Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (53)

Усещам главата си донякъде прояснена, макар че сърцето ми все още блъска болезнено, както в стаичката на Гаспар преди няколко дни. Сядам пред компютъра, отварям „Гугъл“ и написвам „Джун Ашби“ в прозорчето. Първото, което се появява, е художествената галерия, която носи нейното име, на Петдесет и седма улица в Ню Йорк. Излага предимно модерно и съвременно изкуство от авторки жени. За нея самата на този сайт няма никаква информация.

Връщам се в „Гугъл“ и продължавам да търся. И ето какво откривам.

Джун Хенриета Ашби почина от респираторен арест в болницата „Маунт Синай“ в Ню Йорк през май 1989 г., на 64 години. Нейната прочута галерия на 57-а улица, основана през 1966 г., е насочена предимно към жените творци в съвременното европейско изкуство, което тя първа представи на ценителите в Америка. Дейността на галерията се поема от съдружничката на Ашби Дона У. Роджърс. Мис Ашби бе активистка в движението за правата на жените с хомосексуална ориентация, съосновател на техния нюйоркския клуб и групата за подкрепа „Дъщери на надеждата“.

Новината за смъртта на Джун Ашби ме изпълва с дълбока тъга. Бих искал да опозная тази жена, която майка ми е срещнала в Ноармутие през лятото на 1972 г. Жената, която тя е обичала тайно в продължение на повече от година. Жената, с която Кларис е била готова да отгледа своите деца, изправяйки се срещу целия свят. Късно е вече. Късно е от цели деветнайсет години.

Разпечатвам кратката бележка и пъхам листа при другите документи в плика. Връщам се в „Гугъл“ да потърся Дона У. Роджърс и „Дъщери на надеждата“. Дона е около седемдесетгодишна, изтерзана на вид жена със строго лице и късо подстригана медночервена коса. Клубът на лесбийките има богат и интересен уебсайт. Преглеждам го, прочитам за конференции, концерти, събирания. Уроци по кулинария, йога, поетични семинари, политически форуми. Препращам линка на Матилд, моя позната архитектка, с която работих преди две-три години. Нейната приятелка Милена има хипарски бар в Латинския квартал, където често се отбивам. Въпреки късния час почти веднага получавам отговор, Матилд явно е пред компютъра си. Заинтригувана е защо съм й пратил този линк. Обяснявам: съоснователка на клуба е жена, която е била любовница на майка ми. И ето че мобилният ми звъни. Матилд.

— Ей! Не знаех, че майката е била лесбо.

— Аз също.

В настъпилата тишина няма неловкост.

— Кога научи?

— Съвсем наскоро.

— Как се чувстваш?

— Меко казано, странно.

— А тя знае ли, че си научил? Тя ли ти каза?

Въздъхвам.

— Майка ми почина през седемдесет и четвърта, Матилд. Бях на десет.

— О, съжалявам — казва смутено тя. — Прощавай.

— Няма нищо.

— Баща ти дали е разбрал?

— Нямам представа. Не ми е ясно какво знае баща ми.

— Искаш ли да дойдеш в бара да пийнем по едно и да си поговорим?

Изкушавам се да отида. В компанията на Матилд винаги е приятно, а барът на приятелката й е много забавно нощно заведение. Тази вечер обаче изтощението ме е изцедило докрай. Тя настоява скоро да намеря време. Обещавам й.

По-късно, когато съм вече в леглото, звъня на Анжел. Включва се гласовата й поща. Затварям, без да оставя съобщение. Пробвам на домашния й телефон. Не вдига. Старая се да не допусна разочарованието да ме подразни, но не успявам. Знам, че се вижда и с други мъже. Макар че тя проявява дискретност по въпроса. Ще ми се да й намекна да не е толкова потайна. Решавам лично да й го кажа в скоро време. Но как ще реагира тя? Ще изтъкне факта, че не съм неин съпруг? Че е алергична към верността? Че тя живее в Клисон, а аз в Париж, тъй че как ще решим този проблем? Да, всъщност, как? Не виждам начин тя някога да се премести в Париж. Анжел не понася замърсения въздух и шума, а аз виждам ли се погребан в онова провинциално градче? Тя дори би могла да попита (защото сигурно се е досетила) дали съм скрил от нея, че съм спал с Астрид.

Анжел ми липсва в тази нощ, леглото ми е празно, а главата ми гъмжи от въпроси. Нужна ми е нейната проницателност, яснотата на бързия й ум. Тялото й, уханието на кожата й. Затварям очи и с мисълта за нея възбудата ми бързо достига кулминация. То е някакъв вид облекчение, но не ми носи щастие. Чувствам се безкрайно самотен, повече от всеки друг път. Ставам от леглото и паля цигара на тъмно в тишината.

Изплуват красивите черти на Джун Ашби. Представям си как натиска звънеца пред вратата с табелка „Рей“, висока и неудържима в своето гневно огорчение. Тя и Бланш, в директен сблъсък. Новият свят срещу Стара Европа, чието олицетворение е Шестнайсети арондисман на Париж.

Искам да чуя как е умряла Кларис, веднага.

Не знам как звучи гласът й, никога няма да узная, но тази вечер като че ли го чувам, дълбок, непоколебим глас, с тежък американски акцент въпреки перфектния френски. Чувам как произнася името на Кларис, с характерното за американците подчертано ударение на последната сричка и меко „р“.

Искам да чуя как е умряла Кларис, веднага.

По-късно, когато най-сетне се унасям, тревожната картина как морето поглъща и заличава прохода Гоа не напуска неспокойните ми сънища.