Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (43)

Сядаме на вечеря както преди, в отворената кухня, която проектирах с толкова любов. Тит място не може да си намери от радост. Непрестанно тика влажната си муцуна в коляното ми, гледа ме с невероятен възторг. Децата остават още малко с нас, после отиват да си легнат. Чудя се къде е Серж. Непрестанно имам чувството, че ще влети през вратата. Астрид не говори за него. Говори за децата, за днешния ден. Аз я слушам. Как да й обясня, че съм я изпреварил със светлинни години? Бях свидетел на всичко, което се случи.

Тя не спира и аз решавам да запаля камината. Личи си, че отдавна не е горял огън. По празната скара има само прах. Подредените дърва са от моите, купени преди години. Серж и Астрид не прекарват интимни моменти край живия огън. Протягам ръце към пламъците. Астрид сяда до мен на пода, отпуска глава на ръката ми. Не се и опитвам да запаля, защото знам колко мрази пушенето. Гледам пламъците. Ако някой отвън погледне през прозореца, ще си каже: щастлива двойка. И ще последва логичният извод: щастлив брак.

Разказвам й за Арно. Описвам полицейския участък, състоянието на големия ни син, моето хладно държание на следващата сутрин. Неговата реакция. Още не съм провел замисления сериозен разговор с него, но й обещавам да не отлагам дълго. Споменавам, че трябва да намерим добър адвокат. Тя ме слуша ужасена.

— Защо не ми се обади?

— Не ми хрумна. Всъщност какво можеше да направиш от Токио? Сигурно си била в шок от смъртта на Полин.

— Така е — кимва тя.

— На Марго й дойде.

— Знам, тя ми каза. А също и че доста добре си се справил като за баща.

Без малко да се изчервя от гордост.

— Сериозно? Радвам се. Защото след смъртта на Полин направо се вцепених.

— В какъв смисъл?

— Не намирах подходящите думи. Нито някакъв начин да я утеша. Затова предложих да ти се обадим. А тя се взриви.

На ръба съм да й кажа за майка ми. Но се въздържам. Не сега. Настоящият момент е за нашето малко семейство, за децата ни, за проблемите на всяко от тях. Астрид отива до хладилника за бутилката лимончело, която държи във фризера, и се връща с две миниатюрни кристални чашки, които купих преди години от битака при „Порт дьо Ванв“. Отпиваме в мълчание. Разказвам й за Парембер и Купола на мисълта. Описвам фън шуй атмосферата в неговия офис, черните риби, зеления чай, содените кифли. Тя се засмива. Аз й пригласям.

Къде е Серж? — отново се питам. Защо го няма? На езика ми е да попитам, но не повдигам въпроса. Говорим си за Мелани, колко бързо се възстановява. Говорим си за работата на Астрид. За предстоящата Коледа. Защо да не се съберем в Малакоф? — предлага тя. Миналата година беше адски сложно, Бъдни вечер при нея, Нова година при мен. Защо да не го направим заедно тази година? Смъртта на Полин ни донесе не само много скръб, но и съзнанието колко крехък е животът. Всъщност защо не? — почти се съгласявам аз. Ами Серж — мисля си, — той къде ще бъде? Не казвам нищо, но тя сигурно е доловила незададените ми въпроси.

— Серж направо откачи, когато се обади в Токио.

— Защо?

— Не забравяй, че той не е баща на тези деца. Нищо не го свързва с тях.

— В какъв смисъл?

— По-млад е от нас. Не умее да посреща подобни удари.

Огънят все така весело припуква. Заслушвам се в тежкото хъркане на Тит. И изчаквам.

— Той си отиде. Има нужда да обмисли нещата. Замина при родителите си в Лион.

Защо не усещам очакваното приятно чувство на облекчение? То е по-скоро защитно вцепенение, което ме озадачава.

— Ти добре ли си? — питам нежно.

Тя обръща лицето си към мен. Белязано от умора и болка.

— Не бих казала — прошепва в отговор.

Би трябвало да приема това за призив. Моментът, в който да я взема в обятията си, моментът, който съм чакал толкова дълго, моментът отново да я спечеля. Да си върна всичко изгубено.

Моментът, който изпълваше сънищата ми през онези първи нощи на „Фроадво“, когато си лягах в празното легло с чувството, че няма за какво повече да живея. Моментът, който бях дебнел още от Наксос, още откакто тя си отиде. Моментът, който така ясно си бях представял.

Въпросът е, че не казвам нищо. Не мога да изрека думите, които тя желае. Просто я гледам и кимам съчувствено. Тя се взира в лицето, в очите ми. Не открива онова, което търси, и избухва в сълзи.

Хващам ръката й, леко я целувам. Тя хлипа, бърше бузите си. И шепне:

— Понякога искам всичко да е както преди. Толкова много го искам.

— Какво искаш да си върнеш? — питам аз.

— Теб, Антоан. Искам нашия предишен живот. — Лицето й отново се сгърчва. — Всичко да е както преди.

Тя покрива лицето ми с целувки. Солени целувки. С нейната топлота, нейното ухание. Искам да поплача с нея, да отвръщам на целувките й, но не мога. Нещо по-силно от мен ме възпира. Притискам тялото й до моето. Най-сетне я целувам, но без страст. Страстта си е отишла. Тя ме гали, целува ме по врата, по устните и чувството е, сякаш последният път, когато сме се докосвали така, е било вчера, а не преди две години. Желанието се надига, заради хубавото, което е било, заради спомените, после утихва. Сега я прегръщам, както бих прегърнал дъщеря ми, сестра ми — както бих прегърнал майка ми. Крепко, за опора. Целувам я, както брат целува сестра си.

Някакво бавно недоумение пропълзява през мен. Как е възможно? Аз вече не съм влюбен в Астрид. Изпитвам дълбока обич, тя е майката на моите деца, но чувството вече не е равнозначно на любов. Нежност, привързаност, уважение, но не и някогашната любов. И тя го съзнава. Чувства го. Спира с целувките, укротява настойчивите ласки. Отдръпва се, смутените свити пръсти скриват лицето й.

— Прощавай — изрича тя и поема дъх на пресекулки, — не знам какво ме прихвана.

Издухва си носа. Продължителна пауза. Оставям й време. Държа ръката й.

— Люка ми каза, че имаш приятелка. Висока, с тъмна коса.

— Анжел.

— Откога се виждаш с нея?

— Откакто претърпяхме катастрофата.

— Влюбен ли си?

Разтърквам челото си. Влюбен ли съм в Анжел? Разбира се. Но в момента няма начин да го кажа на Астрид.

— Тя ме прави щастлив.

Астрид храбро се усмихва.

— Това е хубаво. Чудесно. Радвам се за теб. — Нова пауза. — Виж, умората ме заля отведнъж. Смятам да си лягам. Ще пуснеш ли Тит да се изпишка за през нощта?

Тит вече е на вратата, върти опашка в очакване. Обличам си палтото и излизам в хапещия студ. Той щастливо обикаля градината, току вдига крак. Разтривам ръцете си една в друга, опитвам се да ги стопля с дъха си. Искам да се прибера на топло в къщата. Астрид е на горния етаж. Когато Тит се стоварва пред гаснещия огън, аз се качвам горе да кажа „довиждане“. При Люка лампата не свети. При Арно също. Свети само в стаята на Марго. Поколебавам се дали да почукам, но тя е чула стъпките ми. Открехва вратата.

— Довиждане, татко.

Изприпква към мен като безплътна феичка в бялата си нощница. Прегръща ме набързо и се шмугва обратно. Минавам по късия коридор към някогашната ми спалня. Почти нищо не се е променило. Астрид е във вътрешната баня. Сядам на леглото да я изчакам. Точно тук тя ми каза, че иска развод. Тук научих, че се е влюбила в друг. И че иска да бъде с него. Не с мен. И че съжалява. Че няма сили да продължава с лъжите. Спомням си шока и болката. Как гледах венчалната си халка и отказвах да повярвам, че това наистина се случва. Нейният опит за обяснение: как бракът ни бил зациклил в удобството, разплул се като чифт разшляпани стари пантофи, и моята безсловесна реакция: как ме е жегнало описанието на тази картина. Не че не разбирах какво има предвид. Знаех точно какво се опитва да ми каже. Но нима вината бе изцяло моя? Винаги ли съпругът е главният заподозрян? Аз ли бях допуснал да се уталожи тръпката под натиска на еднообразието? Защото бях престанал да й нося цветя? Защото бях допуснал един наперен и по-млад мъж да я отдалечи от мен? Какво намираше тя у Серж? — често съм се питал. Младост? Плам? Свободата на необвързания мъж без деца? Вместо да се боря за нея на всяка цена, с нокти и зъби, аз се бях отдръпнал. Като изпуснал въздуха балон. Една от първите ми детински реакции бе мимолетната свалка със секретарката на мой колега. Нищо хубаво не ми донесе. По време на брака си не бях склонен към изневери. Не ми се удаваше. За разлика от много други мъже. С изключение на кратката забежка точно след раждането на Люка — по време на командировка с една привлекателна по-млада жена. Бях се отвратил от себе си. Чувството за вина бе твърде непоносимо за мен. Открих колко сложно нещо е прелюбодеянието. И реших, че не си струва. После настъпи дългият период на суша в брака ни, точно преди да науча за Серж. В семейното ни легло вече почти нищо не се случваше, аз бях станал мързелив, изобщо не си правех труда да търся причината. Може би не исках да прогледна. Може би дълбоко в себе си вече знаех, че тя обича и желае друг мъж.

Астрид излиза от банята по дълга тениска. Пъха се в леглото с морна въздишка. Протяга ръка. Аз лягам до нея. Напълно облечен.

— Постой още малко — промърморва тя. — Изчакай да заспя. Моля те.

Загасва нощната лампа. Отначало стаята се изпълва с мрак. Постепенно през завесите започва да се процежда светлината от уличните лампи, изплуват очертанията на мебелите. Ще изчакам тя да се унесе, после тихичко ще си тръгна. Главата ми се замайва от редящите се образи. Животинските трупове на шосето. Ковчегът с тялото на Полин. Ксавие Парембер и неговата самодоволна усмивка. Майка ми и другата жена в обятията й. Сякаш миг по-късно в ухото ми оглушително забръмчава будилник. Не мога да се опомня нито кое време е, нито къде съм. Гръмва радио. Новините по Франс Инфо. Часът е седем сутринта. Намирам се в стаята на Астрид, в Малакоф. Явно съм задрямал. Усещам горещите й ръце върху тялото си, по кожата, чувството е твърде приятно, за да се отдръпна. Още съм замаян от съня, не мога да отлепя очи. Не, обажда се вътрешният глас, не, не, недей, не го прави. Ръцете й дърпат дрехите ми. Не, не, не. Да, инати се плътта, о, да. После ще съжаляваш, спри, сложи край на тая тъпотия, и двамата ще пострадате. О, познатото блаженство на кадифената й кожа. Колко ми липсваше. Все още можеш да спреш, Антоан, можеш да станеш, да се облечеш и да се махнеш от тук, по дяволите. Тя знае точно как да ме докосне. Не е забравила. Кога правихме любов за последен път? Сигурно тук е било, в това легло. Преди две години. Малодушен глупак. Заблуден идиот. Става толкова бързо, мигновен проблясък на разтърсващо удоволствие. Държа я здраво, сърцето ми бумти. Не казвам нищо, тя също мълчи. И двамата знаем, че това е грешка. Бавно се изправям, несръчно я погалвам по косата. Събирам дрехите си накуп и се промъквам в банята. Когато тръгвам да излизам, тя още е в леглото, с гръб към мен. На долния етаж Люка закусва. Щом ме вижда, личицето му засиява. А моето сърце се свива.

— Татко! Останал си цялата нощ!

Усмихвам му се, а вътрешно се гърча. Знам, че за това мечтае малкият ми син, да ни види отново заедно. Никога не го е крил. Казвал го е на Мелани. На мен. И на Астрид. За него това е напълно възможно.

— Да — отвръщам, — бях уморен.

— В стаята на мама ли спа?

В очите му грее надежда.

— Не — отричам аз, отвратен от лъжата. — Спах долу, на канапето. Качих се за малко до банята.

— Аха — изрича той с равен тон. — Довечера ще дойдеш ли пак?

— Не, приятелче. Довечера няма да идвам. Но знаеш ли какво? На Коледа всички ще се съберем заедно. Тук. Като едно време. Какво ще кажеш?

— Страхотно! — отново се въодушевява той. И в очите му има истинска радост.

Навън е още тъмно, Малакоф спи дълбок сън, когато тръгвам по улица „Пиер Ларус“ и от там в посока към Париж, по „Реймон Лосран“, откъдето почти по права линия ще стигна до „Фроадво“. Отказвам да мисля за онова, което се случи току-що. То е като поражение, колкото и да беше приятно. В този момент дори удоволствието се е изпарило. Остава ми само сладко-горчивата болка на съжалението.