Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (18)

Антоан, трябва да ти кажа нещо. Цял ден го премълчавам. Снощи в хотела си спомних нещо…

Лекарката изчаква да осмисля въпроса й:

— За какво ви говореше?

Как да произнеса думите, които Мелани изрече, преди колата да напусне платното? Нямам желание да ги повторя пред тази непозната. С никого не искам да обсъждам казаното от Мелани, още не. Боли ме глава, усещам очите си смъдящи и зачервени, парещи от сълзите.

Най-сетне нарушавам мълчанието.

— Мога ли да я видя? — питам доктор Бесон. — Не издържам вече, трябва да я видя.

Милата жена решително поклаща глава.

— Утре ще ви пуснем.

Стреснато я поглеждам.

— Значи не можем да си тръгнем?

Лекарката не отмества очи.

— Сестра ви едва не умря.

Преглъщам. Завива ми се свят.

— Моля?

— Наложи се да я оперираме. Далакът й бе засегнат. Има фрактури на няколко прешлена в горната част на гръбнака.

— Което… какво значи? — заеквам аз.

— Налага се да остане за известно време. Когато преценим, че е безопасно да бъде транспортирана, ще бъде откарана с линейка в Париж.

— Колко дълго?

— Поне десетина дни.

— Но нали казахте, че ще се оправи?

— Засега е вън от опасност. Нужно е време, за да се възстанови. А вие сте извадили късмет, мосю, щом сте се отървали невредим. Все пак трябва да ви прегледам. Последвайте ме, моля ви.

В някакъв унес се оставям да ме отведе в нещо като амбулатория. В болницата е пусто и тихо. Сякаш в цялата сграда сме само аз и доктор Бесон. Тя ме подканя да седна, навива ръкава ми, измерва пулса ми. Прегледът продължава, а аз си припомням как изпълзях от колата, полегнала на една страна като ранено животно. Свита на топка в далечния ъгъл отляво, Мелани не помръдваше. Не виждах лицето й от гигантската въздушна възглавница. Повиках я, изкрещях името й с все сили.

Не знам колко време е минало, но доктор Бесон ме уверява, че нищо ми няма, само кръвното ми е леко повишено.

— Тази нощ можете да останете тук. Разполагаме със стаи за близките. Сестрата ще дойде да ви упъти.

Благодаря на жената и си тръгвам, тоест обратно към входа на болницата. Крайно време е да се обадя на баща ни. Да му съобщя за случилото се. Не мога повече да отлагам. Наближава полунощ. Излизам от сградата и паля цигара. Паркингът отпред е празен, само тук-там стърчат пушачи. Градът спи. Небето над мен е тъмносиньо, безоблачно. Блещукат звезди. Сядам на една дървена пейка. Допушвам цигарата и хвърлям фаса. Набирам номера на авеню „Клебер“. Включва се автоматичният секретар с пискливия носов глас на Режин. Прекъсвам връзката и набирам мобилния.

— Какво има? — излайва той още преди да съм отворил уста.

Позволявам си да вкуся краткотрайното надмощие, мъничкото власт, която най-сетне мога да наложа над нашия остаряващ тираничен баща, който все още ме кара да се чувствам като дванайсетгодишен напълно безполезен хлапак; баща ни, който се отнася с презрение към моята работа на посредствен редови архитект, към развода ми, пушенето, начина, по който възпитавам децата си, твърде дългата ми според него коса, която никога не подстригвам достатъчно, навика ми да нося джинси вместо костюм, нежеланието да сложа вратовръзка, моята чуждестранна марка кола, моя скучен нов апартамент на улица „Фроадво“ с изглед към гробището „Монпарнас“. Удоволствието, което извличам, е горчиво-сладко като бърза ерекция под душа.

— Претърпяхме злополука. Мелани е в болница. По гръбнака има счупвания, наложи се да й оперират далака. — Злорадо се заслушвам как рязко поема въздух.

— Къде сте? — най-сетне издишва в мембраната той.

— В болницата в Льо Лору-Ботро.

— Къде е това, по дяволите?

— На двайсет километра от Нант.

— Какво сте правили там?

— Заминахме на кратко пътуване за рождения й ден.

Пауза.

— Кой шофираше?

— Тя.

— Какво стана?

— Не знам. Колата просто излезе от платното.

— Ще бъда там утре сутрин. Ще се погрижа за всичко. Не се тревожи. Дочуване.

Той прекъсва връзката. Без малко да простена. Ще бъде тук утре. Ще попилее сестрите. Ще наложи авторитета си. Ще гледа лекарката високомерно. Баща ни вече не е висок, но все още така се чувства. Появи ли се някъде, хората обръщат лица към него, както слънчогледите сочат слънцето. Не е и особено привлекателен: оплешивяващо теме, месест нос, свирепи мрачни очи. За разлика от едно време, когато е бил млад. Често чувам, че приличам на него, имам неговия ръст, неговите кафяви очи. Само че при мен липсва всякакъв деспотизъм. Напълнял е, забелязах го последния път, когато се видяхме. Което беше преди шест месеца. Все по-рядко се виждаме, особено откакто децата пораснаха достатъчно, за да ходят при дядо си без мен.

Майка ни почина през 1974 година. Оттогава ние с Мелани я наричаме с малкото й име. Кларис. Твърде мъчително бе да казваме „мама“. Почина от спукана аневризма. Франсоа — да, това е името на баща ни, Франсоа Рей (нима не внушава истински авторитет и достолепие?) — беше само на трийсет и седем, когато загуби съпругата си. Шест години по-млад, отколкото съм аз сега. Забравил съм къде и как се е запознал с Режин (интериорен дизайнер), амбициозната блондинка с тънки устни, но добре си спомням пищната показност на сватбата през май 1977 година в апартамента на Робер и Бланш с изглед към Болонския лес и колко ужасени бяхме ние с Мелани. Баща ни не изглеждаше влюбен, ни най-малко. Изобщо не спираше очи върху Режин, какво остава да я удостои с мил жест. Защо тогава се женеше за нея? За да не се чувства самотен? Заради потребността някоя жена да поеме грижата за осиротялото домакинство? Ние двамата се чувствахме предадени. А сега си представете Режин — на цели трийсет — как се перчи в бежов костюм на „Куреж“, който изобщо не би облякла, ако можеше да се види в гръб. О, да, тя си бе хванала изгодна партия. Вдовец наистина, но богаташ. Един от най-блестящите адвокати в Париж. Наследник на видно уважавано семейство — бащата адвокат, майката дъщеря на прочут педиатър и внучка на крупен собственик на недвижими имоти, както се казва, от каймака на непреклонната консервативна буржоазия на Десния бряг, по-точно Паси. Към него вървеше и разкошен апартамент на шикозното авеню „Клебер“. Единственото, което трябваше да преглътне, бяха двете деца — на десет и тринайсет, — които все още скърбяха за майка си. Това тя като че ли бе готова да приеме. И се втурна в решителна битка. Обърна апартамента наопаки, трансформира хармоничните му пропорции в ултрамодерни квадратни пространства, изби камините и гипсовите орнаменти, вдигна стария скърцащ паркет и реши целия декор в червеникавокафяво и пепеливо, с което домът им заприлича на хангар в някое летище. Всичките им приятели обявиха резултата за дръзко и находчиво, невиждано преобразяване. Ние го ненавиждахме.

Що се отнася до нашето възпитание, тя възприе традиционния строг подход на френската буржоазия. Бонжур, мадам. Оревоар, мосю. Безупречни маниери, отлични оценки в училище, литургия всяка неделна утрин в „Сен Пиер дьо Шайо“. Всяка проява на емоции бе недопустима. Вниманието към децата се свеждаше до бегъл поглед, но не и до изслушване. Разговорите за политика, секс, религия, пари или любов бяха забранени. Името на майка ни не бе произнесено нито веднъж. Скоро разбрахме, че и за нас е най-добре да не го изричаме. Смъртта й също не се споменаваше. Нито каквото и да било за нея.

Нашата полусестра Жозефин се роди през 1982 година и стана любимката на баща ни. Между нея и Мелани се получи разлика от петнайсет години. Аз току-що бях навършил осемнайсет; живеех с двама приятели на Левия бряг и учех политология в университета на улица „Сен Гийом“.

Бях напуснал семейния дом — ако онова, в което бе превърнат апартаментът на авеню „Клебер“ след смъртта на Кларис, можеше да се нарече дом.