цигарата си в пепелника и хвана ръката й — нежно, но настоятелно. В този момент пристигна поръчката им и той изчака сервитьорът да се отдалечи.

— Виж, Мел, ти просто не си срещнала правилния човек. Оливие беше грешка, която се проточи твърде дълго с твоето изчакване да ти предложи. Радвам се, че стана така, защото не беше подходящ за теб. Чудесно го знаеш.

С бавно движение тя избърса очите си и му се усмихна.

— Да, наистина. Той отне шест години от живота ми и когато си тръгна, настана пълен хаос. Понякога се чудя дали в моя бранш изобщо мога да срещна някого. Книгоиздаването не предлага много възможности. Повечето писатели и журналисти или са гей, или са объркани невротици. До гуша ми дойде от женени мъже като моя похотлив старец. Може би трябва да дойда да работя при теб. Ти нали по цял ден общуваш с мъже.

Каква ирония, усмихна се той. Вярно е, че в обкръжението му жените бяха изключение и се движеше предимно сред мъже. Мъже като Рабани, който бе дотолкова лишен от чар, че направо да го съжалиш, мъже като грубите технически ръководители по строежите, с които постоянно се разправяше и които често го вбесяваха повече и от децата му, водопроводчици, дърводелци, бояджии и електричари, които познаваше от години и чиито дебелашки шеги бе свикнал да понася.

— Няма да ти харесат — лаконично отбеляза той и набоде една скарида.

— Ти пък откъде знаеш? Дай да пробвам! Заведи ме на някой от твоите обекти.

— Щом настояваш… Ще те запозная с Режи Рабани. Само да не кажеш, че не съм те предупредил.

— Що за човек е с това име?

— Проклятието на моя живот. Млад, амбициозен предприемач. Гъст е с кмета на Дванайсети арондисман. Въобразява си, че родителите в Париж трябва да му целуват краката заради гениалната идея да създаде авангардна верига от двуезични детски градини. Отвън всъщност изглеждат доста ефектно, но той все не успява да получи одобрението на службата по безопасност и колкото и да се опитвам да му втълпя, че правилата са създадени, за да се спазват, и всякакви рискове са недопустими, когато става въпрос за деца, той си знае своето. Пет пари не дава за мнението ми, защото не разбирам неговото „изкуство“ и нямам око за „творенията“ му.

Той се надяваше да развесели Мелани с няколко остроумни примера за налудничавите изпълнения на Рабани, но забеляза, че сестра му е престанала да го слуша и се е загледала над рамото му.

Беше се появила двойка, която насочиха към близката маса. Мъж и жена на около петдесет, и двамата високи, убийствено елегантни, с посребрени коси — жената почти побеляла, мъжът по-скоро прошарен, — с тъмен загар, който се добива при ветроходство или езда, не само с излежаване на шезлонга. Гледката бе толкова удивително красива, че терасата се изпълни с възторжено шушукане. Всички се бяха извърнали да ги видят. Нехаещи за впечатлението, което бяха предизвикали, двамата седнаха и скоро им донесоха шампанско. Антоан и Мелани продължиха да ги наблюдават как се усмихнаха един на друг, казаха си нещо като тост и сплетоха ръце.

— Олеле — тихо промълви Мелани.

— Красота и хармония.

— Истинска любов.

— Значи наистина съществува.

Мелани се приведе напред.

— Може би се преструват. Просто двама актьори, които играят ролите си.

— За да предизвикат завист? — засмя се Антоан.

— Не! — оживи се Мелани. — За да ни вдъхнат надежда. За да повярваме, че е възможно.

Сърцето му се изпълни с любов към по-малката му сестра в семпла черна рокля, обвила пръсти около чашата с шампанско, с изящни рамене и ръце на фона на смокиновото дърво. Не може да няма мъж, помисли си той, някой мил и добър интелигентен мъж, който да се влюби в жена като нея. Не бе задължително да е съвършен като достолепния господин от съседната маса, не бе задължително да е и наполовина толкова красив, но да има силен открит характер и да я направи щастлива. Къде ли се намираше този мъж в момента? На хиляди километри или съвсем наблизо? Той не можеше да понесе мисълта Мелани да остарее сама.

— Какво се замисли? — попита тя.

— Искам да си щастлива.

Устните й потрепнаха.

— И аз искам същото за теб.

Те продължиха да се хранят в мълчание, като се стараеха да не се вторачват в съвършената двойка.

— Трябва да превъзмогнеш раздялата с Астрид — неочаквано заяви Мелани.

— Не знам как, Мел — въздъхна той.

— Ще намериш начин.

— Аз също го искам.

— Понякога я намразвам заради онова, което ти причини.

— Недей — трепна той. — Не я мрази.

Мелани се заигра със запалката му.

— Аз и не мога. Ти също. Никой не може да изпитва омраза към Астрид.

Колко истина имаше в думите й. Невъзможно бе да изпиташ подобно чувство. Астрид бе като слънчев лъч. Усмивката, смехът й, наперената й походка, хихикането й, мелодичният й глас, който създаваше усещане за лекота и жизненост. Тя винаги бе готова да те прегърне, да те целуне, да хване ръката ти и да ти вдъхне сила, винаги бе насреща за приятелите и семейството си. На нея можеше да звъннеш по всяко време. Щеше да те изслуша, да кима разбиращо, да предложи съвет, да се опита да помогне. Никога не избухваше, а дори и да дадеше воля на гнева си, то бе за доброто на отсрещния.

Донесоха им тортата и свещите разсеяха падналия здрач. От околните маси заръкопляскаха, заедно с всички останали и красивата двойка вдигна чашите с шампанско в знак на поздрав към Мелани. Антоан се присъедини към овациите.

Усмихваше се, но болката си беше там. Прониза го така остро, че той едва не изохка. Негова беше вината Астрид да си отиде. Дори не бе доловил, че тя му се изплъзва. Нищичко не бе предугадил. Беше му дошло като гръм от ясно небе.

Сервираха им кафе и билков чай и ето че се появи главният готвач да поздрави гостите от всяка маса и да попита вкусна ли е била храната. Когато се обърна към тях и видя Мелани в черната рокля, той внезапно извика:

— Мадам Рей!

Мелани се изчерви до алено. Също и Антоан. Този шейсетгодишен мъж очевидно я бе взел за Кларис.

Той грабна ръката на Мелани и я целуна възторжено.

— Толкова време мина, мадам Рей. Повече от трийсет години, бога ми! Но аз не съм ви забравил. Никога няма да ви забравя! Идвахте да обядвате тук с приятелите си от хотел „Сен Пиер“. Сякаш беше вчера. Аз тогава тъкмо прохождах в занаята.

Настъпи напрегнато мълчание. Човекът местеше очи ту към единия, ту към другия. После бавно започна да му просветва. Той нежно пусна ръката на Мелани.

Тя все така мълчеше, опитваше се с усмивка да прикрие смущението си.

— Мили боже, ама че съм изкуфял! Не е възможно да сте мадам Рей, твърде млада сте…

Антоан се покашля.

— Но приликата е невероятна… Вие трябва да сте…

— Нейната дъщеря — спокойно уточни Мелани и приглади един кичур, изхлузил се от панделката.

— Дъщеря! Разбира се! А вие сигурно сте…

— Нейният син — натъртено произнесе Антоан в желанието си да го отпрати.

Готвачът навярно дори не знаеше за смъртта на майка им, а той нямаше сили да му съобщи. Мелани явно долови желанието му да запазят дискретност и продължи да мълчи, докато човекът я засипваше с поток от думи. Антоан насочи вниманието си към сметката и остави щедър бакшиш. Двамата с Мелани се изправиха. Готвачът настоя да се ръкува с тях.

— Моля ви, предайте моите почитания на мадам Рей. За мен е огромна чест да се запозная с децата й, макар че ако се появи лично, то ще е най-прекрасната изненада.

Двамата кимнаха, промърмориха няколко думи на благодарност и побързаха да си тръгнат.

— Толкова много ли приличам на нея? — прошепна Мелани.

— О, да. Поразително.