Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (21)

Давам банкнотите и чека на Жозефин, тя ми лепва една целувка по бузата и ме оставя, а аз тръгвам към града, защото в момента нямам желание да се върна в болницата. Попадам в безличен провинциален квартал без никакви забележителности. Общината се помещава в малка сграда с веещо се отпред избеляло трицветно знаме, напомнящо за предназначението й, а отсреща е строгата на вид църква. Ресторантче и хлебопекарна. Непретенциозен на вид хотел, наречен „Л’Оберж дю дофен“. Няма жива душа. Ресторантчето също е празно. Рано е още за обяд. Умислен младеж вдига брадичка, когато влизам. Поръчвам си кафе и сядам. От невидимо радио гърмят новините по „Европа 1“. Масите с пластмасово покритие са мазни на пипане. Дали да не звънна на няколко телефона, да споделя с моите близки приятели какво се е случило? Да се обадя ли на Еманюел, Елен, Дидие? Колкото пъти ми мине през ума, все отлагам. Каква е причината, нежеланието да произнеса вече изречените думи? Отказ да описвам отново катастрофата, за да не си я припомням? Как ще научат приятелите на Мелани? Ами шефът й? Кой ще им съобщи? Най-вероятно аз. Следващата седмица е много важна за нея — започва есенният литературен сезон. Най-напрегнатото време за всички в сферата на книгоиздаването, тоест и за бившата ми съпруга. Мен също ме чака усилна работа, Рабани с неговите ексцесии, проектите, които иска да променям отново и отново, търсенето на нова секретарка, стига да измисля начин да уволня Флоранс.

Паля цигара.

— Догодина няма да можете — подсмива се младежът. — Всички пушачи ще излизат навън. Или пък изобщо няма да идват. Бизнесът върви към провал. Много кофти. Най-добре да вземем да затворим.

Изглежда ми така нахъсан, че най-малодушно решавам изобщо да не подхващам разговор. Вместо това се усмихвам, клатя глава, свивам рамене и се потапям в блажено изучаване на мобилния ми телефон.

Пропуших отново, когато Астрид ми каза, че обича Серж. Десет години не бях палил. И преди да се усетя, отново се пристрастих. Станах обект на всеобщ тормоз. Но на мен не ми пукаше. Астрид, маниачка на тема здраве, също не криеше отвращението си. И от нея не ми пукаше. Вредният навик бе единственото, което никой не можеше да ми отнеме. Единственото занимание в настоящия ми живот, което ми носеше някакво удоволствие. Давах си сметка, че това е лош пример за децата, особено за Арно и Марго на тяхната крехка впечатлителна възраст, когато пушенето им се вижда едновременно опасно и готино. Апартаментът на улица „Фроадво“ вони на застоял дим. Това ме посреща, когато се прибера. И гледката към гробището. Гледката към смъртта. Разбира се, не е редно да се оплаквам, моите покойни съседи представляват престижна компания: Бодлер, Мопасан, Бекет, Сартр, Дьо Бовоар. За нула време се научих да не поглеждам през прозореца на дневната. Или да поглеждам само нощем, когато зловещите кръстове и паметници не се виждат, а издълженото незастроено пространство до кулата „Монпарнас“ е само загадъчна черна празнота.

Много се постарах да превърна новия апартамент в дом. Но напразно. Откраднах албумите на Астрид, най-нахално извадих моите любими снимки с децата, а и на нас двамата и ги налепих по стените. Арно като новородено бебе в моите невярващи ръце, Марго в първата си рокличка, Люка, победоносно размахал лепкава близалка на върха на Айфеловата кула. Ски ваканции, летни почивки, екскурзии из замъците по Лоара, рождени дни, училищни пиеси, коледни празници: безкрайна, подредена от отчаянието ретроспекция на някогашното ни щастливо семейство.

Въпреки усилията ми със снимките, пъстрите пердета (които избрах с помощта на Мелани), приветливата кухня, удобните канапета и хитро разположеното осветление обстановката създава усещане за празнота. Апартаментът сякаш оживява само когато се появяват децата според графика за уикендите. И досега се будя в новото легло, почесвам се по главата и се питам къде съм. Непоносимо ми е да се връщам в Малакоф, да се сблъсквам с Астрид и новия й живот в нашата бивша къща. Какво кара хората да се привързват към място, което са обитавали? Защо е толкова болезнена раздялата с една обстановка?

Купихме тази къща заедно преди дванайсет години. Кварталът тогава не беше на мода, дори го смятаха за лишен от блясък и населен предимно от работнически семейства и нашият избор на това „мизерно малко предградие“ на юг от Париж бе предизвикал всеобщо недоумение. Да не говорим колко работа ни чакаше. Високата тясна постройка беше порутена, влажна и занемарена. Затова пък цената беше изгодна. Приехме недостатъците като предизвикателство. Всяка минута ни носеше радост, дори забавянията, проблемите с банката, с колегата архитект, с водопроводчика, зидаря, дърводелеца. Работехме по къщата без почивка. И накрая стана съвършена. Малакоф, нашият малък рай. Нашите завистливи парижки приятели разбраха колко близо е до града, колко удобно се придвижваш до там, на две крачки от станцията на метрото „Порт дьо Ванв“. Имахме дори градина — кой може да се похвали с градина в Париж? — където можехме да обядваме през лятото въпреки приглушеното бумтене от околовръстното шосе, с което бързо свикнахме. Градина, за която се грижех с желание, и куче, тромав стар лабрадор, който и досега не разбира защо съм се изнесъл и кой е този новият в леглото на Астрид. Добричкият ми Тит.

Още ми е болно за тази къща. Снежните зими, уютът край камината. Просторната дневна, позахабена от трите деца и кучето. Рисунките на Люка. Ароматните пръчици на Астрид, които ми докарваха главоболие. Домашните на Марго. Огромните маратонки на Арно. Тъмночервеното изтърбушено канапе, което все пак е достатъчно удобно, за да поспиш на него. Хлътналите фотьойли, които те обгръщат като стари приятели.

Нашият дом. Денят, в който трябваше да го напусна. Денят, в който застанах на прага, обърнах се и го погледнах за последен път. Сбогуването с моя дом. Децата ги нямаше. Астрид ме гледаше с умислени очи. Ще се оправим, Антоан. Всеки втори уикенд децата ще идват при теб. Всичко ще се нареди, ще видиш. Не казах нищо, само кимнах, защото не исках да видя как очите й се пълнят със сълзи. Вземи каквото искаш. Всичко, което смяташ, че е твое. С ярост и гняв се заех да хвърлям в разни кашони моите боклуци; но си наложих да се овладея. Не исках никакви спомени, само снимките. Никакви вещи. Нищо не исках от тази къща, само да си върна любовта на Астрид.

На най-горния етаж си бях направил ателие. Идеалното място за работа. Пространство, светлина, тишина. Сам го бях проектирал. Когато застанех там, над червените покриви и сивата лента на околовръстното с непрестанния поток от коли, се чувствах като Леонардо ди Каприо, когато надава тържествуващ вик: „Целият свят е мой!“, от палубата на обречения „Титаник“, протегнал ръце към хоризонта. Моето обречено ателие. Моята бърлога. В доброто старо време, когато децата заспиваха, Астрид се промъкваше горе и правехме любов на килима, заслушани как Кет Стивънс пее „Тъжната Лиза“. Сега сигурно там е офисът на Серж. Не искам да си представям какво правят на килима.

Седя в полутъмното заведение, чакам да се появи семейството ми, заслушан в едно страстно парче на Мишел Сарду, и се питам дали баща ми всъщност не е прав. Аз не се и опитах да се боря за нея. Не вдигнах скандал. Не отприщих ада. Оставих я да си отиде. Държах се кротко и възпитано, както навремето като малък. Онова момченце с пригладената назад коса и морскосиньото сако. Детето, което винаги казваше: моля, благодаря и извинете.

Най-сетне зървам познатото ауди, покрито с прах. Семейството ми слиза от колата. Те не знаят, че съм тук, още не ме виждат. Излизам от ресторантчето и се скривам зад едно голямо дърво близо до паркинга. Сърцето ми се разтуптява. Доста време не съм ги виждал. Русата коса на Арно съвсем е изсветляла от лятното слънце. Пуснал я е до раменете. Забелязвам, че се опитва да си пусне проскубана козя брадичка, която, колкото и да е странно, му отива. Марго е с кърпа през челото. Понапълняла е, вече не е толкова кльощава. Пристъпва малко несръчно, не се чувства добре в тялото си. Люка най-много ме изненадва. Пухкавото хлапе сега е скелет със стърчащи крайници. Виждам как бъдещият тийнейджър в него се бори да се покаже навън, като Невероятния Хълк.

Решавам, че няма да бързам да поглеждам Астрид, но не издържам дълго. Тя е облечена в дълга избелена дънкова рокля, която много харесвам, с прилепнала кройка и копчета догоре. Русата й коса леко посребрена, както забелязвам — е вързана на опашка. Изглежда унила. Но въпреки това толкова красива. Серж го няма. Отдъхвам си.

Проследявам как напускат паркинга и тръгват към болницата. Показвам се. Люка изревава и се хвърля към мен, обгръща ме с ръце и крака. Арно хваща главата ми и ме целува по челото. Той определено е по-висок от мен. Марго стои настрани, на един крак, като фламинго, после пристъпва напред и заравя глава в рамото ми. Успявам да видя, че косата под кърпата е боядисана в яркооранжево. Лошо ми става, но не казвам нищо.

Оставям желаната среща с Астрид за последно. Изчаквам децата да се съвземат от първоначалните бурни чувства, после протягам ръце към нея и я прегръщам някак трескаво, което тя сигурно възприема като плод на тревогите около сестра ми. Невероятно хубаво ми става от самата близост. Нейният парфюм, нейната мекота, кадифеният допир на голите й ръце ме опияняват. Тя не ме отблъсква. Отвръща на прегръдката ми. Без малко да я целуна. Успявам да се опомня: те не са дошли заради мен. Тук са заради Мел.

Повеждам ги към болницата. Пътьом се натъкваме на баща ми и Жозефин. Вместо поздрав баща ми стиска всеки в типичната си грубовата прегръдка. Подръпва брадата на Арно.

— Какво е това, за бога? — изревава. И го перва по врата. — Изправи раменете, не се гърби, безполезен глупчо. Баща ти не ти ли се кара? И той е същият, честно.

Знам, че се шегува, но както винаги със съответната доза хапливост. Още откакто Арно бе съвсем малък, баща ми ме упреква как го възпитавам — винаги погрешно в неговите очи. Всички заедно влизаме на пръсти в стаята при Мелани. Тя още спи. Лицето й е дори по-бледо, отколкото сутринта. Изглежда слаба, неочаквано по-възрастна от своите четирийсет години. Очите на Марго се наливат с блестящи сълзи. Тя е ужасена от вида на леля си. Прегръщам я през раменете, притеглям я по-близо. Тялото й излъчва лек мирис на солена пот. Няма го вече канеленото ухание на малко момиченце. Арно зяпа с увиснала челюст. Люка пристъпва от крак на крак, гледа ту мен, ту майка си, после отново към леглото.

И ето че Мелани бавно обръща глава и отваря очи. Вижда децата и цялото й лице грейва. Усмихва се едва-едва. Марго избухва в ридания. Забелязвам, че и очите на Астрид са влажни, устата й трепери, и това вече ми идва твърде много. Дискретно отстъпвам назад и се измъквам в коридора. Вадя цигара, но не я паля, просто я държа.

— Тук не се пуши! — изревава едра сестра и гневно размахва пръст насреща ми.

— Просто я държа — обяснявам аз. — Държа я, не я пуша.

Тя ме изпепелява с поглед, сякаш съм крадец, спипан с плячката. Връщам цигарата в пакета. В мисълта ми изниква Кларис. Само нея я няма. Ако беше още жива, щеше да е тук сега, в тази стая, при дъщеря си и внучетата си. При съпруга си. Щеше да е почти на седемдесет. Колкото и да се опитвам, не мога да си представя майка ми на шейсет и девет години. Тя винаги ще бъде млада. Аз съм мъж на средна възраст. Каквато тя не доживя. Никога не разбра какво е да отглеждаш тийнейджъри. Умря много преди това. Каква ли майка щеше да е тя, когато достигнехме трудната възраст? Друго щеше да е, ако беше жива. Всичко щеше да е различно. Ние с Мелани не допуснахме пубертетски прояви. Бяхме приведени в подчинение. Никакви сръдни, никакви писъци, никакви затръшнати врати, никакви обидни епитети. Нито здравословни тийнейджърски бунтове. Непреклонната Режин ни беше сложила намордници. Бланш и Робер бяха дали своето одобрение за подхода й. Добре свършена работа в техните очи. Децата заслужават да ги гледаш, но не и да ги слушаш. А баща ни за една нощ се бе превърнал в друг човек. Той не се интересуваше от децата си, нито какви хора ще бъдат, като пораснат.

На нас двамата ни бе забранено да сме тийнейджъри.