Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (25)

На другия ден се появява Валери, най-близката приятелка на Мелани, с четиригодишната си дъщеричка Леа (на която Мел е кръстница), съпруга си Марк и техния териер на име Роз. Налага се да изчакам отвън с детето и кучето, докато те поседят при Мелани. Кучето е от онези енергични, сякаш навити на пружина животинчета, които не се спират на едно място и непрестанно лаят. Момиченцето е същото, нищо че изглежда като ангелче. Правя обречен опит да ги успокоя, като тръгвам да ги разхождам около болницата — с едната ръка опъвам каишката, с другата държа детето — смешна картинка в очите на Анжел Руватие, която ни наблюдава от прозореца на първия етаж. Проблясващите й очи извикват топла вълна, която се разлива към слабините ми. Не е лесно да изглеждаш секси, разкъсван между пищящо дете и лаещо куче. Роз без всякакъв свян възсяда и препикава каквото види, включително предната гума на харли дейвидсъна, а Леа иска мама, направо недоумява защо са ми я лепнали в този горещ августовски следобед насред това скучно място, където няма на какво да се играе и дори сладолед не може да получи. Напълно безпомощен съм да се справя с това невръстно дете. Забравил съм колко безчувствени и шумни са малките тирани. Ето че си мечтая за отнесеното мълчание на юношите, с което поне съм свикнал и знам как да преодолявам. Плачът на Леа и ръмженето на Роз явно привличат вниманието на сестрите, които отварят прозорците и надникват — едни със съчувствие, други с укор.

Най-сетне Валери се появява и поема неуправляемата двойка. Изчаквам да дойде и Марк, който повежда Роз и Леа на нова обиколка, и сядам с Валери на сянка под един кестен. Днес жегата е направо нетърпима, изсмуква влагата, нажежава всичко до бяло и те кара да мечтаеш за бездънни ледени фиорди. Валери изглежда великолепно както обикновено, с огнен загар в добавка, с който се е завърнала от почивка в Испания. Двете с Мелани са приятелки от години, още откакто са ходили заедно на училище в „Сент Мари дьо л’Асомпсион“ на улица „Любек“. Ненадейно се питам дали Валери помни майка ми. Ще ми се да разбера, но се въздържам. Валери е скулпторка, при това доста известна. Аз харесвам работите й, макар да са дръзко еротични и прекалено детайлни, тоест смущаващи, ако къщата ти е пълна с деца, но предубеждението ми сигурно може да се обясни с моето „строго буржоазно възпитание, характерно за Шестнайсети арондисман“. Представям си как ми се подиграва Мел.

Валери изглежда обезпокоена. За изминалите два дни аз съм привикнал със състоянието на Мелани и си напомням, че първоначалният шок е неизбежен. Хващам ръката й.

— Изглежда толкова отпаднала — прошепва тя.

— Да — съгласявам се аз, — но все пак е по-добре от първия ден.

— Нали не криеш нещо от мен? — остро пита тя.

— Какво да крия?

— Ами че има опасност от парализа… или нещо още по-ужасно.

— Не, разбира се. Истината е, че лекарката не говори много. Нямам представа колко дълго ще се наложи Мелани да остане тук, нито кога ще може да ходи.

Валери се почесва по главата.

— Лекарката беше при нея. Стори ми се мила жена.

— И аз така мисля.

Тя се обръща и ме поглежда.

— Ами ти, Тонио? Държиш ли се?

Усмихвам се, свивам рамене.

— Все още всичко ми е като в мъгла.

— Сигурно е било ужасно, особено след приятния уикенд. Говорих с Мел на рождения й ден. Останах с впечатление, че си прекарвате чудесно.

— Да — отвръщам, — така беше.

— Не спирам да се питам каква е причината.

Тя отново ме поглежда. Не знам как да й отговоря, затова извръщам очи.

— Тя просто загуби управление, Валери. Така се случи.

— Знаеш ли какво — оживява се тя и ме прегръща през раменете, — нека да остана ден-два. Ти ще се върнеш с Марк в Париж, а аз ще наглеждам Мелани.

Забавям отговора си и обмислям идеята.

— За момента нищо не можеш да направиш, тя трябва да лежи. Ти се прибери, аз ще те заместя, тъй да се каже, пък ще видим. Сигурно си имаш работа, виж се с децата през уикенда, после можеш пак да дойдеш с баща си.

— Гадно ми е да я оставя.

— Стига де, аз съм най-близката й приятелка. Искам да й помогна, а също и на теб. Мисля и за двама ви.

Стисвам ръката й. Мълча известно време. После задавам въпроса:

— Валери, ти помниш ли майка ми?

— Твоята майка?

— Толкова отдавна сте приятелки с Мел, реших, че може би си я спомняш.

— Запознахме се след смъртта й. Бяхме на осем, струва ми се. Майка ми и баща ми ме предупредиха никога да не говоря с Мел за това. Но тя ми е показвала снимки, писма, разни нейни дреболии. А после баща ти се ожени повторно. През вятърничавите години на пубертета мислехме само за момчета. Не сме говорили много за майка ви. Но ми беше страшно мъчно и за двама ви. Не познавах други деца, които да са загубили майка си. Чувствах се виновна и тъжна.

Виновна и тъжна. Моите приятели в училище се държаха по същия начин. Някои бяха дотолкова потресени, че вече не можеха нормално да разговарят с мен. Или ме избягваха, или се изчервяваха в мое присъствие. Директорката бе произнесла някакво тъпо слово, проведе се и специална литургия в памет на Кларис. В продължение на няколко месеца учителите бяха много мили с мен. Момчето, което бе загубило майка си. Зад гърба ми шушукаха, побутваха се, сочеха ме с очи. На този умря майка му.

Марк се връща с момиченцето и кучето. Знам, че мога да оставя сестра ми на грижите на Валери, която ми обяснява, че си носи малка чанта с най-необходимото. Ще постои няколко дни, така ще е най-добре за всички и тя държи да приема.

Най-сетне се решавам. Ще тръгна с Марк, Роз и Леа. Само да си събера багажа, да кажа на рецепцията в хотела да приготвят стая за Валери, да се сбогувам със сестра ми, която е толкова щастлива, че е дошла най-добрата й приятелка, и изобщо не се разстройва от моето заминаване.

Смятам, че съм отгатнал къде е офисът на Анжел, помотавам се пред вратата с надежда да я засека. Няма я. Представям си какво прави в момента, какво е тялото, което се нуждае от вниманието й. Тръгвам обратно и ето че срещам доктор Бесон. Обяснявам й, че ще ме смени най-добрата приятелка на сестра ми, а аз скоро ще се върна.

Тя ме уверява, че Мелани е в добри ръце, и после казва нещо много странно:

— Наглеждайте баща си.

Кимвам и отминавам, но въпросът още звучи в главата ми. Да не би лекарката да смята, че баща ми е болен? Да не е забелязала нещо, което ми е убягнало? Поколебавам се дали да не се върна да я помоля за обяснение, но Марк ме чака, детето отдавна нервничи, тъй че скачам в колата и помахвам на Валери — високата й фигура пред сградата на болницата ми действа успокоително, всичко ще бъде наред.

Пътуваме дълго, в колата е горещо, но пък тихо — детето и кучето спят. Марк не е от приказливите. Пуска диск с класическа музика и почти не говори, за което съм му благодарен.

Първото, което правя с влизането у дома, е да отворя широко прозорците. Въздухът е тежък и застоял. Така мирише в Париж през лятото — на напечени сгради, на прах, изгорели газове от колите и кучешки изпражнения. Три етажа по-долу улица „Фроадво“ бучи от непрестанния трафик. Независимо кой час на деня е, не мога да проветрявам дълго, защото шумът ще ме побърка.

Хладилникът е празен. Определено не ми се яде сам. Обаждам се на Еманюел, включва се автоматичният секретар и аз го моля да се вдигне чак от „Маре“, да прекоси врящия Париж в тая лудница, защото имам нужда от морална подкрепа и компания за вечеря, която в крайна сметка той ще сготви. Няколко минути по-късно телефонът ми изпиуква — сигнал за получено съобщение, но то не е от Еманюел.

Това се казва сбогуване по френски. Кога ще се върнеш?

Сърцето в гърдите ми затуптява ускорено, облива ме нова гореща вълна. Анжел Руватие. Ухилвам се като идиот. Вземам телефона в дланта си като разнежен тийнейджър. Бързо нащраквам отговор:

Липсваш ми. Скоро ще ти се обадя.

Става ми още по-тъпо. Защо не измислих нещо друго? Слабост ли е, че признах какво чувствам? Изтичвам до супермаркета на „Монопри“ на авеню „Женерал Льоклер“, купувам вино, сирене, шунка и хляб. На излизане от магазина телефонът пак пиука. Еманюел ми пише, че пътува насам.

Докато го чакам, пускам един стар диск на Арета Франклин и надувам уредбата. Старицата над мен е напълно глуха, двойката на долния етаж още е на почивка. Наливам си чаша шардоне и крача из апартамента, припявайки с Арета. Децата ми ще дойдат този уикенд. Надниквам в стаите им. Спомням си, че когато тръгна процедурата по развода, те някак се въодушевиха, че ще имат стаи в две различни къщи. Това много помогна. Оставих ги да си изберат украса по свой вкус. Люка е налепил стените с джедаи и Дарт Вейдър. Арно е боядисал стаята си в тъмносиньо, като че ли влизаш под вода. Марго си е закачила постер на Мерилин Менсън в най-ужасяващия му вид. Поглеждам го само ако е абсолютно наложително. Тук има и друга смущаваща снимка — Марго и Полин, нейната най-добра приятелка, с тежък грим, вдигнали среден пръст срещу обектива. Моята чистачка, енергичната и приказлива мадам Жорж, все се оплаква от стаята на Арно. Толкова неща са нахвърляни по пода, че вратата не може да се отвори. В тази на Марго цари горе-долу същият безпорядък. Само Люка прави усилия да поддържа някакъв ред. Аз им позволявам да си живеят в бъркотията. Прекарват толкова малко време при мен, че нямам никакво желание да им напомням да си чистят. Оставям тази част от възпитанието на Астрид. И на Серж.

Над бюрото на Люка забелязвам семейно дърво. За пръв път го виждам. Оставям чашата, за да го разгледам. Родителите на Астрид, с френско шведска кръв две поколения назад. От другата страна е семейство Рей, с въпросителен знак до снимката на баща ми. Люка всъщност почти не е чувал за майка ми. Дори се чудя дали знае името й. Какво съм разказал на децата си за нея? Почти нищо.

Грабвам един молив и внимателно изписвам с печатни букви: Кларис Елзиер, 1938–1974, в малката кутийка до Франсоа Рей, 1937.

Над всички имена има снимки, само майка ми не присъства. Гневът, който ме обзема, е равнозначен на безсилие.