Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (6)

Благодаря за милата бележчица. Наясно съм, че колкото и да ми се иска, не мога да пазя писмата от теб, както и ти не можеш да запазиш моите. Не мога да повярвам, че лятото скоро ще свърши и ти отново ще си тръгнеш. От теб се излъчват спокойствие и увереност, но аз не успявам да се преборя със страховете. Може би защото не притежавам твоята мъдрост. Ти не се тревожиш. Сякаш чувстваш, че за нас има надежда. Вярваш, че имаме бъдеще. За себе си не знам. Това ме плаши. През последната година животът ми е изцяло обсебен от теб. Ти си като прилива, който безмилостно залива прохода Гоа. Предавам се отново и отново. Но много скоро страхът измества екстаза.

Тя често ме поглежда по странен начин, сякаш знае какво става, и аз си напомням, че трябва да сме много внимателни. Откъде може да знае? Как би й хрумнало? Нима е възможно някой да се досети? Не се чувствам гузна, защото онова, което изпитвам към теб, е чисто. Не се усмихвай, докато четеш тези думи, моля те. Не ми се надсмивай. Аз съм на трийсет и пет, майка на две деца, а с теб се чувствам като дете. Това не е тайна за теб. Не е тайна какво пробуди у мен. Ти ме съживи. Не се смей.

Ти идваш от модерна страна, поразяваш всички със светска изисканост и начетеност, имаш научна степен, работа, обществено положение. А аз съм само домакиня. Израснах в едно слънчево селце, където навсякъде миришеше на лавандула и козе сирене. Родителите ми продаваха плодове и зехтин на пазара. Когато починаха, двете със сестра ми ги заместихме на сергиите в Льо Виган. Не бях пътувала с влак, преди да срещна съпруга си. Бях на двайсет и пет, когато попаднах в един съвсем различен свят. Бях отишла в Париж на кратка почивка. Но никога не се върнах. Запознахме се в един ресторант, където бях седнала на по питие с моя приятелка. Така започна всичко между нас.

Понякога се чудя какво намираш в мен. Но все по-често усещам твоя безмълвен зов, дори по начина, по който ме гледаш. С очи посягаш към мен.

Утрото ще те доведе при мен, любов моя.