Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (50)

На другата сутрин още с влизането в офиса се заемам да намеря телефона на Лоранс Дардел. Тя е дъщеря на доктор Дардел, навярно на петдесет и пет-шест, според моите предположения. Баща й е бил близък приятел и лекар на семейството, подписал смъртния акт на майка ми — според Гаспар той пръв е отишъл на авеню „Анри Мартен“ в онзи съдбоносен ден през февруари 1974 г. Самата Лоранс също е станала лекар, поемайки пациентите на баща си и техните семейства. Не бях я виждал от години. Не може да се каже, че сме били приятели. Когато позвънявам в кабинета й, от там ме уведомяват, че е при пациенти в болницата, където работи. Изглежда, не разполагам с друга възможност, освен да си запиша час. Следващата пролука в графика на доктор Дардел е след седмица. Благодаря на гласа в телефона и затварям.

Спомням си, че баща й живееше на улица „Спонтини“, недалеч от улица „Лоншан“. Там беше кабинетът му. Нейният е на авеню „Моцарт“, но съм почти сигурен, че тя все още живее в апартамента на авеню „Спонтини“, който наследи от баща си. Спомням си, че съм ходил там като малък, след смъртта на майка ми, на чай с Лоранс и съпруга й. Имаше и деца, много по-малки от нас. Тях почти не си спомням. Да, Лоранс Дардел определено е омъжена, но името на съпруга й отказва да изплува. Тя запази моминското си име с оглед на професионалната си кариера. Единственият начин да проверя дали все още живее на улица „Спонтини“ е да отида до там.

След усилена работа през цялата сутрин на обед се обаждам на баща ми. Телефона вдига Режин, която ме уведомява, че заедно със сестра си организират погребението на Бланш, което ще се състои в църквата „Сен Пиер дьо Шайо“, както можеше да се очаква. Информирам я, че привечер ще се обадя пак. В късния следобед имам среща, една от последните с Парембер в неговия офис. Монтажът на Купола на мисълта е в ход, остава да се изгладят някои дребни детайли.

Когато пристигам, с лека паника установявам, че Рабани, непоносимият зет на моя работодател, също е там. Още по-голямо е учудването ми, когато той се втурва да се здрависа с мен — за пръв път с усмивка, разкриваща отблъскващи венци — и ме поздравява за това колко фантастично се е получил Куполът на мисълта. Парембер ни наблюдава с обичайното си самодоволство, чакам всеки момент да чуя как мърка. Рабани прелива от въодушевление; лицето му е зачервено и потно. Изненадите не спират: той направо заеква от вълнение. За него няма съмнение, че Куполът на мисълта, изграден от фосфоресциращи панели с преливащи се цветове, е революционна идея с върховна артистична и психологическа стойност, която той иска да я развие, с мое позволение.

— Може да стане нещо велико — задъхано изрича той. — Да завладее целия свят.

Научавам, че разполага с готов план, плод на задълбочен размисъл. Предлага ми готов за подписване договор, който мога да консултирам с моя адвокат, разбира се, но трябва да стане бързо и ако всичко мине гладко, скоро ще бъда милиардер. Той също. Не ми остава друго, освен да изчакам да си поеме дъх, което все пак се случва, защото пръскащото слюнка лице вече е добило морав оттенък. Оставам сдържан, прибирам в джоба си проекта за договор и ледено отвръщам, че ще го обмисля. Колкото по-хладно се държа, толкова повече нараства неговото раболепие. След един ужасяващ момент, в който Рабани ме напада като любвеобилен пес и аз се уплашвам, че наистина ще вземе да ме разцелува, той най-сетне си тръгва.

Двамата с Парембер се залавяме за работа. Той изразява известно недоволство от местата за сядане, които му се струват твърде удобни за неговия вкус и неподходящи за чутовното интелектуално усилие, което ще се извършва под купола. Подтиква ме по посока на аскетизма, тоест прави ъгли и твърди повърхности, които предполагат изпънат гръб като в класната стая на взискателен учител. Никакъв уклон към примамлива леност.

Колкото и меко да говори, Парембер е крайно взискателен клиент, тъй че напускам офиса му абсолютно пребит, и то доста по-късно от предвиденото. Решавам да подкарам направо към улица „Спонтини“. В този час трафикът е по-разреден, но ще са ми нужни поне двайсет минути да стигна до там. Паркирам близо до авеню „Виктор Юго“ и влизам в едно кафене да убия още малко време. Все още нямам отговор от агенция „Рюбис“. Обмислям дали да не се обадя на сестра ми и да споделя как възнамерявам да постъпя, но още щом изваждам телефона, той започва да звъни. Анжел. Сърцето ми подскача — както винаги, когато чуя гласа й. На ръба съм да й кажа за предстоящото посещение в дома на Лоранс Дардел, но в последния момент се въздържам. Искам да запазя само за себе си това начинание, или както там ще го наречете. Това е мисия в търсене на истината. Подхващаме други теми и най-вече следващия ни уикенд заедно, който вече наближава.

После се обаждам на баща ми. Гласът му звучи немощно. Сякаш не е същият човек. Както обикновено разговорът ни е кратък, с блокирани емоции. Ние двамата сякаш сме разделени от висока здрава стена. Разговаряме наистина, но това не е общуване, няма никаква нежност, никаква обич. Никаква близост. Така е било през целия ни живот. Защо да се мъча да го променя? Дори не знам откъде да започна. Да го питам за болестта му? Да му разкрия, че съм научил? Да му кажа, че му съчувствам? Невъзможно. Той не е програмирал в мен подобна нагласа. Затварям и както обикновено след разговор с баща ми чувството за безнадеждност надига уморената си глава.

Наближава осем. Лоранс Дардел най-вероятно си е у дома: на улица „Спонтини“ 50. Не разполагам с кода за достъп, тъй че изчаквам отвън, пуша, крача напред-назад, за да се стопля, докато от сградата най-сетне излиза човек. Според списъка пред вратата към портиерната, семейство Дардел живее на третия етаж. Тези достолепни, застлани с червени килими сгради от времето на Осман миришат еднакво, мисля си аз, докато изкачвам стълбите — апетитни аромати на готвено, восъчен лак за дърво, ухание на свежи цветя иззад затворените врати.

Позвънявам и ми отваря около двайсетгодишен младеж с нахлупени на главата слушалки. Обяснявам кой съм и питам за майка му. Още преди да ми отговори, се появява Лоранс Дардел. Поглежда ме и се усмихва.

— Вие сте Антоан, нали? Синът на Франсоа?

Представя ме на сина си Томас, който се отнася нанякъде с все слушалките, и ме въвежда в дневната. Не забелязвам да се е променила с напредването на годините. Лицето й е каквото го помня, малко, ъгловато, с остри черти и брадичка, безцветни мигли и вързана на опашка коса. Предлага ми чаша вино и аз приемам.

— В „Льо Фигаро“ прочетох за смъртта на баба ви. Сигурно всички сте много разстроени. Ние ще дойдем на погребението, разбира се.

— Не бях особено близък с нея — заявявам аз.

Жената повдига вежда.

— О, бях останала с впечатлението, че вие с Мелани сте много привързани към мадам Рей.

— Не бих казал.

Пауза. Стаята, в която се намираме, отразява традиционализма на буржоазията. Всяко нещо е на мястото си. По бледосивия килим няма и петънце, и една прашинка не се вижда. Обичайните мебели, скучни картини, безброй спретнато подредени книги по медицина. И все пак този апартамент може да се превърне в истинско бижу, отбелязвам аз — с окото на професионалист премахвам неугледните изкуствени тавани, тежката ламперия и грозните врати. Обонянието ми долавя неотслабваща миризма на готвено. Време е за вечеря.

— Как е баща ви? — любезно пита Лоранс.

Тя е лекар в края на краищата. Не е нужно да се преструвам.

— Той има рак.

— Да — потвърждава тя.

— Вие сигурно знаете.

— От известно време.

— Откога?

Тя слага ръка под брадичката си, присвива устни.

— Научих от баща ми.

Нещо ме присвива в гърдите.

— Но той умря в началото на осемдесетте.

— Да — отвръща тя, — през осемдесет и втора.

Тя има същата яка структура като баща си, същите къси дебели пръсти.

— Искате да кажете, че баща ми е бил болен още през осемдесет и втора?

— Да, от тогава. Но успя да се закрепи благодарение на лечението. После си беше добре. Поне за известно време. До скоро всъщност.

— Вие ли сте негов лекар?

— Не, но баща ми го лекуваше до смъртта си.

— Изглежда много уморен. Направо изтощен, бих казал.

— От химиотерапията е. Организмът трудно я понася.

— А действа ли?

Тя ме поглежда сериозно.

— Не знам, Антоан. Не съм негов лекар.

— Тогава откъде знаете, че състоянието му се е влошило?

— Наскоро го видях, то си личи.

Следователно и тя също като доктор Бесон беше забелязала.

— Баща ми не е казал нито на Мелани, нито на мен за болестта си. Сестра му знае — странно откъде, защото те почти не си говорят. Дори не съм наясно какъв вид е неговият рак. Той нищо не казва.

Тя кимва, но оставя думите ми без коментар. Допива виното си и слага чашата на масата.

— Защо дойдохте, Антоан? С какво мога да ви помогна?

Преди да й отговоря, входната врата прищраква и при нас влиза едър оплешивяващ мъж. Смътно разпознавам съпруга. Лоранс ме представя.

— Антоан Рей. Колко време не сме се виждали! Все повече заприличвате на баща си.

Става ми неприятно, когато хората правят това сравнение. Името най-сетне изплува — Сирил. След няколко минути най-общи приказки той поднася съболезнованията си за смъртта на Бланш и излиза от стаята. Забелязвам, че Лоранс поглежда часовника си.

— Няма да ви отнема много време, Лоранс. Да, наистина, имам нужда от помощта ви.

Тя ме поглежда с очакване. Изглежда енергична и компетентна, което й придава солидност. Почти като мъж.

— Искам да прегледам медицинския картон на майка ми.

— Мога ли да попитам защо?

— Има някои неща, които искам да проверя. Например смъртния акт.

Тя присвива очи.

— Какво точно искате да знаете?

Привеждам се напред и изговарям решително:

— Искам да знам как точно и къде е починала майка ми.

Тя като че ли е смутена.

— Това необходимо ли е?

Тонът й предизвиква раздразнението ми. Не го скривам и питам:

— Има ли някаква пречка?

Гласът ми прозвучава по-остро, отколкото съм искал.

Тя почти отскача назад, все едно съм посегнал да я пробода.

— Няма проблем, Антоан, не е нужно да се ядосвате.

— Значи мога да получа картона й?

— Трябва да го потърся. Не знам къде точно се намира. Няма да стане толкова бързо.

— В смисъл?

Тя отново поглежда часовника си.

— Всички документи, останали от баща ми, се пазят тук, но в момента нямам време да потърся каквото искате.

— А кога ще имате време?

В гласа ми отново се прокрадва груба нотка, макар да не е преднамерено. Помежду ни напрежението расте, враждебността е повече от осезаема, което ме учудва.

— Ще го потърся при първа възможност. И веднага ще ви се обадя.

— Чудесно — казвам аз и ставам от мястото си.

Тя също се изправя със зачервено длъгнесто лице. Вдига глава и ме поглежда.

— Добре си спомням смъртта на майка ви. Беше ужасен удар за цялото ви семейство. Тогава бях на около двайсет, тъкмо се бях запознала със Сирил и учех медицина. Спомням си как баща ми се обади и ми каза, че Кларис Рей е починала от аневризма. Била мъртва, когато той отишъл, и нищо не могъл да направи.

— И все пак трябва да видя картона й — решително настоявам аз.

— Връщането в миналото не носи нищо добро. Достатъчно възрастен сте да го знаете.

Не казвам нищо. После напипвам една визитка в джоба си и й я подавам.

— Ето телефона ми. Моля ви, обадете ми се, щом откриете картона.

Излизам с пламтящо лице по най-бързия начин, без да кажа „довиждане“. Затварям вратата зад гърба си и бързо се спускам по стълбите. Паля цигара още преди да съм стъпил на тротоара.

Въпреки неприятното чувство и страха от онова, което не знам и не разбирам, подтичвайки към колата в студения мрак, аз чувствам близост с майка ми, каквато не съм изпитвал от години.