Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (52)

Първото, което изпада отвътре, са две черно-бели изрезки от списанията „Вог“ и „Жур дьо Франс“. Моите родители на коктейли, приеми, конни надбягвания — 1967, 1969, 1971, 1972. Мосю и мадам Франсоа Рей. Мадам в тоалети на „Диор“, „Жак Фат“, „Скиапарели“. Дали ги е получавала да ги облече само за определен случай? Аз не си ги спомням. Колко великолепно изглежда. Толкова свежа, толкова красива.

Появяват се и други изрезки, от „Льо Монд“ и „Льо Фигаро“. Баща ми по време на делото „Валомбрьо“, което го прослави в началото на седемдесетте. Откривам и две по-малки — по случай моето раждане, както и на Мелани — в дневната хроника на „Льо Фигаро“. После се натъквам на голям плик от плътна кафява хартия. В него са пъхнати три черно-бели снимки и две цветни. Некачествени зърнести изображения в близък план. Което не ми пречи да разпозная майка ми. Тя е в компанията на платиненоруса жена, която изглежда малко по-възрастна от нея. Три от снимките са направени по улиците на Париж. Майка ми усмихнато гледа другата жена. Не се държат за ръце, но близостта им е очевидна. Трябва да е било през есента или зимата — и двете са облечени в палта. Цветните снимки са направени в ресторант или бара на някакъв хотел. Седят на маса. Русата жена пуши. Носи лилава блуза и перлена огърлица.

Лицето на майка ми е мрачно, очите й са сведени надолу, устните са стиснати. На една от снимките жената гали майка ми по бузата.

Внимателно разстилам снимките върху кухненската маса. Отново ги разглеждам. Мозайката на близостта между майка ми и тази непозната. Не се съмнявам, че това е жената, която Мелани бе видяла в леглото на майка ни. Американката, за която ми разказа Гаспар.

В плика има и напечатано на машина писмо, адресирано до баба ми. Датата е 12 януари 1974 г. Един месец, преди майка ми да умре.

Уважаема мадам Рей,

Придържайки се към Вашите указания и подписания помежду ни договор, предоставям на Вашето внимание исканата информация относно Кларис Рей, по баща Елзиер, и мис Джун Ашби. Мис Ашби е американска гражданка, родена през 1925 г. в Милуоки, щата Уисконсин. Притежава художествена галерия в Ню Йорк на Западна 57-а улица. Тя идва в Париж всеки месец по работа и отсяда в хотел „Режина“ на Плас де Пирамид в Първи арондисман.

От септември до декември 1973 г. мис Ашби и мадам Рей са се срещали при всяко пътуване на мис Ашби до Париж, общо пет пъти. Всеки път мадам Рей е идвала в хотел „Режина“ следобед и се е качвала направо в стаята на мис Ашби. Тръгвала си е след около два часа. Веднъж, на 4 декември, мадам Рей отишла в ранния следобед и си тръгнала от хотела призори на следващата сутрин.

Приложено Ви изпращам нашата фактура.

Агенция „Виарис“ частни детективи.

Внимателно разглеждам снимките с Джун Ашби. Забележителна жена. Очите й изглеждат тъмни, но качеството на снимките не е добро. Не мога да кажа какви са. Има високи скули и широки рамене като на плувкиня.

Не ми прилича на агресивна лесбийка. Долавям дори нещо крайно женствено у нея — издължени слаби крайници, колие на шията й, обици на дълги висулки. Питам се какво ли е казала на английски в деня, когато е отишла да се конфронтира с Бланш, което е прозвучало толкова ужасно според Гаспар. Къде ли е тя сега? С какво си спомня майка ми?

Долавям движение и рязко се обръщам. Марго е по нощница, застанала е точно зад мен. Косата й е опъната назад, така много прилича на Астрид.

— Какви са тия книжа, татко?

Първата ми реакция е засрамено да скрия снимките, да ги напъхам обратно в плика и да измисля някаква история за подреждането на стари документи. Само че не помръдвам.

Твърде късно е за лъжи. Твърде късно и за мълчание. Твърде късно да се преструвам, че не знам какво съдържат.

— Тази вечер ги получих.

Тя кимва.

— Брюнетката страшно прилича на Мелани… Това ли е майка ви?

— Да, това е моята майка. А русата дама е… нейна приятелка.

Марго сяда и внимателно разглежда снимките една по една.

— Какво означава всичко това?

Стига лъжи. Стига мълчание.

— Баба ми наела частен детектив да следи майка ми и тази жена.

Марго ме поглежда ококорено.

— Защо ще ги следи? — И после се досеща. В края на краищата тя е само на четиринайсет. — Ооо — бавно изрича тя и лицето й порозовява. — Били са любовници?

— Да — отвръщам аз.

Пауза.

— Майка ти е имала връзка с тази жена?

— Да.

Марго замислено се почесва по главата. И прошепва:

— Това да не е някаква голяма семейна тайна, за която никой никога не говори?

— Така излиза.

Тя вдига една от черно-белите снимки.

— Толкова много прилича на Мелани. Направо удивително.

— Да, така е.

— А коя е другата жена, приятелката й? Виждал ли си я?

— Американка. Случило се е много отдавна. И да съм я виждал, не си я спомням.

— Какво ще правиш с всичко това, татко?

— Не знам — отвръщам съвсем искрено.

Най-неочаквано пред очите ми изплува видение: проходът Гоа под първите пенливи вълни. Скоро остават само спасителните стълбове, които бележат пътя дълбоко под водата. Обхваща ме смущаващо чувство.

— Добре ли си, татко? — пита Марго.

Погалва ръката ми. Подобен жест е такава рядкост, че едновременно ме стряска и трогва.

— Добре съм, миличко. Благодаря. Хайде, върви да си лягаш.

Тя ми позволява да я целуна. После изчезва.

В плика е останал само лист тънка хартия — намачкан и после пригладен. С логото на хотел „Сен Пиер“. Носи дата 19 август 1973 г. Разпознавам почерка на майка ми и шокът ме зашеметява. Прочитам първите няколко реда с разтуптяно сърце.

Ти току-що излезе и аз пъхам тази бележчица под вратата на стаята ти, а не в обичайното ни скривалище и се моля да я намериш, преди да вземеш влака за Париж…