Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (51)

От агенция „Рюбис“ ми се обаждат в края на следващия ден. Очарователна делова жена на име Делфин. Не вижда проблем да получа досието. Минали са повече от трийсет години в края на краищата. От мен се иска само да отида на място. Тя ще провери дали съм този, за когото се представям, и ще ми даде да подпиша някакъв документ.

Доста време отнема да се придвижа от „Монпарнас“ до Операта. Попаднал в обичайното задръстване, аз пускам радиото, съсредоточено вдишвам и издишвам, старая се да не се поддам на безпокойството. Не съм спал добре през последните седмици. Безсънни нощи, безкрайни въпроси. Чувство за малоценност, предизвикано от нещо, което не мога да проумея. Продължавам да си мисля дали да не звънна на сестра ми, да й разкажа какво съм научил, но пак се отказвам. Искам първо аз да науча цялата история. Да разполагам с всички карти. А те се съдържат в досието под името „Рей“, което ще получа от агенция „Рюбис“. Също и в медицинския картон на майка ми. И тогава, струва ми се, ще бъда наясно как да постъпя и как да кажа на Мелани.

Делфин ме държи повече от десет минути в една шикозна чакалня в млечнобяло и червено. Тук ли се борят с нетърпението и яростта съпрузите, заподозрени своите половинки в прелюбодеяние? В този късен час аз съм единственият посетител. Най-сетне Делфин се появява — женствена фигура, облечена в рубиненочервено, ослепителна топла усмивка. Днешните частни детективи изобщо не приличат на Коломбо.

Подписвам формуляра, удостоверяващ получаването на документа, показвам личната си карта и тя ми подава голям кафяв плик с дебел восъчен печат. Личи си, че от години не е отварян. С големи печатни букви е изписано името РЕЙ. Научавам, че вътре ще намеря оригиналите на материалите, изпратени на баба ми. Ръцете ме сърбят да го отворя още щом влизам в колата, но си налагам търпение.

Прибирам се у дома, правя си кафе, паля цигара и сядам на масата в кухнята. Напълвам дробовете си с въздух.

Все още мога да прибера някъде този плик, без да го отварям. И да си остана в неведение. Оглеждам познатата обстановка. Чайника, трохите по плота, недопитата чаша мляко. В апартамента е тихо, Люка сигурно спи, а Марго е пред компютъра. И все пак продължавам да отлагам. Дълго време.

В един момент грабвам нож и срязвам плика. Печатът поддава, сцепва се надве. Няма връщане назад.