Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (47)

Сестрата ни въвежда в голяма спалня със затворени капаци. Едва различаваме очертанията на болнично легло, леко повдигнато в горния край, и смаленото тяло на баба ни. Учтиво молим сестрата да ни остави насаме, за да поговорим с нея. Жената се подчинява.

Мелани светва лампата на нощното шкафче и най-сетне можем да видим лицето на баба. Очите й са затворени, клепачите потрепват, когато чува гласа на сестра ми. Бланш изглежда стара и уморена, преситена от живота. Бавно отваря очи, задържа ги върху Мелани, после поглежда и мен. Никаква реакция. Дали изобщо помни кои сме? Мелани хваща ръката й, започва да й говори. Повтаря се движението с очите — от Мел към мен. Дебели бръчки очертават кокалестата й шия като колие. Наближава деветдесет и четири, изчислявам аз.

Стаята също почти не е променена. Тежки млечнобели завеси, дебели килими, библиотечка, тоалетка пред прозореца с познатите атрибути, които си стоят там от цяла вечност: яйце „Фаберже“, златна кутийка за енфие, малка мраморна пирамида. Все същите фотографии събират прах в своите сребърни рамки: баща ни и Соланж като малки, дядо ни Робер, после Мел, Жозефин и аз. Две снимки на моите деца като бебета. Нито една на Астрид. Нито една на Режин. Нито една на майка ни.

— Искаме да поговорим за майка ни — изрича Мелани с ясен глас. — За Кларис.

Клепачите отново потрепват, после плътно прилягат върху очните ябълки. Тълкувам го като отказ.

— Искаме да ни разкажеш за деня на смъртта й — настоява Мелани, без да обръща внимание на затворените очи.

Сухите ръбчета с миглите се повдигат и Бланш ни поглежда — продължително и мълчаливо. Почти сигурен съм, че няма да чуем и дума.

— Можеш ли да ни кажеш какво се е случило тук на дванайсети февруари седемдесет и четвърта, бабо?

Чакаме. Никаква промяна. Ще ми се да намекна на Мелани, че е безнадеждно. Просто няма да стане. Но очите на Бланш сякаш внезапно се отварят по-широко и в тях се появява особено, плашещо изражение — като на влечуго. Наблюдавам как измършавелите й гърди мъчително се надигат. Очите не мигат, гледат ни кръвнишки, предизвикателно, две тъмни точки върху мъртвешкото лице на мумия.

Минутите текат и аз започвам да осъзнавам, че баба ми няма да проговори, ще отнесе в гроба си онова, което знае. И това ме изпълва с ненавист. Намразвам всеки сантиметър от противната люспеста кожа, всяка частица от това, което представлява тя, Бланш Виолет Жермен Рей, по баща Фроме, от Шестнайсети арондисман, родена сред охолство и благоденствие, с чувство за превъзходство.

Двамата — аз и баба ми — цяла вечност се гледаме в очите и Мелани сразена се извръща към мен. Постаравам се Бланш да усети цялото ми отвращение, да го почувства отблизо в пълната му сила, да плисне по безупречната й нощница. Моята неприязън към нея е толкова силна, че ме разтърсва от глава до пети. Ръцете ме сърбят да грабна някоя от възглавниците с фина бродерия и да затисна това бяло лице, да изтръгна арогантността от тези пламтящи очи.

Мълчаливата битка помежду ни е жестока, цяла вечност никой не отстъпва. Чувам тиктакането на сребърния будилник върху нощната масичка, стъпките на сестрата пред вратата, глухото бръмчене на колите по трилентовото авеню. Чувам нервното дишане на сестра ми, свистенето в престарелите дробове на Бланш, думкането на собственото ми сърце, както преди малко в стаята на Гаспар.

Най-сетне очите се затварят. Сантиметър по сантиметър възлестата ръка на Бланш пропълзява по завивката като безглаво насекомо и натиска някакъв звънец. Чува се пронизително дрънчене.

Сестрата влиза на мига.

— Мадам Рей вече се измори.

Тръгваме си в мълчание. Гаспар никакъв не се вижда. Подминаваме асансьора и когато тръгваме да слизаме по стълбите, аз си мисля за майка ми, как са я отнесли по същите тези стъпала, загърнат в червено палто труп върху носилката. Невидим обръч стяга гърдите ми.

Навън ни посреща нечовешки студ. Двамата с Мелани нямаме сили да говорим. Аз съм разбит, бледото лице на сестра ми говори същото. Паля цигара, а тя изважда телефона си и светва дисплея да провери за обаждания. Предлагам да я откарам до тях. От „Трокадеро“ до Бастилията колите образуват гъсти потоци, както обикновено в събота вечер. Продължаваме да мълчим, но аз не се съмнявам, че в главите ни се въртят едни и същи мисли.

Истината за смъртта на майка ни. Нещо толкова чудовищно, че за момента единствено мълчанието го държи на разстояние.