Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (46)

До тъй наречените помощни помещения води тясно паянтово стълбище, асансьорът не стига до там. Тук живеят по-бедните обитатели на тази разкошна сграда и всекидневно пъшкат по тия стъпала. Колкото по-нависоко се качваме, толкова повече са петната олющена боя. Миризмата също се усилва. Вонята на душни спарени стаички, на безразборен секс и липсата на истинска баня. Отблъскващата смрад на общата тоалетна на площадката. Никога не съм се качвал тук. Мелани също. Контрастът между разкоша на просторните апартаменти и тая мизерна теснотия под покрива определено е стряскащ.

Има да качваме шест етажа. Напредваме в мълчание. Не сме си казали нито дума, откакто затворихме вратата на Бланш. Главата ми гъмжи от въпроси, сигурно и с Мелани е същото.

Когато стигаме най-горния етаж, сякаш се озоваваме в друг свят. Голи дъски на пода, криволичещи коридори, десетки безименни номерирани врати. Вой на сешоар. Гръмки стържещи гласове от евтини телевизори. Караница на чужд език. Бръмчене на мобилен телефон. Бебешки плач. Отваря се врата и една начумерена жена ни зяпва. Стаята зад гърба й е със скосен таван на петна, мръсни килими, паянтови мебели. Коя е вратата на Гаспар? Той не ни каза. Да не би да се крие от нас?

Уплаши ли се? Нещо ми подсказва, че все така кърши ръце и трепери, но ни очаква. Събира смелост.

Поглеждам слабичките изправени рамене на Мелани под зимното палто. Тя стъпва стабилно и уверено. Иска да знае истината. Не се страхува. Защо аз съм този, който се плаши, а не сестра ми?

Гаспар е застанал в края на коридора, лицето му още пламти. Той ни подканя да влезем, не иска никой да ни види. Схлупената малка стаичка ни обгръща в душна топлина след студеното течение по стълбите. Електрическата печка работи на максимална степен, тихо бръмчи, разпръсва миризма на горящи косми и прах. Толкова е тясно, че ние с Мелани се блъсваме един в друг. Принудени сме да седнем на тясното легло. Оглеждам се, забелязвам старателно почистените повърхности, разпятието на стената, очукания леген, импровизираното килерче, прикрито с найлонова завеса. Животът на Гаспар, разголен в цялата му окаяност. С какво запълва времето си той, когато се качи тук, оставяйки Бланш на нощната сестра. Няма телевизор. Няма и книги. На малка полица забелязвам Библия и една снимка. Поглеждам я възможно най-дискретно. С изумление разпознавам лицето на майка ми.

Гаспар остава прав, няма къде да седне. Изчаква ние да заговорим, очите му отскачат между Мелани и мен. В съседната стая е пуснато радио. Стените са толкова тънки, че мога да повторя всяка дума от новините.

— Можеш да ни се довериш, Гаспар — казва Мелани. — Знаеш го.

Той вдига пръст към устните си, а в опулените му очи се чете страх.

— Трябва да говорите тихо, мадмоазел Мелани — шепне той. — Тук всичко се чува!

Той се приближава. Блъсва ме миризма на пот. Не успявам да скрия погнусата си.

— Майка ви… — произнася той. — Тя беше единственият ми приятел. Единственият човек, който… истински ме разбираше.

— Да — кимва Мелани с възхитително търпение.

Което за мен е непостижимо. Искам да мине направо на въпроса, едва издържам. Тя слага успокоително ръка върху моята, сякаш отгатва точно какво си мисля.

— Ние с майка ви си приличахме. Тя беше израснала на юг, в скромно семейство, нямаше никакви преструвки и капризи. Беше искрена и сърдечна. Никога не поставяше себе си на първо място. Към всички проявяваше щедрост и топлота.

— Да — повтаря Мелани, докато аз нервно стискам ръце в юмруци.

Радиото в съседната стая млъква, тишина изпълва тясното пространство. Гаспар отново се поти от притеснение. Току поглежда към вратата, кърши ръце. Защо е толкова неспокоен? Той внезапно се навежда, измъква изпод леглото малък транзистор и го включва. Галещият плътен глас на Ив Монтан.

— Готвеше се да ни разкажеш за деня, в който майка ни умря — изтърсвам накрая. Овладеният жест на Мелани вече не може да ме спре.

Гаспар събира достатъчно кураж да ме погледне в очите.

— Опитайте се да ме разберете, мосю Антоан. За мен е много трудно…

Монтан продължава да тананика бодро, безгрижно. Чакаме Гаспар да събере сили. Но той мълчи. Мелани слага ръка на рамото му.

— Няма причина да се страхуваш от нас — шепне тя. — Не се бой. Ние сме твои приятели. Познаваме те, откакто се помним.

Той кимва, инерцията повтаря движението, бузите му се тресат като желе. Очите му се пълнят със сълзи.

Пред ужасените ни очи лицето му се сгърчва и той започва да ридае беззвучно. Не ни остава друго, освен да чакаме. Извръщам поглед от жалката гледка на изтерзаното месесто лице. Ив Монтан най-сетне замлъква. Започва друга мелодия, позната песен. Не помня кой я изпълнява.

— Онова, което ще ви кажа, пред друг не съм го изричал. Никой не знае. Никой не знае и не се е говорило за това от седемдесет и четвърта година.

Гласът му е толкова тих, че се накланяме напред да го чуем. Леглото проскърцва под тежестта ни.

Пропълзява хладна тръпка. Въобразявам ли си, или наистина я усещам по гръбнака си? Гаспар е приклекнал на пода. Виждам цялото му теме, с голото петно в средата.

Гаспар отново шепне:

— В деня на смъртта си майка ви беше при баба ви. Дойде много рано. Баба ви още закусваше. Дядо ви го нямаше този ден.

— Ти къде беше? — пита Мелани.

— В кухнята, помагах на майка ми. Правех портокалов сок. Майка ви много обичаше пресен портокалов сок. Особено както аз го приготвях. Напомняше й за нейното родно място. — Трогателна патетична усмивка. — Толкова се зарадвах на майка ви онази сутрин. Тя не идваше често при баба ви и дядо ви. Всъщност отдавна не беше ги посещавала, от Коледа. Когато отворих вратата, все едно слънце изгря на площадката. Не знаех, че ще идва. Не беше се обадила. Майка ми не бе предупредена. И се подразни, майка ми, де. Взе да недоволства, как тъй младата мадам Рей цъфнала по никое време. Тя беше облечена в червеното палто, колко красиво й стоеше на дългата черна коса, бледата кожа и зелените очи, като картинка. Като вас, мадмоазел Мелани. Вие толкова много приличате на нея, направо сърцето да те заболи. — Сълзите отново заплашват да прелеят. Но той успява да ги възпре. Бавно поема въздух, обмисля думите си. — Аз бях зает да чистя в кухнята. Беше чуден зимен ден. Имах много неща за вършене, а аз никога не претупвах работата. И ето ти я майка ми, дотича с побеляло лице. Затискаше устата си с ръка, сякаш щеше да повърне. И тогава разбрах, че се е случило нещо ужасно. Бях само на петнайсет, но се сетих.

Хладината плъзва нагоре към гърдите, по краката ми, които започват да треперят. Не смея да погледна сестра ми. Но усещам вцепененото й присъствие до мен.

Зазвучава някаква тъпа песен. Ще ми се Гаспар да изключи гадния транзистор.

— В първия момент майка ми сякаш беше онемяла. И после ми викна: „Обади се на доктор Дардел, бързо! Вземи телефона му от указателя на мосю в кабинета. Кажи му веднага да дойде!“ Аз се втурнах в кабинета, целият треперех, когато се обадих, и докторът каза, че веднага тръгва. На кого му беше прилошало? Какво се бе случило? Нещо с мадам ли? Тя имаше високо кръвно, това го знаех. Наскоро й бяха дали ново лекарство. Разни хапчета, които да взема по време на храна.

Доктор Дардел, познато име. Той беше близък приятел на баба и дядо и техен личен лекар. Почина в началото на осемдесетте. Едър мъж с бяла коса. Много уважаван.

Гаспар млъква. Какво се опитва да ни каже той? Защо е толкова многословен?

— Продължавай, за бога — изричам аз през стиснати зъби.

Той кимва отривисто.

— Баба ви беше в малкия салон, още по халат. Крачеше напред-назад. Не виждах майка ви. Нищичко не разбирах. През открехнатата врата успях да зърна червеното палто. На пода. Нещо се беше случило с младата мадам Рей. Какво точно, никой не пожела да ми каже.

Край вратата подът изскърцва под нечии стъпки. Гаспар изчаква да отминат. Сърцето ми бие толкова силно, че сигурно и двамата го чуват.

— Доктор Дардел пристигна за броени минути. Вратата на малкия салон се затвори. После чух линейката. Воя на сирената пред къщата. Майка ми не отговаряше на нито един от въпросите ми. Скара ми се да си държа езика зад зъбите и яко ме шамароса. Дойдоха да вземат младата мадам. Тогава я видях за последен път. Приличаше на заспала, с черната коса около лицето. Беше много бледа. Сложиха я на носилка. По-късно същия ден научих, че била мъртва.

Мелани непохватно се изправя, ритва транзистора и го събаря. Звукът спира. Гаспар също се надига.

— Какво говориш, Гаспар? — извиква тя, забравила предупреждението да говори тихо — да не би да твърдиш, че майка ни тук е получила аневризма?

Човечецът се вцепенява.

— Аз… майка ми забрани да казвам пред когото и да било, че младата мадам е умряла тук.

Двамата с Мелани го зяпваме онемели.

— Но защо? — успявам да попитам.

— Майка ми ме накара да се закълна. Не знам защо. Наистина. Никога не съм питал. — Той като че ли отново ще се разплаче.

— Ами баща ни? — изскимтява Мелани. — Ами дядо? Соланж?

Той клати глава.

— Представа нямам те какво знаят, мадмоазел Мелани. За пръв път си отварям устата. — Главата му клюмва като повехнало цвете. — Съжалявам. Толкова ми е мъчно.

— Може ли да запаля? — питам аз.

— Но моля ви, разбира се.

Заставам до малкия прозорец и вадя цигара. Гаспар взема снимката от полицата.

— Майка ви споделяше с мен разни неща, нали разбирате. Бях млад, само на петнайсет, но тя ми имаше доверие — изрича той с безкрайна гордост. — Малко бяха хората, на които можеше да вярва. Качваше се тук при мен и си говорехме. Тя нямаше приятели в Париж. Затова говореше с мен.

— И какво ти казваше? — пита Мелани.

— Много неща, мадмоазел Мелани. Все едно рисуваше прекрасни картини. Детството си в Севените. Малкото село близо до Льо Виган, където никога повече не се върнала, след като се омъжила. Майка й и баща й продавали плодове на пазара. Изгубила родителите си още като много малка. Баща й претърпял злополука, а майка й имала болно сърце. Отгледала я по-голямата й сестра, а тя била корава жена и много й се ядосала, когато се омъжила за парижанин. Чувстваше се самотна в Париж. Мъчно й беше за нейния край, за живота там, за слънцето. Беше самотна, защото баща ви много често пътуваше по работа. Говореше също за вас и мадмоазел Мелани. Толкова се гордееше с децата си. Вие бяхте най-ценното й на тоя свят.

Пауза.

— Казваше, че щом има вас, всичко си е струвало. Сигурно много ви е мъчно за нея, мадмоазел Мелани, мосю Антоан. Не мога да си представя дори. Аз от майка си не съм получил обич. А сърцето на вашата майка беше изпълнено с любов. И тя на всички ни я раздаваше.

Не е нужно да го поглеждам, за да видя, че очите му са пълни със сълзи. Не е нужно и Мелани да поглеждам. Допушвам цигарата и хвърлям фаса през прозореца на двора. Лъхва леден порив на вятъра. В съседната стая гръмва музика. Поглеждам часовника на ръката си. Наближава шест, а вече е тъмно.

— Трябва да се върнем в апартамента на баба — изрича Мелани с все още треперещ глас.

— Разбира се — чинно кимва Гаспар.

По дългия път надолу никой не продумва.