Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (29)

Когато се прибирам, децата вече са там. Чувам данданията още от стълбите. Музика, трополящи стъпки, гърмящи гласове. Люка гледа телевизия, вдигнал мръсните си обувки на канапето. Когато влизам, той се втурва да ме посрещне. Марго се появява в рамката на вратата. Пак се стряскам от оранжевата й коса, но не казвам нищо.

— Здрасти, татеее… — провлачва тя.

Някой се промъква зад нея и ето ти я Полин, щръкнала над рамото й. Най-добрата й приятелка още от ранното детство. С малката подробност, че Полин прилича на двайсетгодишна девойка. Съвсем доскоро беше кльощаво мъниче, а сега няма как да не забележиш налетите гърди и женствените бедра. Не я прегръщам, както когато беше хлапе. Всъщност дори не я целувам по бузата. Махаме си един на друг от благоприлично разстояние.

— Може ли Полин да спи тук?

Сърцето ми се свива. Ако Полин ще нощува тук, ще видя дъщеря ми само за кратко по време на вечерята. После ще се затворят в нейната стая, ще се кискат и ще шушукат цяла нощ и аз ще бъда лишен от „пълноценен контакт“ с детето си.

— Разбира се — отвръщам без особен ентусиазъм. — Родителите ти съгласни ли са, Полин?

— Няма проблем — свива рамене тя.

Марго се губи до Полин, която като че ли още повече е наедряла през лятото. Облечена е в къса джинсова пола и тясна лилава тениска. Четиринайсетгодишно момиче. Направо не е за вярване. По всяка вероятност вече има и цикъл. За Марго знам, че още не се е случило. Наскоро питах Астрид. С това тяло Полин сигурно привлича погледите на всякакви мъже. Невръстни хлапета от училище, а и по-възрастни, дори такива като мен. Как ли се справят родителите й? Какво я съветват? Доколко е наясно тя? Може би си има приятел, може би прави секс и вече взема противозачатъчни. Четиринайсетгодишно момиче.

Арно прелетява покрай нас, шляпва ме по гърба. Телефонът му мелодично звъни, той вдига и казва: „Чакай секунда.“ И изчезва. Люка се обръща към телевизора, момичетата се скриват. Оставам сам в антрето. Чувствам се като глупак.

Влизам в кухнята — където стъпя, подът шумно скърца. Не ми остава друго, освен да приготвя вечерята. Спагети с моцарела, чери доматчета, пресен босилек и шунка на кубчета. Захващам се със сиренето, мисля си колко празен е животът ми и ме напушва смях. По-късно, когато храната е готова, минава цяла вечност, докато се съберем на масата. Те всички едва се откъсват от своите далеч по-приятни занимания.

— Докато се храним, никакви айподи, нинтендо или мобилни телефони, ако обичате — твърдо изричам аз и тупвам купата по средата.

Думите ми са посрещнати със свиване на рамене и въздишки. В последвалото мълчание се чуват само мляскане и дъвчене, докато се заситят стомасите. Опитвам се да погледна отстрани нашата малка група. Моето първо лято без Астрид. Да, омразна ми е всяка минута.

Вечерта се простира пред мен и ми хрумва старото клише — низ от попарени надежди. Момичетата са се затворили в стаята на Марго. Люка се е вторачил в своята електронна игра, Арно е оставил телефона, но се е прехвърлил в интернет. Очевидно съм допуснал грешка, като инсталирах за всеки от тримата компютър с безжична връзка. Те отново се потапят в своето лично пространство и аз почти не ги виждам. Телевизията вече не е развлечение „за цялото семейство“. Безшумно като хищник интернет е превзел тази територия.

Полягам на канапето и си пускам диск. Екшън с Брус Уилис. В някакъв момент спирам плейъра, за да се чуя с Валери и Мелани, да пусна съобщение на Анжел за следващата ни среща. Вечерта скоро ще свърши. Откъм стаята на Марго долита кикот, чува се пукот от играта на Люка, а откъм Арно долавям само тътнещия ритъм от музиката в слушалките му. Жегата ме поваля и аз задрямвам.

Когато едва-едва отварям очи, часът е два след полунощ. С мъка се изправям. Люка спи дълбоко, затиснал играта под бузата си. Нежно го слагам да си легне, като се старая да не го събудя. Не си позволявам да почукам на вратата на Арно. В края на краищата ваканцията още не е свършила, а не съм в състояние за поредната караница за късния час и потребността от сън. Приближавам стаята на дъщеря ми и безпогрешно разпознавам миризмата. Посягам към бравата, поколебавам се. Продължава да се носи приглушен кикот. Почуквам. Смехът спира. Марго отваря вратата. Из въздуха се носят кълба от цигарен дим.

— Да не би да пушите, момичета? — Гласът ми прозвучава едва ли не извинително и аз изтръпвам.

Марго свива рамене. Полин се е проснала на леглото само по тънки сини бикини и дантелен сутиен. Извръщам очи от закръглените й гърди, които сякаш ме предизвикват.

— Две цигари, какво толкова — отвръща Марго и завърта очи.

— Ти си само на четиринайсет — избухвам аз. — Адски тъпо е…

— Щом е толкова тъпо, ти защо пушиш? — сопва се тя.

И затваря вратата пред лицето ми.

Оставам като гръмнат, с ръце на хълбоците. Понечвам да почукам отново. Но не го правя. Оттеглям се в стаята си и сядам на леглото. Как би реагирала Астрид в тази ситуация? Щеше ли да се развика? Да я накаже? Да я заплаши? Осмелява ли се Марго да пуши в къщата на майка си? Защо се чувствам толкова безполезен? По-зле няма накъде. Или може би има?