Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (17)

Някъде след Нант спряха да пият кафе и да хапнат. Мелани изяви желание да покара. Беше добър шофьор, открай време. Смениха си местата и Антоан проследи как тя дръпна седалката напред, щракна колана и смъкна огледалото за обратно виждане на нивото на очите си. Колко малки и изящни бяха стъпалата й, колко грация имаше в слабите й ръце. Приличаше на крехка статуетка. Той винаги бе чувствал потребност да я закриля. Още когато майка им беше жива. Не беше забравил колко се плашеше Мелани от тъмното през годините на лутане и скръб след смъртта на Кларис, как не можеше да заспи, ако не свети нощната лампа, като малката Вони, дъщерята на Скарлет О’Хара. През дома им бяха преминали безброй момичета детегледачки, но дори най-чувствителните от тях не знаеха как да я утешат, когато се събудеше от кошмар. Единствен той успяваше, гушваше я и запяваше приспивните песнички, които помнеше от Кларис. Баща им рядко се появяваше. Дори да забелязваше, че лампата й свети по цяла нощ, той като че ли не се досещаше, че Мелани има кошмари и всяка нощ плаче за майка си. Антоан помнеше как малката му сестричка не можеше да проумее смъртта на Кларис, как не спираше да пита: Къде е мама? Къде е? Кога ще се върне? Никой не й отговаряше, нито Робер и Бланш, нито баща им и Соланж, нито безкрайната поредица семейни приятели, които се отбиваха на авеню „Клебер“ след смъртта на майка им, разрошваха косите им и оставяха петна от червило на бузите им. Никой не намираше какво да каже на безутешното, вцепенено от страх малко момиченце. Той бе на десет и някак интуитивно си създаде представа за смъртта. Успя да проумее необратимия завършек и невъзможността да види майка си отново.

Погледът му улови малките нежни ръце на Мелани върху кормилото. Пръстенът бе само един, на дясната ръка, обикновена широка халка, останала от майка им. Колоната напред се сгъстяваше в посока Анжер. Най-вероятно до Париж ще пъплим в гигантско задръстване, помисли си той, а дробовете му вече копнееха за цигара.

Мелани най-сетне наруши мълчанието.

— Антоан, трябва да ти кажа нещо — рече тя и млъкна.

Гласът й прозвуча така непривично, че той се извърна да я погледне. Очите й бяха вперени в пътя, но мускулите на челюстта издаваха напрежение.

— Говори — меко я подкани той. — Няма от какво да се притесняваш.

Побелелите кокалчета на ръцете й ускориха ударите на сърцето му.

— Цял ден го премълчавам — бързо изрече тя. — Снощи в хотела си спомних нещо…

Случи се внезапно, той дори не можа да си поеме дъх. В първия момент тя извърна очи — потъмнели, тревожни. Лицето й последва движението и на него му се стори, че увлича и колата, която поднесе надясно, а ръцете на Мелани лежаха безпомощни върху волана. Пронизително изсвириха гуми, отзад писна клаксон, загубата на равновесие изстреля стомаха му към гърлото, тялото на Мелани го захлупи, викът й прерасна в гърлен крясък, когато паднаха настрани, мощен вихър го блъсна в ушите и той затвори очи пред ослепително бялата маса на въздушната възглавница. Писъкът на Мелани се изгуби сред хрущенето на стъкла и огънат метал. Накрая останаха да звучат само тихите удари на сърцето му.