Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (38)

Вместо към офиса тръгвам направо към къщи. Пътьом пращам кратко съобщение на Флоранс, с което я уведомявам, че няма да се връщам. Правя си кафе, паля цигара и сядам пред кухненската маса. Буцата в гърлото ми още си е там. Гърбът ме боли. Не е трудно да се сетя, че съм изтощен докрай.

Лицето на мъртвата Полин ту се появява, ту изчезва. Също и картината, описана от Мелани. Стаята, обляна в лунна светлина, която не съм видял, но мога чудесно да си представя. Майка ни с нейната любовница. Дали съм изумен, защото е била способна на изневяра, или още по-големият шок идва от разкритието, че е била бисексуална? Като жена, как се отнася Мелани към всичко това? Дали аз съм по-малко разтърсен, защото ми се струва, че майка лесбийка е по-лек удар за един мъж в сравнение с баща гей? Някой психотерапевт сигурно с удоволствие би си поиграл с тази загадка.

Мислено изреждам моите приятели с хомосексуална настройка, и мъже, и жени: Матилд, Милена, Давид, Матийо, и си припомням какво са ми разказали: как са се разкрили, как са реагирали родителите им. Някои родители го приели с разбиране, други изпаднали в тотално отрицание. Как да постъпиш обаче, когато на късни години откриеш, че един от родителите ти е гей?

Колкото и широко да си скроен, колкото и да си толерантен, няма как да си подготвен за внезапния удар. Особено ако въпросният родител не е сред живите и не може да отговори на въпросите ти.

Входната врата се отваря с трясък и се появява Арно, следван от намусено момиче с черно червило. Не мога да отгатна дали е тази, която вече съм виждал, или някоя нова. Те всички си приличат — готическа визия, метални гривни, дълги черни дрехи. Синът ми помахва, усмихва се. Приятелката му упорито гледа в пода, едва-едва отваря уста да поздрави. Отиват право в неговата стая. Музиката гръмва. Две минути по-късно нов трясък предхожда прибирането на Люка. Лицето му светва, като ме вижда. Хвърля се към мен, без малко да събори кафето ми. Обяснявам му, че съм имал нужда от малко отдих и затова съм си тръгнал по-рано от офиса. Сериозно човече е моят малък син. Толкова много прилича на Астрид, че понякога ми става мъчно само като го погледна. Той иска да знае кога ще се върне майка му. Във вторник, за погребението, отвръщам аз. И внезапно изниква въпросът той трябва ли да присъства. Не е ли твърде малък? Само на единайсет е. Погребението на Полин плаши дори мен. Деликатно поставям въпроса. Той хапе устни. Ако и двамата сме там, и аз, и майка му, той смята, че ще издържи. Обещавам да поговоря с Астрид. Малката ръка покрива моята, долната му устна трепери. Това е неговият пръв сблъсък със смъртта. А Полин години наред бе идвала с нас на лятна почивка и ски. И беше само три години по-голяма от него.

Опитвам се да успокоя сина си. Ще успея ли? Бях на неговите години, когато майка ми почина и никой не ми предложи утеха. Затова ли съм така неспособен пръв да протегна ръка за нежност и подкрепа? Нима детството с неговите белези, тайни и скрита болка не предопределя характера ни завинаги?

Настъпва съботният ден, а Марго все още е при Патрик и Сузан. Тя като че ли изпитва потребност да е с тях, а и те имат нужда от нея. Ако Астрид беше тук, дъщеря ни щеше ли да остане у дома? Да не би да страни от мен, защото чувства, че не мога да облекча мъката й, че съм неспособен да й помогна? Мразя да си задавам тези въпроси, но е крайно време. Твърде дълго ги избягвах.

Арно излиза, както обикновено смотолевя нещо за някакво парти и късно прибиране. Намеквам за слабите му оценки, наближаващия край на срока и необходимостта да учи, вместо да скита, а той ми хвърля унищожителен поглед, подбелва очи и тръшва вратата. Ръцете ме сърбят да го сграбча за врата и да сритам кльощавия му задник надолу по стълбите. Никога не съм удрял мое дете. През целия си живот на никого не съм посягал. Това прави ли ме добър човек?

Люка кротува и това ме тревожи. Поднасям любимото му ястие: пържола, пържени картофи с кетчуп, а за десерт шоколадов сладолед. Дори кока-кола му позволявам. Но не преди да обещае да не ме издава на майка си. Тя е толкова вманиачена на тема здравословно хранене, че сигурно ще изпадне в ужас. За пръв път тази вечер той най-сетне се усмихва. Става му приятно, че си имаме тайна. Наблюдавам как поглъща вечерята. Много отдавна не сме оставали сами двамата. Отношенията с Марго и Арно протичат в постоянни битки, като безкраен боксов мач. Хубави безметежни моменти като този за мен са като скъпоценни златни кюлчета, над които треперя като скъперник.

След предишната неспокойна нощ решавам да си легна рано. Люка също изглежда уморен и за пръв път не се противи, когато го подканям. Пита дали може да остави лампата в коридора да свети и да спи на отворена врата. Отдавна не съм чувал от него подобна молба.

Съгласявам се. Отпускам се в леглото и се моля картините от снощи да не ме тормозят. Безжизненото лице на Полин. Ръцете на Сузан, която облича тялото на дъщеря си. Да не би тази нощ да се появи майка ми в огряната от луната спалня и непознатата в нейните обятия? За моя изненада заспивам бързо и дълбоко.